интервю на Татяна Любенова

- Значи литературата се оказа по-силна от медицината, господин Ганов?

- Ами, изглежда е така. Защото аз съм 15-тият лекар във фамилията, а след мене има вече и други. И единственият, който напусна медицината, за огорчение може би на родата. Минаха доста години, докато те приеха нормално тази моя стъпка. Надявам се да е било за добро.

- По време на писателската среща в Плевен направихте всъщност премиера на книгата си “Случайната сълза в окото”. Как се роди тя?

- Аз си мечтаех да направя някога такава книга с любовна лирика, но по понятни причини все не можех да я издам. И за моя много голяма изненада, ми се обади мой приятел и колега - професор-стоматолог, който ми каза: “Христо, със съпругата ми харесваме твоята любовна лирика още от най-младите ни години, а сега и дъщерята, синът и снахата също ги харесват. Много те моля, дай ми един вариант, аз ще издам книгата”. Казах му тогава, че в тоя момент това ми е последната грижа. Аз все си мислех, че ще мога да направя едно томче с избрано, една друга книга, която двайсет години правя - с мои срещи, разговори с най-видни български писатели.

- Вече имате такава книга…

- Това е преработено и допълнено издание. Включени са нови имена - Димитър Димов, Веселин Ханчев, някои от нашите най-известни режисьори на игрални, анимационни и документални филми. Обаче професорът беше настойчив и аз дадох ръкописа. След два месеца той се обади и каза: ела да си вземеш книгата. Аз самият имам малко странно отношение към тая книга, защото тя излезе неочаквано. Това беше един невероятен жест. “Случайната сълза в окото” е всъщност един стих от стихотворение в книгата. Случайна сълза няма… Едно стихотворение, с което се разделям с любовта… Още нямам преценка за тази книга. Мои приятели поети ми казаха, че е хубава, надявам се да не го правят от куртоазия. В нея са събрани стихове с любовна тематика. Това понятие е доста ограничено. Защото аз мисля, че любовта е много съществена част от живота на човека. В любовта той проявява своя характер, своята философия. Аз винаги съм се стремял да търся и философския аспект на това велико човешко чувство. Поне моят стремеж е бил такъв.

- Ще Ви попитам за една друга философска категория, която съм забелязала като присъствие в стиховете Ви - Времето. Като метафора ли да го приемаме или като реалност? Вие сте живял в две различни времена - направете съпоставка, специално за писателството, творчеството, за културните връзки - как се възстановяват…

- Аз живея с известна носталгия по онова време. Именно заради вече нарушените духовни и професионални връзки между писателите. Тогава писателите и поетите не плащаха книгите си, правеха ги издателствата и то след като ръкописите минаваха през една доста сериозна цедка - редколегията на издателството. То имаше грижата да изплати хонорари и да разпространи книгата, която стигаше и до най-отдалечените кътчета на страната. Някои от нашите най-известни творци дори можеха да преживяват с тези хонорари и да работят като професионални писатели. Така беше не само у нас. Сега това е немислимо. Аз съм пенсионер и работя, вече съм на възраст, но трябва да работя, защото не смогвам да свържа двата края. Съпругата ми преживя тежка сърдечна операция, аз също има нужда от лекарства и половината ми пенсия отива за тях. Сигурно това е естествено в условията на пазарна икономика, но то наруши нормалния ритъм в нашето писателско общество.

- Преди като че ли посягаха към поезията и по-неизкушените читатели, по-обикновените хора, а сега тя май стана четиво за избраници, за един тесен кръг.

