ЯВЛЕНИЯТА, А НЕ ТЕХНИТЕ НОСИТЕЛИ

Марко Ганчев

На лъжата краката са къси, че епиграмите и те. За да й се мотаят из краката и да я препъват.
Постепенно замлъкнаха почти всички високомерни изрази, че това било нисък литературен жанр. Вече сто години четем епиграмите на Стоян Михайловски, като че ли са писани вчера. Не можем да си обясним със сигурност дали епиграмите му са толкова трайни, защото продължават да бъдат трайни злините, взети на прицел там, или живеят още, защото в тях е вложен живец от вечния човешки дух, който в края на краищата надмогва недълговечните злини. Може би при Стоян Михайловски и двете причини са еднакво правомерни.
Въпросът за трайното и преходното в епиграмния жанр едва ли е занимавал Красимир Машев, който е относително млад поет. Тази е третата му книга (ако не смятаме тия за деца) и при него не може да става дума за равносметка. Засега самият факт, че има такива автори като него, е достатъчна гаранция за трайност на българската могъща поетична епиграмна традиция, така радушно поощрявана през нашите десетилетия от необикновено широкия читателски интерес към епиграмите на Радой Ралин.
Може би е парадоксално, но най-късият литературен жанр - епиграмата - е претърпял през вековете най-дълго развитие, та дори пълно видоизменение. От кратък благодарствен надпис в древна Гърция, към който в античния Рим се прибавя доста ирония и сарказъм, в просветителска Франция епиграмата вече е жлъчна нападка срещу ненавистни на поета личности или обществени пороци. В нашия век почти преобладава сарказмът срещу отрицателните явления, отколкото срещу техните носители.
Сложните и всеобхватни структури на днешната цивилизация затрудняват епиграмистите да назоват някой конкретен виновник за конкретно злополучно обществено явление. Поради това някои по-радикално настроени читателски слоеве изпитват известно разочарование, че епиграмата вече не е от ювеналовски бичуващ тип, а по-скоро се придържа към катуловската язвителна, но едновременно и опрощаваща насмешка. Това, разбира се, не е характерно само за епиграмата като жанр, а за цялата днешна сатира като поетика. Нашият автор явно е чувствал един негласен упрек в тая посока, което личи в “Тротоарен симпозиум” - там той се стреми да даде известен, макар и реторичен, отговор на упреците, че сатирата ни е абстрактна или дребнотемна. Но както винаги, поетът дава най-добър отговор не чрез една или друга отделна творба, а чрез цялото си същество, чиято душевност е просмукана между редовете на неговите текстове.
Едва ли губи нещо например двустишието “Творчески актив”, че не е адресирано поименно към някой Иван или Драган:

Пушек вдига и това кандило
да го признаят за светило.

Обикновено широката публика изисква от поета сатирик да бъде преди всичко сатирик, малко я е грижа дали е и поет. Нека обаче й обърнем внимание, че без първата съставка няма да изпитаме радост и от втората. Много е важно, че и двете съставки имат покритие ей в тия нищо и никакви два реда. Както бива при истинската поезия, и тука метафората тръгва от конкретния образ - кандилото пуши, нашето кандило също вдига пушек. Сатиричната метафора съдържа още нещо плюс поетичната: нашето кандило не просто пуши, а вдига пушек. Ироничният смисъл на израза вече ни подготвя за свръхзадачата: че нищо и никакво кандило полага хвърлящи се в очи големи усилия да бъде признато за голямо светило. Ако авторът само бе се провикнал гневно, че малкото кандило не е голямо светило, може би щеше да бъде сатирик, но не и поет сатирик. Добре е да имам предвид тия тънки работи, защото не е въпросът, че върху тях се гради осъществяването на някой и друг съвременен поет, а и успехът на цялата ни съвременна критичност. Тя е насочена срещу явленията, а не срещу техните носители. Първо, защото на мястото на един носител винаги могат да дойдат по-лоши, ако явлението продължи да съществува. Второ, успехът на обществената критичност е в това, че след като морално осъди някое явление дори чрез непубликуван анекдот, то това явление дори и да продължи да битува, фактически вече е ликвидирано, щом е духом надживяно от обществото.
Както при всеки поет, така и при Красимир Машев не всичко е на еднакво равнище. Има епиграми незначителни като тема, други - недокарани на естетически фокус. Това го казваме не за баланс, защото техният малък брой не нарушава баланса. Да се говори само за успехите на един литератор е обидно най-напред за самия него, след като не друг, а старият Чарли Чаплин въздишаше, че не живеем достатъчно дълго, за да станем нещо повече от дилетанти. Важното е обаче да се стремим към това. Красимир Машев не само на доста места в собствените си епиграми се добира до майсторски попадения, а в преводите си на епиграми от чуждестранни поети, които съвсем уместно са включени тук. Оригинални епиграми, стихотворения, басни, текстове за песни, преводи, книги за деца - професионалният старт на Красимир Машев е респектиращ, а до финала има много време и вероятно много радости за почитателите на това дълго бягане с препятствия…

Послеслов към книгата “На къси вълни”, издателство “Народна младеж”, 1988 г.

