Паруш Парушев

МОРЕТО

(Из “Бургас. 12 елегии”)

Колко отдавна морето ни говори. От векове
нашепват нежните му устни неразбрани за слуха ни думи.
От епохи цели, чак от бездната на времето
запенено крещи, гърми гласът му
в нощите беззвездни - прости думи,
но неразбрани за слуха ни думи…

Какви ли тайни има да ни каже,
щом не престава да се труди, да говори?

Изправен на високия му бряг
до бялото казино на Бургас, попивах
ветровете му вечерни, свистенето на толкова крила,
плющене на платна без памет, проскърцване
на мачти - вечни скитници, напуснали
далечния си корен сред горите. И острови,
пламтящи фарове, маяци, потопени сред нощта.

Пробуждаха се в мен далечни думи,
непонятни думи - като мъртви раковини,
изхвърлени от паметта ми на брега.
Но как ли можех аз да назова морето,
възможно ли е то да бъде преродено в думи?

Морето - намекът за свобода.

И то обричаше живота ми на свободата,
защото и насън дочувах биещото му сърце.
Полека се изкачвах все по-нагоре по солената му мисъл
и растеше самотата ми край този бряг,
и се издигаше сърцето ми като звезда, нетърпеливо,
върху вечерното небе над залива,
и чувах как вълните му трошат
оковите на хоризонта - свобода!
Между началото и край - свобода!
Свистяха вече във платната ветрове попътни,
изтръгвах се от корен аз и като мачта
ме люшваха дълбоките талази, пътят
беше моята съдба, а аз - един бездомник във нощта,
нощта - родината на мрака.

Морето ме обричаше на път. Но и на памет.
Между началото и края - памет.

През толкова усилия, солени ветрове,
сълзи солени, безплодни дни и нощи…
Между началото и край - път.
За мене - пленникът на този град,
                каторжникът на свободата.

1997