Специален репортаж от Ирак

Надежда Кеворкова

превод: Диана Павлова

Голямо престъпление, от гледна точка на „Новия световен ред”, е да отидеш в Ирак в навечерието на любимата западна забава: “като че ли” избори за “като че ли” парламент - и да разкажеш как в действителност изглежда окупираният от американците свят, и как в окупирания от американците свят в действителност изглежда демокрацията.

Толкова ясна картина се открива само там. От 2003 година малцина са идвали в Ирак. Италианската журналистка Джулиана Сгрена за такова намерение бе похитена, а след това се опитаха да я убият. Тя оцеля, и оттогава пише за трудното покълване на демокрацията и за проблемите на женското равноправие. За онези трудности и онези проблеми, за които е позволено да се разсъждава на Запад.

Не бях готова за онова, което видях - сега мога честно да го призная, въпреки че така старателно, както за тази командировка, не съм се готвила никога. Снимките, видеозаписите и бележките само отчасти предават положението на иракчаните. Не знам кой може да бъде готов да види образованата и културна страна, която просто така вкараха в каменната ера и в африканската нищета.

Ако някой е забравил - Ирак са втори в света по запаси на нефт и даже сега нещичко от този нефт се продава. Ако в съседен Иран мигновено ще видите, че нефтът работи за обществото, то тук такова нещо няма да видите даже при най-доброжелателно вглеждане.

Тук вече няма вода, електричество, здравеопазване, образование, безопасност. Даже няма нормален бензин. А само преди 7 години имаше всичко, както и най-образованите и подготвени научни и технически кадри на Изток. Вода и електричество има в “зелената зона”, където се намират американските щабове, американското посолство и чиновниците на новата власт. А кадрите са или убити, или заминали, за да мизерстват с горчивия хляб на изгнанието.

Зияд ал Аджили, който пресмята убитите в Ирак журналисти и обучава живите да оцеляват, ми каза, че при развитието на днешната ситуация той също ще бъде убит. При това вярва, че американците носят на Ирак демокрация. Помолих го да ми даде пример за страна, където САЩ са донесли демокрацията. Той назова Япония и Германия.

Надявам се, че Зияд ще доживее и ще види как е грешал в своите надежди. Западът няма да позволи на никого извън Запада да се изправи от каменната ера. На бившите югославски републики, на страните от Прибалтика все още нещо е гарантирано, но нефтоносните земи е по-добре да са без хората, отколкото с опасния си и независим народ.

Дойдох в Багдад с автобус от Дамаск, пропътувайки за 14 часа половината страна, включително през най-яростните сунитски провинции и знаменития Фалуджа - тук започна въстанието срещу окупацията. В пустинята са построени бастиони за американските и иракски армии - само това се строи в страната. Американският войник получава 100 хиляди долара на година, иракският - в най-добрия случай 5 хиляди. Почувствайте разликата.

За 12 дни обиколих Багдад, разговарях със сунитите, шиитите, кюрдите, християните от всички възможни разклонения, включително православните. Разговарях и с колаборационистите. И с онези, които ще ги убият, веднага щом си тръгнат окупаторите.

Бях в най-бедния район на столицата - Садр Сити, база на въстаниците от “Армията на Махди”, и разговарях с хората, които реално воюват.

Срещах се с онези, които помагат да се воюва срещу окупаторите, и с онези, които по-рано са били елитът на обществото, а сега мизерстват на хляб и вода, защото няма къде да приложат професионалните си умения в разрушената страна.

Минах през светия за мюсюлманите град Кербала на юг от Багдад, където имах честта да посетя мавзолея на имам Хюсеин, а след това ме прие Великият аятолах Мухамад Таки ал Модареси. Това се оказа един от най-разумните хора в Ирак, както и православният архиепископ на Багдад и Басра - Савериус Хауа, ако не броим онези, които се сражават с оръжие в ръце срещу окупаторите.