- Уви, така е. Да не говорим, че младото поколение стои пред компютъра, интересува се повече от забавлението, отколкото от книгата. Отношението към книгата ме изумява. Имам внуци, които не четат, те гледат телевизия, занимават се с компютърни игри. А за мене най-важният контакт в живота на човека е контактът с книгата. С нея можеш да останеш сам, да проникнеш във всички послания на автора, в цялата му образна система, в стилистиката му, в идеите, в цялостната му философия. Да не говорим, че великите писатели са ни показали толкова неща, колкото не са ни показали дори великите учени. Писателят обединява в себе си и учения, с неговите огромни познания за епохата. Чрез дадения му от съдбата талант, той изразява това познание художествено, така че да развълнува читателите, да приемат съдбите на героите като своя съдба. Целият този свят-чудо, книгата, наречена прозорец към света, в момента липсва.

- И все пак, книги се издават страшно много… Някога те имаха огромни тиражи, стигаха до най-отдалечените кътчета на страната, но и тогава се говореше за така неречения “сив поток”. Сега пък всеки може да прави каквото си иска, щом има пари. Няма критерии, които да слагат бариера пред некачествените неща.

- Това е най-голямата беда. Ако някога се говореше за сив поток, сега трябва да говорим за много мътна Амазонка. Времето даде възможност на графоманите, на доста посредствени хора да издават книги. Нашият пазар е залят от такива неща. От друга страна - държавата няма система и организация, в която литературната критика да може да отсее най-доброто, да го прецени, творческите съюзи нямат възможност да организират годишни прегледи на продукцията, за да се види все пак какво е нивото, коя книга е явлението за годината, кои са сполуките и недостатъците. Това не е добре за литературния процес. Защото аз виждам, че все пак излизат добри книги на много талантливи автори. В трудния, ужасен преход бих го нарекъл, все пак се появиха невероятно талантливи имена. Те издават книгите си, но потъват в огромния поток от посредственост. Малко хора ги знаят. Повечето са от кръга на пишещите. Тези книги не могат да достигнат до всякъде, а в България има една сериозна творческа интелигенция - става дума за архитекти, научни работници, медици, юристи. Известно е, че най-много писатели са излезли от средите на юристите, медиците и филолозите. Нобелистите Чехов, Кронин, оказа се, че и Камю, са медици. Мисля, че това състояние на нещата все пак ще отшуми или поне държавата ще намери някакъв модул, който ще катализира процесите така, че качествената литература да намери своето място и читатели.

- А докато намерим това нещо, няма ли да изгубим поколенията?

- Разбира се, че ще ги изгубим, но какво можем да сторим? Всичко това е толкова извън възможностите на писателите, то е в ръцете на политиците. За нещастие, България се слави с много талантливи певци, поети, художници, но уви, не се слави с талантливи политици.

- Все пак, независимо от всичко, което се случва в трудния преход, нещата като че ли се възстановяват. Вие имате впечатление за работата на писателското сдружение в Плевен. В това ли е надеждата?

- Това е едно много радостно явление. Това събуждане, тоя ренесанс, който се получи в писателските дружества на областните градове. И може би е за добро. В Благоевград присъствах на културни празници, един от които бе и 25-годишнината на техния алманах “Струма”. Удивен бях от масовото присъствие на гражданството. На всички културни събития беше и кметът.

- В Плевен също Общината е институцията, която сложи рамо, за да се възстановят много неща…

- В Плевен, за щастие, Общината е толкова плътно до Дружеството и толкова съпричастна. Обяснявам си този ренесанс в плевенското писателско дружество тъкмо с това толкова отговорно и благосклонно отношение на Общината. Алманасите също се възстановиха почти във всички големи градове, в които излизаха. В другите представят творци от цялата страна. Плевенският алманах в много голяма степен залага на своите автори, плевенските творци. Някога се приемаше, че литературният живот на Плевен започва от Никола Ракитин. Но и преди него е имало. Например Рена Попова, на чието име има вече учредена награда за литературно творчество. Надявам се да успеем да намерим и по-далечните корени на литературния живот в Плевен. За мен това е много важно - да се възстанови културната история на града. Трябва да я покажем на новите поколения, за да направим връзката и те да не са изолирани. Това е трудна, но много благородна и красива задача.

2007 г