Георги Бончев

КЪМ ВОЕВОДАТА

Не ти ли додея като тъмен облак
да се носиш над надежди сринати,
на съдбата под разстрелващият поглед
на народа си да пиеш тежко виното?

Стига тъжната дружина си му водил!
Стига ледове си сякъл с плам!
Зная: ти си там, където е народа,
но народа где е - аз не знам.

***
Воеводо,
там, където някога
лежа Хаджи Димитър,
сега лежа аз -
твоя четник
побелял:
на една страна захвърлил съм мечтите,
на друга -
своя
идеал.

* * *
Ти имаш всичко, Воеводо,
Отечество мило,
мила Венета
и мила Иванка.
А аз какво имам, Воеводо:
едно отечество,
което не зная
дали е мое,
една Венета имах,
на която гробът
е някъде долу,
откъдето тръгва пътя
за Вола
и една Иванка
имам, Воеводо,
която памперсите сменя
на стара Европа.

Кажи ми, Воеводо:
от кое Гюргево
да тръгна,
на кой бряг да сляза,
чия земя да целуна,
кого да прегърна?
Кажи ми, Воеводо!

* * *
Трябваше ли
като Стара планина
да побелея,
за да разбера
че съм живял
високо ?
Това бяло
облаче,
цъфнало над мойто чело,
е летяло много дълго
над Околчица.

* * *
Всеки ден
аз пиша
стихотворение
за Воеводата,
но поетът Ботев
не го одобрява -
мръщи гениален лоб.
Иска да го сътвори
народа.

Така ще бъде
най-спокоен
в своя гроб.