Разговарях с губернатора на Кербала, който обича Достоевски и смята Сталин за пример за подражание, и с неграмотен 18 годишен юноша, който от 10 години работи, не умее да чете и пише, но вече се е научил да забранява на журналиста да работи.

Срещах се с инженери и чиновници, с пилоти и работници, с директора на открития преди година Иракски музей, из залите на който обикалях съвсем сама, с безработните, с онези, които работят в “Червения полумесец”, и с онези, които умират от глад в буквалния смисъл на думата. На онези, които умират от глад, срещах само очите - и отмествах очи.

Онези, които умират, се оказаха повече от онези, които имат добра работа.

Никога преди не бях виждала хора така жадно да ядат хляб, купен им като подаяние - само бях чела за това. Никога преди не бях виждала мюсюлмани, които да ядат и пият в движение.

Оказва се, че за 7 години е възможно родината на световното земеделие да бъде превърната в зона на селскостопанско бедствие - земя, минирана и стъпкана от американските танкове, повече няма да ражда. Затова пък на тезгясите има американски ябълки.

Върнах се от Багдад в Дамаск с автобус, още веднъж изминавайки пътя от напълно разрушената страна в страната, която не се предава на милостта на безжалостния нов ред. Само няколкостотин метра - и от света на пълната разруха преминаваш в процъфтяващ свят. И на двете места говорят на арабски.

Американците до съвършенство са овладели изкуството да превръщат в ад всяко място на земята, даже това, от което е произлязла цивилизацията, където нашите общи предци са се научили на всичко онова, което знаят живите им потомци: да отглеждат ечемик и пшеница, да наблюдават движението на светилата, да преодоляват изкушенията на времето, да се сражават до смърт с агресорите и да умират за приятеля. Който е забравил, нека отвори поемата за Гилгамеш, Библията, Херодот, историята на Халифата или дори приказката за Али Баба.

Ирак наистина е не просто богата на нефт ивица суша. Това е Месопотамия, Междуречието, Шумер, люлката на цивилизацията, Раят, а след това много хилядолетия велика история.

Тук всяко селце бие тревога за историята, защото във всяко от тях се е случвал неин обрат.

- От къде сте родом? - питаш неочаквано.

- От Ниневия, от Басра, от Искандерия - безгрижно отговарят събеседниците и сърцето ти започва да бие бързо в такт с историята.

СУХ ОТЧЕТ

Изпратих много бележки, снимки и видеоматериали в родната “Газета” и в “Огонек” и отидох да разкажа за видяното в “Эхо Москвы” и “Свобода”.

Благодаря на всички тях.

В тежките минути журналистите, независимо от политическите си възгледи, проявяват най-добрите си професионални качества: дават вестникарски колонки и ефирно време, даже ако отчетът ти не съвпада с онова, което е наредено да се говори за мястото, където под жизнетворящите лъчи на Запада се заражда младата демокрация.

Все пак най-добрите журналисти-генерали се стараят да не забравят, че свидетелство се създава с краката на журналистическата пехота, а не с многочасово старателно преписване от интернет.

Ако в Багдад Бог и директорът на отдел “Палестина” не ме бяха завели в иракското бюро на американското радио, щях да мога да направя доста по-малко - те имаха светлина, питейна вода и интернет, а аз, както и мнозинството иракчани, нямах нищо от това.

И още - те бяха единствените хора в Ирак, които ми помагаха безплатно.

Останалите, успешно покварени от американците за 7 години, обикновено искаха много долари за малки услуги.

В това няма нищо удивително.

Съвестта на нацията, лауреатът на Нобелова награда, не бедният по всички мерки академик Сахаров е вземал от чуждестранните журналисти за интервю 800 долара - гигантска сума за края на 80-те години. За това лично ми разказа дългогодишният затворник, православният християнин, духовното чадо на покойния отец Дмитрий Дудко Александър Огородников, потресен, че чужденците започнали интервюто с разговори за хонорара. И когато Александър отказал парите, му дали за пример академик Сахаров - ето, казали, как човекът се оценява, а вие какво се свивате…

Спомних си за Сахаров, когато интелигентен професор-филолог поиска да му платя 250 долара, че ще отида при него в катедрата да поговоря със студентите.

