Жеко Христов

ВСЕ ТЪЙ ЛИ…

И тази нощ все тъй ли тихо
над болницата дъжд вали?
Все тъй ли ти нашепваш
няколкото нежни стиха,
написани за теб в ония дни,
когато в бяло моя праг пристъпи?

Антония,
не знам и тая нощ
дали ще бъде лек съня ти.

И вземам кухненския нож
и правя свирки за детето ни.

ТРОХИ И СТИХ

Със твойта малка пенсия болнична
живеем вече месеци наред…
В такава ситуация трагикомична
ми казват, че съм даровит поет…

Вървя по улиците горд и щедър,
трохи и стих намерил в тоя град.
От златото на залеза загребал
се връщам в къщи приказно богат…

Обичана, измъчена Антония,
иронията ми убийствена прости.
Над мене пукат натежали клони
от гладни птици и звезди.

ТРЕТИЯТ

Преплели шии два фазана
се бият във високата трева.
На края на зелената поляна,
тя с човка реши своите пера.

Ей, рицари, в брилянтни брони,
небе изгря над вас, небе -
танцувайте под цъфналите клони,
че бива ли в такава пролет да се мре…

Не чуват те - съперници заклети -
хвърчат последни кървави пера…
А тя следи със поглед полета на третия,
описващ кръгове над синята гора.

АНТОНИЯ, МОЙ КРЪСТ…

Антония, мой кръст и мое цвете,
далеч от теб изстивам като камък.
И празен лист трепери във ръцете ми,
надраскан с името ти само…

Цигара пари мойте устни -
нощта е много тъмна тука.
Не спя… Не искам да пропусна,
ако звезда случайно заблещука.

САМО ЗА МЕНЕ

Ти си от тези жени,
подир които не тичат
полудели стада от мъже.
Страстният пламък
на твоите устни
само на мойте избухва.
Луните на твойте колена
само мене оглеждат…
Само за мене - очите.
Само за мене - сърцето.
Мислите - само за мене.

Полудели стада от мъже
тичат в пустините…

БИХ ТЕ НАРИСУВАЛ

Бих те нарисувал, ако можех,
та със мен да бъдеш - в моя път.
Неоткрити цветове ще сложа
разстоянието да скъсят…

Светлина от слънцето ще взема
и на ранна пролет свежестта,
пътища незнайни ще поема -
да събирам цвят за красота.
Всяка птица тайно бих подслушал,
за да взема музика за теб…
Друго нищо - песните ми слушай,
да не бъда вятър в гола степ…

БЕЗЛЮДНИЯТ ГРАД

Безлюдния град
е само с тебе населен.

Някога - безумен и млад,
сега - примирен и приведен,

пак пресичам стария площад,
от спомена във челото уцелен…

Безлюдният град
все тъй само с теб е населен.

* * *

Докато те нямаше
през най-дългата и тежка зима,
със дъха си размразявах кръгче от леда
по стъклото на прозореца,
за да не пропусна твоето завръщане…
Без да мигна съм осъмвал.
И във разтрепераните си ръце
твое малко огледалце стиснал, гледах
подир всяка нощ по колко побелявам…

СУХИ ВЕТРОВЕ

Сухи ветрове задухаха, Антония,
а детето ни е малко.
Гледай го, а аз като Идалго
с тях ще се сражавам, ще ги гоня.

Помогни ми, то да не узнае,
че това е тъжно, много тъжно всъщност…
С моите оръжия, разпръснати из къщи,
нека се посмее, нека поиграе…

Ти разбираш всичко. Преглътни го.
А когато порасте детето,
му кажи - баща ти като чучулига
се стопи в небето.