Виолета Станиславова

Отношението между човек-природа не може да бъде заключено между страниците на една книга, но може да ни каже много за душевността на автора. И колкото по-сериозен е той към нея, толкова по-наситен, по-дълбок е смисълът, вложен в творбите му. “Докато се чудим как да преодолеем грижите, светът край нас спокойно живее със своя ритъм. Хора, увлечени от бързи печалби, се нахвърлят срещу него, но той уверено върви към времето, когато друг ще се сблъска с проблемите, решавани днес, а красотата на заобикалящата ни природа ще бъде същата и, вярвам, скоро не ще изчезне.” Това споделя авторът, който в “Интродукция” ни подсказва идеята за написването на книгата. А тя е - да се вглеждаме в природата, да я обичаме, да я пазим, защото всички сме свързани и живеем заедно в нея.
Димитър Хаджитодоров отива по-далече от обикновеното съпричастие на човека към природата. Той не поднася на читателя стандартно и скучно наблюденията си. Във всеки откъс ни предлага различен ъгъл на виждане, различен подход, тъй като умее да гледа красотата с очите на художник. И не само това - умее да я вае с думи. За автора природните настроения нямат две еднакви състояния. Да вземем за пример преобразяването на дъжда. “Пролетните дъждове препускат като млади жребци…”, “Летните дъждове са тържествени симфонии, с потресаваща тоналност.”, “Есенните дъждове, плахи и сдържани, пристъпват тихо в нощта.”.
В центъра на творбите са обитатели, които незабележимо и ненатрапчиво живеят върху листа, треви и клони, съвсем близо до нас, недалеч от града. Това са гълъби, гарвани, кълвачи, паяци… Живи същества за автора са и цветята, тревите, ясенът, борът… Но природните картини, които рисува, не са лишени от присъствието на човека. В първата част той е изтеглен на заден план - случаен ранен минувач, посетител с домашен любимец, нежелан гост за ранобудния горски жител… Във втората част обаче човекът излиза напред. Виждаме го в ролята на истински злосторник, разрушител, причинител на смърт и в животинския, и в растителния свят. Особено покъртителни са сцените в “Преселението на патиците”, където “изобретателен ум” е запалил камъша точно по времето, когато те снасят яйца… “Жалните им викове се понесоха над дърветата…”. Или в “Спомен за елхичка”, донесена от планината и засадена в двора на къщата, а по-късно преместена на зелената площ пред блока, която изчезва “неочаквано в една тъмна нощ, в края на декември…”.
Нарушената от човека хармония преминава през автора като ток и наранява цялото му същество. Съпричастен със суровото съществуване на уязвимите и невинни създания, той сякаш изпитва физическа болка от безсмисленото им унищожаване, защото то не се отнася само до тях, но до унищожаването на неговия личен, вътрешен свят, на духовния му копнеж към безграничната красота на природата. Именно контрапунктът на доброто и злото, които авторът придърпва като тънка, почти невидима нишка през цялото повествование, дава голямата сила на въздействие от прочетеното. И човек се чуди, как е възможно, в няколкото кратки - в повечето случаи - 10-15 реда, да се съберат толкова впечатляващи образи, разтърсващи емоции, живописни багри. Но и не се чуди, защото това е истинският майсторлък на автора. Това е талантът му. И още нещо, което притежава и го издава - лиричните му размишления. Бих казала, че Димитър Хаджитодоров е поет. Поет по душа. Но това не е всичко. Авторът има и дарба на художник. Да надникнем за миг в “Етажите на гората”: “Един етаж по-горе цъфтят виолетови люляци, жълта форзиция и бял жасмин. Над тях, закичени с празнични свещи, поклащат клони кестените и шумолят виненочервените листа на клена. Розовите пъпки на ябълките, светлозелените блузи на брезите и резедавите прически на липите изпълват гората с багри”.
Особена е силната привързаност на автора към уязвимите и малки, никому непричиняващи зло същества. На места страниците са изпълнени с гняв, но дори и в гнева си той е деликатен, овладян. Хубаво е, когато ни дава надежда, че човекът-разрушител няма да успее да съсипе скромните обитатели, защото майката-природа ги е дарила с изключителна издръжливост, приспособимост и вроден механизъм за оцеляване. Благородството им е, че макар човекът-агресор да ги изтребва, те му помагат като го учат как да оцелява. Урокът им е да отвръщаме на злото с добро. Именно това буди възхищение и силно впечатлява автора, който успява да ни внуши същото и на нас. Не всеки улавя и разчита знаците на природата. Само този, който притежава изострени сетива и свято преклонение пред нея, може да направи това.
Присъствието на автора, макар поднесено деликатно, на места загатнато, че не е сам в разходките си, се усеща между редовете. Димитър Хаджитодоров не е само страничен наблюдател. Той влиза в пейзажа, гледа оттам, сякаш е един от неговите обитатели. Макар и дискретно авторът ни подсказва, че настроенията в природата се отразяват и на неговото духовно състояние. Когато говори за страха, който кара таралежа да извади бодлите, понеже е застрашен, и авторът се страхува заедно с него. Когато говори за предпазливостта на катерицата, която я кара “да се прикрие зад ствола, така че да не се вижда от неизвестния посетител”, и авторът е предпазлив заради нея. Когато природата се весели, и авторът изпитва веселост, когато природата тъгува, тъга изпълва и душата на Хаджитодоров…
Идеята на книгата е закодирана и в краткия разказ “Какво не се вижда от Космоса?… Защо авторът предпочита да остане на Земята, а не да се рее из космическите пространства, дори и с въображението си? Сам задава въпрос и сам си отговаря. Защото “Не виждах цветята, обсипали всяка пролет ливадите; капчиците смола, стичащи се по снагата на елхите… Не се чуваше песента на косовете, чуруликането на синигерите и лястовиците, нито барабана на кълвача. И още стотици, дребни детайли, красящи по особен начин пейзажа и заради които си струва да предпочетем Земята, вместо открития Космос…” Земята - тя е неговият избор и неговата съдба.
От текстовете се разбира, че Димитър Хаджитодоров е познавач на видовете дървета и храсти. Ако беше учен-дендролог, сигурно щеше да бъде един от най-добрите. Но и без да е учен, той е от хората влюбени в божествената природа, които ни дават пример как да живеем в хармония с нея, да я разбираме и да се грижим за чудните й обитатели. Затова творбите му са силни и истински. И красиви.
“Светът край нас е като приказка без край, която никога не омръзва” - възкликва авторът на “Недалеч от града” и ние се съгласяваме с него, защото му вярваме.
Няма да му пожелавам шаблонното “На добър път”.
Казвам му: “Добре дошъл в Дома на Словото”.

Димитър Хаджитодоров, “Недалеч от града”, издание на Съюза на българските писатели и в. “Словото днес”, Библиотека “Поколения”, пореден №1, С., 2010 г