Това беше на края на пребиваването ми в Ирак и вече не се изненадвах.

На какво да се изненадвам?

Само Бог и борбата с оръжие в ръце за своята земя позволяват на хората да запазят човешкото си достойнство.

Само в храмовете и свещените джамии, само във въоръжената опозиция и в онези, които много са страдали, ще срещнеш човешки лица.

Останалото е разрушена страна, деморализирано население, загуба на ориентири, обезобразени градове и души, бетонни стени между кварталите, улиците и домовете и непреодолими стени между хората.

КОЙ ВЗРИВЯВА

Един от най-важните въпроси в Ирак е кой е източникът на масовото насилие над хората? Медиите убеждават, че диваците се накисват едни други на религиозен и етнически принцип, а цивилизованите американци ги удържат и учат най-добрите от тях да въвеждат ред.

Точно обратното е.

Американците раздухват всички конфликти. Те подкупват престъпници и бандити, за да могат взривовете сред мирното население да имат постоянен и заплашителен характер, да продължават похищенията, да се убиват журналисти, особено непослушните.

За най-страшните зверства съобщават в подробности: как е отрязана глава и е пъхната в разрязан корем, как е заклано цяло семейство и т.н.

Обикновените хора са беззащитни пред психически атаки от такъв род. Спомнете си как ни деморализираха историите за маниаци по време на перестройката, за насилници през 90-те, за педофили - сега.

А за нападенията на американците и блокпостовете се съобщава крайно пестеливо. Разбира се, нали обикновените хора не бива да се надяват на народните отмъстители - трябва да се уповават само на силата на цивилизования Запад.

Любопитно е, че в Ирак ден-два след ужасяващите убийства съобщават за залавяне на злосторниците. Зверски ги измъчват, те признават, явяват се на съд с признанието на вината и това е достатъчно да получат присъда.

Иракчаните, както всички хора, измъчени от войната, са наивни. Мнозина вярват, че са заловени „онези същите”.

Между другото, по отношение на похищението на наши дипломати през 2006 година иракчаните са по-малко наивни, отколкото руснаците. Никой от моите събеседници-иракчани не допусна мисълта, че нашите са били похитени от въстаници - твърде добро е отношението към руснаците. Малцина са онези, които се съмняват, че това е било направено, ако не направо от американците, то от техни наемници.

Ако имате желание да разберете с какво реалните въстаници се отличават от мнимата “Ал Кайда” - добре дошли в Ирак. С въстаниците можете да се срещнете. Те воюват с враговете и съучастниците на враговете, а не с местното население. Въпреки че, безусловно, партизанската борба не минава без жертви.

С “Ал Кайда” можете да се срещнете само миг преди смъртта. Тя не дава интервюта. И не обяснява действията си, които винаги по удивителен начин са изгодни само за една страна. И само за това да се започне окупация или тя да бъде продължена.

Неведнъж с местните журналисти обсъждах темата “Ал Кайда”. Те твърдяха, че е имало интервюта с иракски ал-кайдовци. Помолих ги да ми намерят тези интервюта. Няколко човека търсиха два часа и бяха принудени да признаят, че няма нито едно интервю с реален боец.

“Поне знаехме как изглежда ас Заркауи (предишният водач на “Ал Кайда” в Ирак, както твърдят американците. - Н.К.). Как изглежда Абу Омар ал Багдади (сегашният водач. - Н.К.), никой не знае. Американските офицери вече признаха, че такъв човек не съществува, че е измислица, но в новините той все воюва” - ми каза журналистът Ахмад, който сам се страхува съседите му да не разберат, че работи за чуждестранен канал.

Акциите на партизаните - това са военни операции срещу въоръжения противник, а не акции на безсмислена заплаха над населението. Те не взривяват джамии и поклонници, не отвличат нито християни, нито журналисти. Въпреки че всички усилия на масмедиите са насочени към това, да убедят иракчаните и останалия свят в обратното.

