Иванко Николов

Илю войвода пред четата си:
- А то, да ви кажа, аз добре си отварям очите и, повярвайте ми, няма да сбъркам, когато гледам напреж. Че човек освен с очите си и с едни други очи трябва да гледа. Онез, вътрешните, ей тука, до сърцето, братя.
Хората слушаха и като че ли думите ми паднаха на място, но все пак в едно кюшенце на душите им продължаваше да кълве едно грозно черно пиле, дето от памтивека ги е закукало. Пилето на невярата, дето само от кръв се храни, черни яйца снася и червеи мъти. То има отровна човка туй пиле и горко му на този, който го остави да гнезди в душата му. Никога няма по човешки да промишлява света. А този свят никак не е труден за промишляване, стига да ти сече куфалото и да не дава на черното пиле да я кълве. Ако не пропъдим черното пиле от душите си, то трябва с гърчулята, със сърболята и власите да се изколим най-напреж, че Балкана от памтивека го делим. Защо е потребно да се изтребваме. Нужно е да орем и да жънем, че да се ражда света, а не да се умъртвява. Само когато хляба стига за сички, може да се укротим. Ама и пак, кой знае. То човека май се оставя винаги да го кълве черното пиле, ама нейсе, ще видим.

И четата ми я няма вече, свърши се в битките. Искам пак чета да направя, защото имам още работа, ама хората се изхайлазиха и келепира гледат само, службицата, златцето си в кемер крият. Кой ти гледа байрака. Този дето тегли, нека си тегли, такъв му е късметът значи. Че да влезе в партия, му викат властимеющите. Поне партии колкото щеш. И всяка си има кокал, че да го дава на ахмака да си чупи зъбите в него. Така си е, дай му кокала на народеца, да го гризе, че както е гладен, ще го помисли за мръвка и дълго ще си троши зъбите, докато разбере, че е оглозган. Дълго, дълго, ама все пак ще разбере някой ден.

А служба имаш ли. Че как си останал така, сега всеки търси служба. Властимеющите дават, ако си готов зурнаджия да им станеш в двора. И на оглозгания кокал те пускат, ако им се вречеш.

И затуй си знам, че ще видят един ден овчините, дето са заблудени, и ще се зачудят какво да правят. Аз такива моменти съм виждал много, с подлъгване, и зная, че все по един и същи начин свършват, с опомнюване. Може и късно, ама опомнюването идва след всеки хатишериф и хатихумаюн. Става нещо като празна Мара тъпан била. И тогава идва редът не на онези с калемите, а на такива като мене. Ще извадя палата си аз, дето камъка на две прави, камо ли михлюзи и властимеющи да гледа как българското име маскарят, и ще му река на народеца тогава, че съм жив и битка искам, нямам никакво вознамерение като божек на рогозка да умра, а на кон.
Аз тия работи и с Каравелов съм ги приказвал. Страх ме е, казвам му, от тоз беден народ, щом го освободим, и ще се юрне по партизанлък и келепир. Пък той ми разправя, че щяло да има една партия, демократска, за всичкия народ да не се дели. Бе и аз съм за такава партия, ама виж какво стана сега, друго, затуй чакам аз, опомнюването чакам.