Валентина Атанасова

Тези, които не са чели книгите на литературния критик Благовеста Касабова, особено хората с литературни интереси, определено са изгубили много.
Критиците много щателно, сериозно и задълбочено четат нас - пишещите, а защо ние да не четем тях?
Може би тази обратна връзка ще се отрази благотворно и на едните, и на другите - особено на пишещите.
Литературните критици, както и всички останали хора, имат свои тегоби, съмнения и въпроси, свои лутания.
Мисля, че за аудиторията ще бъде интересно да опознае един от най-известните критици в България - г-жа Благовеста Касабова.
За плевенската литературна общественост ще кажа: родена е в гр. Козлодуй, завършила е девическата гимназия в Плевен, а след това - българска филология в Софийски университет “Св. Кл. Охридски”.
Благовеста Касабова започва работа в читалище “Бачо Киро”, после в Дом на литературата и изкуствата за деца, в издателство “Народна младеж”. В момента е първи зам.-редактор на в. “Новият Пулс”.
С литературна критика се занимава още от 1967 год. Публикува почти във всички издания и в някои ежедневници критика, публицистика и есеистика. Има многобройни участия в програмите на БНР и телевизията. В канал “2001″ води близо две години предаването “Отворени страници”.
Съставител е на редица сборници и антологии. Нейни книги има в библиотеките на много европейски държави.
Благовеста Касабова е автор на 15 книги, между които: “Калина Малина”, “Дълг и слава”, “Първообраз на света”, “Богородица на свободата” (за баба Тонка Обретенова), “Ръми в душата ми” (за Мара Белчева), “Чудотворката” (за Фани Попова-Мутафова), “Минало неотминало”, “Обич за обич” (литературна анкета с Евтим Евтимов), “Неделна книга” (в съавторство с Нина Андонова) и др.
Самата Благовеста Касабова е съвсем наясно с психиката на твореца. Цитирам нейни думи от предговора към книгата “Отмъщението на Щастливеца”:
“Сложно нещо е човекът. Творецът - още по-сложно. Трудно се поддава на точна класификация. Всеки човек, както и всеки творец, е отделна вселена. Ако искаме да надникнем в нея поне малко, не бива да пренебрегваме дребните детайли в поведението му - незначителна на пръв поглед постъпка, моментна реакция, спонтанен жест. Нали знаем, че понякога и дребните камъчета преобръщат колата.”
Книгата на Благовеста Касабова “Другата страна на медала” се състои от два раздела: “Критика” и “Публицистика”.
В първия раздел, “Критика”, авторката недвусмислено изразява отношението си към постижения и несполуки в областта на литературата и се спира на творчеството на български поети и писатели, които са успели да я провокират, било с високото си творческо майсторство, било - с недостойни за твореца прояви, както и с напористите изяви на не дотам талантливи автори.
Един такъв пример ще дам с написаното от нея в критичния материал “Защо Розалия Ликова не изплюе камъчето?”
“Пишех не за да търся място под слънцето…, защото за такова писане - некодифицирано от законите на соцреализма, никой не даваше никакво място, най-малко под слънцето”.
“За какво всъщност става дума - се пита авторката. - За какво място под слънцето? Та нима Розалия Ликова не беше професор, нима не издаваше книга след книга, нима не я печатаха в литературния печат, нима не пътуваше в чужбина! Всъщност в ЦК на партията ли е искала да работи, или да я направят академик? Защо не изплюе камъчето?”
За Благовеста Касабова сливането на творческата и нравствена същност в твореца са неотделими. Тя самата е на мнение, че “истинските нравствени и духовни стойности се откриват само на онези, които могат да виждат отвъд видимото”.
И не случайно, силно впечатлена от творческото амплоа на някои наши съвременни автори, тя дава много висока оценка на създаденото от тях в днешната ни литературна съкровищница. Такъв е случаят с Ана Александрова, Ивайло Балабанов, Методи Бежански, Валери Станков и много други млади и недотам млади поети и писатели.
Авторката не се скъпи на похвали, когато става дума за истински талант.
Става ясно най-вече това - литературният критик Благовеста Касабова открито застава на страната на талантливите - без значение дали са известни или не. Защото е дошло време, според нея, “да започне да се отсява зърното от плявата”.
Голяма е болката на авторката от забравата, покрила имената на много значими български творци.
“Но поетът - ако е надарен, разбира се - въпреки всичко и напук на всичко, твори, изпява песните си, без които светът би потънал в мрак и студенина” - казва авторката на “Другата страна на медала”.
Нейната непримиримост към безпардонните бездария на България, които заливат с кал всичко стойностно в литературата ни или я опошляват, водени от прекалено високото си самочувствие и амбиции, е пословична.
Тя страда неизмеримо дълбоко от “липсата на критерии” в някои хора. Тук имам предвид съставителите на “Книга на българското дете” - луксозно издание без никаква стойност, което трябва да учи децата ни, т.е. бъдещето на България. Авторката е възмутена най-вече от факта, че някои съвременни творци пишат на такъв език, че трябва да ги четем само с речника за чужди думи.
Тя обосновава своите тези много задълбочено, опирайки се на достоверни факти, разкривайки пред нас истини, от които през годините съзнателно сме били отдалечавани в полза на нечии партийни или други пристрастия и домогвания.
Благовеста Касабова знае: “Самозванци и подражатели - много, но литературата е една, както е една и България”.
А сега за “Ръми в душата ми”:
Никога в живота си не съм чела книга, в която авторът да описва с толкова любов своята героиня. Сякаш се е сляла с нея! А героинята й не само че не е измислена, не само че не е някакъв доизграден образ на съществуващ вече човек, напротив - тя е истинска, реално съществувала жена, любима, поетеса, преводачка. Тя е спътница, другарка и не на последно място - муза на един от най-големите поети на България - Пенчо Славейков, за която той написа най-хубавите свои стихове. Но тя не е с отразена светлина. Тя има своите достойнства, свои стремления, копнежи и надежди. Тя има своите прекрасни стихове - толкова индивидуални, толкова себестойни, че човек никога не би могъл да ги сбърка с други. И колкото някои критици да са изкарвали стиховете й повлияни от Пенчо Славейков, истинските почитатели на поезията, четейки ги, дори без намесата на критиците разбират, че това са стихове, продиктувани от нежна и чувствителна женска природа, от нейната фина, благородна душевност.
За първата стихосбирка на Мара Белчева - “На прага стъпки”, Благовеста Касабова пише:
“Нейният вътрешен свят е раним и деликатен - бурните страсти и емоционални изблици не са му присъщи. Чувствата й не бликат бързоструйно, а са тихо напоителни като продължителен есенен дъжд, както се изразява Дора Габе. В любовта й наистина има повече тъга, отколкото радост, защото смъртта е около нея от детството, до последния й ден. И не бива да търсим в поетичните й изповеди свободния, жизнерадостен порив на Багряна например. А и тъгата, като емоционално въздействие, понякога е по-силна от радостта.”
След това авторката насочва вниманието ни към природните картини в поезията на Мара Белчева, в които, според нея, има “магия, която ни превзема”:

“Кокиченце, за мене брано,
от него дар за обичта -
от всички минало най-рано
през портите на пролетта.
Ела ми научи душата
как да цъфти в снега и тя,
и да извади из земята
сълзиците на радостта.”

Цитирам едно от най-емблематичните и най-известни стихотворения на Мара Белчева, като все пак искам да подчертая, че тя има много по-силни и по-образни стихотворения от това - с много по-жив и образен език, с красиви сравнения и запомнящи се метафори, с изискан стил и мелодично звучене.
Предполагам,че авторката е била очарована и обладана от нежната сила на духа на тази достойна българка, и то не само заради прекрасните й стихове, а и заради достойнството, с което живее тази жена, заради скромността и деликатния й характер и природен финес, от голямата й саможертва в името на най-чистото и красиво чувство - любовта.
След смъртта на Пенчо Славейков в душата на тази прекрасна поетеса се настанява мълчанието, което тя нарича “тишина”. Всичко, което чувства, тя излива на белия лист. Това са нейните дълбоки емоционални състояния, нейните поетични прозрения, пълни с духовен заряд и затова стиховете й звучат в унисон с тези нейни настроения:

“Ръми в душата ми, ръми
като в есенни тъжни дни -
слана и нея ослани -
ръми в душата ми.
Сълза ми погледа стъмни,
тъй както дните есента.
Като над капнали листа
в душата ми есенен дъжд ръми.”

Да събереш образа на човек, живял много преди теб - чрез стихове, писма, рецензии, биографични данни, и да го пресътвориш така, че хората да го обикнат, не е никак лесна задача. Но Благовеста Касабова не е пожалила труд и сили, не е пожалила спокойствието и обичта си. Тя пресъздаде образа на Мара Белчева с всички детайли и нюанси на нейната духовна същност така, че да остане завинаги в сърцата ни - на нас и на идните поколения - за да ни вълнува, да ни тревожи, да смущава покоя ни, да ни очарова и пленява с красотата на своя живот.
Времето е най-справедливият съдник за нещата, които се случват в света.
Ето, че днес - чрез г-жа Касабова и нейната книга, то отдаде заслужена почит към личността на Мара Белчева - порицавана и обругавана от едни свои съвременници, разбирана и ценена - от други, но винаги една и съща, останала вярна преди всичко на себе си, на своята любов, на поезията, на всичко красиво в живота. И никоя клевета, ничия завист, никоя власт не биха могли да заличат нейното присъствие.
И двете книги на Благовеста Касабова са ценен принос в съкровищницата на българската литература - всяка една от тях със своето значение. Книгата за Мара Белчева е не само биографична студия за една значима поетеса и българка, тя е един цялостен и стойностен анализ на нейното самобитно творчество, заслужено преклонение пред нейната личност.