Взривове за плашене на населението извършват едни хора, а воюват с окупационните сили други. За това, да се забъркат в една каша истинските партизани и мнимите, работи грамадна машина за дезинформация. В Ирак, както никъде по света, това се вижда на място, става ясно от думите на хората.

Призрачната “Ал Кайда” упорито взривява хотели, поклонници и журналисти, вместо да воюва с американците. Когато партизаните воюват с американците, медиите разказват за тях като за зверски престъпници.

Към днешния ден количество жертви на войната надвишава 1 милион. Колко точно са убитите, никой не знае. Преди четири години светът изтръпна от цифрата 650 хиляди. Пикът на убийствата дойде през 2006-2008 година.

Тези загуби са много по-големи от броя на всички загинали във войната с Иран и с Кувейт. Два пъти повече са от жертвите на санкциите. Неизмеримо повече, от онези кюрди, за смъртта на които обесиха Саддам.

Американците не са способни да обяснят ясно дори на себе си какво правят в Ирак. Но рано или късно ще се наложи да отговарят на кое божество са принесли такава страшна хекатомба.

НА КОГО ПРЕЧАТ ЖУРНАЛИСТИТЕ

Ирак е шампион по убити кореспонденти. Около 200 души за 7 години. 169 от тях са убили, както твърдят, въоръжените отряди.

По-голямата част от кореспондентите работи заедно с американците, в тяхната униформа, по нищо не се отличава от войниците. Те предават на света “американската истина”. Ако партизаните атакуват американците, то достигат и до преоблечените кореспонденти. Какво пък, те са избрали страна, въпреки че принцип на западната журналистика е да бъде над сблъсъка.

В Афганистан американците разрушиха с прицелен огън офиса на “Ал Джазира”. И няколко години държаха кореспондентите от този телевизионен канал в затвора Гуантанамо.

В Ирак американците удариха прицелно през 2003 година хотел “Палестина”, знаейки, че именно там са базирани всички световни канали.

Италианката Джулиана Сгрена беше похитена в самото начало на окупацията. Освободи я италиански десант на спецслужбите. Едва жива, тя бе превозена под охраната на италианците. И по пътя към летището американците са открили огън по колата - не са искали Сгрена да разкаже истината за похитителите.

Знаейки всичко това, разбираш защо американците прочистват Ирак от журналистите, правят работата им тук непоносима. Същевременно обучават иракчани да бъдат “правилните журналисти”, да разказват “правилните неща” на “правилен фон”. И наемат бандити за заплаха на онези, които не слушат.

Никъде по света това не се прави от въстаниците - те опазват всеки кореспондент, който е способен да донесе до света гласа на истината.

Въстаниците винаги са много по-обаятелни за левите кореспонденти, тяхната истина е доста по-убедителна от неясната мисия на демократизацията и романтиката на окупацията.

Погледнете колко малко кадри успяха да покажат западните компании за изборите - почти нищо. А нали им беше много нужно светът да види тържествения ход на демокрацията в Ирак.

Уви, на където и да се насочи камерата, се вижда само разруха. А само с вида на избирателните урни не се създава победа на демокрацията. Нужни са също и хора.

СМЕРДЯКОВЩИНА

Интелигенцията по-лошо от другите понася тежестта на окупацията. Мнозина са готови да служат на всеки господ и не се стесняват да говорят за това.

Когато губернаторът на Кербала заговори за това колко обича Достоевски, си помислих, с какви очи го чете. Но той бързо премина на Сталин, когото тачи не по-малко.

Достоевски е вложил в устата на Смердяков такива думи: “Хубаво щеше да е умната нация да завоюва глупавата”. В онзи век такава мисъл е могъл да изкаже само атеист, гнусна душа. А сега, без да се стесняват, я повтарят външно прилични хора.

От последната многосерийна екранизация на “Братя Карамазови” този пасаж е изваден.