ДОКАЗАТЕЛСТВА СРЕЩУ ЛЪЖАТА

Иван Николов

Хм! - рекъл съм неволно и под мустак още в началото на тия редове. И това сигурно ще бъде първата рецензия, която започва така. Макар че дори и неизречено, въпросното многозначително междуметие комай винаги се долавя и подразбира в писанията на взискателния критик, заел се да претегли на везна поредните възражения на някой майстор или калфа от малолюдния цех на съвременната ни хумористика. Не ми е трудно да му вляза в положението! От една страна - все пак професионална черта: как да похвалиш автора, ако остротите му са достатъчно тъпи, от друга - въпрос на благоразумие: как да го заклеймиш, ако несъгласията му са прекалено остри. Тогава на помощ услужливо ни се притичва споменатото вече междуметие, което също може да бъде изчерпателна критическа оценка.
А-а, чудесни илюстрации е нарисувал и този път художникът Георги Чаушов - какъв гърдест и гъзест новоеснафски типаж, победоносно ухилен до ушите: дали е над автора или над напразните му усилия да оправи света? Това е Чаушов, моят стар приятел от войниклъка! Но аз се отплеснах в лични мемоари, какво пък: мечка страх, мен не страх!…
По жанрова принадлежност книжката е определена като таралежово кълбо от епиграми, експромпти, каламбури, аксиоми и епитафии. Това й дава предимството на артистично и свободно записван сатирически бележник. Точно такъв, струва ми се, трябва да бъде рабошът на присмехулника: непредвиден, непреднамерен, небалансиран, без официална прическа и вратовръзка, а рошав, разнокалибрен и многожанров - така, както са възниквали поводите за авторски несъгласия. Още повече, че Красимир Машев тръгва от едно много съществено откритие:

Истината е тази, от която искаме доказателства.
Това от лъжата никога не се иска.

Пък и всъщност, погледнато в малко по-общ план, не е ли това неблагодарната работа на сатирика: събирайки доказателства срещу лъжата, да ни приобщава към своята истина?
Какво ми харесва в тази тясноформатна, но съвсем не тясно мислена и кроен книжка? Доста неща! И преди всичко - рентгеновото око на младия сатирик. По тематичен обхват, по свободно боравене с оръжията на жанра, по обществено безпокойство той показва преждевременна зрелост, която не е достъпна всекиму. Отрицанията на Красимир Машев нямат нищо общо с безадресното подхихикване, злорадството, тоталния нихилизъм. С други думи, при него винаги е налице онази тънка разлика, която отличава сатирика от заклеймителя: болката пред човешките несъвършенства.
Крива била усмивката на Красимир Машев? Напразни опасения - при такава нравствена скрупольозност кой няма да се огласи:

…че тя по форма може да е много крива,
ама по смисъл си е много права.

И така стигаме до един особен раздел в книгата, наречен: Народни епиграми. Какво е имал предвид авторът, не знам: дали просторечието им, фолклорно-притчово звучене или грешки и слабости, станали общонародни - негова си работа. Обединява ги словесната икономия, скороговорката, неподправеното лукавство:

Ритни плет -
изскача поет.

Глуми се авторът над пренаселената ни днешна литература, забравил, че някои от нас могат да бъдат и рецензенти - това вече си е за негова сметка.

Чеше си езика
в рогата на бика.

И накрая - нещо наистина съвсем рядко: цикъл преводни епиграми! Сега нямам желание придирчиво да се ровя в текстовете на оригинала, но самият подбор вече издава солиден вкус: Жуковски, Маршак, Саша Чорни - все общопризнати магистри на късия жанр, майстори на снайперския прицел.
Ще кажа само, че който е превеждал епиграми, той знае непреодолимата сложност на този тънък часовникарски труд.
Но да не прекаляваме с похвалите - от тях не е прокопсал никой, особено пък в литературата. У Красимир Машев има и по-слаби неща - плод на жанрова инерция, има компромиси пред измамната лекота на игрословието, разсеяно-неточна стрелба, която не достига набелязаната цел.
Дарбата на сатирика е рядка дарба: една семка, в която са заложени не само литературни амбиции, а и по-други кълнове. Не призовавам да я пазите - напротив: ругайте, гледайте я накриво, създавайте й повечко главоболия и притеснения! Само в такъв подходящ климат тя може да се осъществи по-пълно. А щом вече Красимир Машев е разбрал това, от други поучения и съвети той няма нужда! Нали привидно кривата му усмивка по съдържание си е съвсем права?

Рецензия за книгата “На къси вълни”, в. “Пулс”, бр. 27 от 5 юли, 1988 г.