В Ирак срещнах интелигенти, които не само мислят така, но и не се стесняват да кажат, че се радват на американците.

Такива са единици. Но картината е поучителна. Десетки наши лобисти на американските интереси, НАТО, изобщо на Запада и на различните аспекти на западната цивилизация, по същността си малко се различават от нервната дама в хиджаб, която ми крещя, че иска американците да останат в Ирак завинаги. Тя съвсем не е просякиня. И съвсем не е пострадала от Саддам Хюсеин. Тя работи с американците - не само за пари, но и по съвест. Тя не е глупава, признава, че американците са убили в страната й милион, а и повече, души. Тя не смята, че Саддам е бил кървав тиранин. Тя вини Запада за санкциите срещу Ирак, в резултат на които умряха повече от 600 хиляди деца от недостиг на лекарства. Но тя искрено вярва, че “в края на краищата” американците искат да донесат добро на страната й.

Преразказах й мисълта на Смердяков. Тя се съгласи, че това е разумна мисъл.

Хората, които посрещат окупаторите с хляб и сол, нямат копита и рога, а са напълно прилични бащи и майки на семейства. Това е можело да се случи с мнозина от нас, ако власовците бяха победили, а немците бяха окупирали страната ни. Това може да се случи с нас и утре, ако нищо не предприемем.

В Ирак се вижда и друго: колкото по-бедни са хората, колкото по-тежко им е, толкова по-силен е духът им, толкова по-ненавистна им е окупацията, толкова по-ясно е разбирането им за това, че врагът не може да носи добро, каквото и да говори. Такива хора не изменят нито заради дажба, нито за да имат непрекъснато постъпление на електричество.

ОБРАЗЪТ НА БЪДЕЩИЯ СВЯТ

Стените, израснали между хората в Ирак за седем години окупация, ще се наложи дълго и старателно, тухла по тухла, да бъдат разграждани от тях самите. И това ще отнеме дълги години на милиони хора.

Американците строят демокрацията по земята, като щателно я разчистват от хората и променят природата на онези, които те искат да оставят по места като управляващи. Колкото по-малко са хората там, толкова по-просто е да се строи тази демокрация. Та нали тя, тази странна американска демокрация, не се нуждае от нищо - нито от училища, нито от болници, нито от пътища, нито от селско стопанство, нито от чист въздух. Не й трябват питейна вода и хляб, електричество и топлина. Тя е чиста идея - затова и хора не й трябват.

За седем години в Ирак е разрушено всичко. И нищо не се възстановява. Американската окупация не предполага реконструкция.

Разруха, безнадеждност, дебели слоеве прах, планини боклук, празни прозорци. Съвсем неотдавна страната е била красива - и хората не са забравили това. Никой не е забравил - нито онези, които ненавиждаха Саддам и се бореха срещу него, нито онези, които му служеха, нито просто хората, които винаги са мнозинство.

Най-неинтересното, което става в Ирак - това са изборите и терористичните актове. Но само за изборите и терористичните актове говорят световните медии.

Във връзка с изборите Ирак стана площадка, където се изпробва нова методика: провеждат се показни избори и не се съобщават резултатите. Евтино и удобно. В момента, когато преброят бюлетините, политиците ще се договорят един с друг и с американците.

Но новата история на Ирак ще започне тогава, когато американците изведат войската си.

Ако знаех по-рано поне една десета част от онова, което видях в Ирак, не бих тръгнала за нищо на света. Подсмихвах се на онези, които ме гледаха с кръгли от ужас очи - журналистите в Москва, офицерите на границата, китайските инженери в Багдад, десетките охранители, които ми преграждаха пътя и ми забраняваха да снимам и да задавам въпроси. И едва като се върнах вкъщи, отспивайки си и отмивайки от себе си миризмата и праха на гигантското жертвоприношение, което принасят тук американците на идола на демокрацията, разбрах, че съм имала само една възможност да попадна там - по този начин, без да разбирам къде отивам.

Багдад - Москва