Люба Александрова

Разхождахме се из Борисовата градина. Аз и Иванко. Наговорихме се да вървим бавно и да си разправляваме. Това беше негова си дума. Беше я избрал сигурно заради мекото влияние на л-то.
Разходката ни беше от Латинка до Орлов мост. Защо от Латинка?Иванко занесе на своя приятел Радой Ралин първия си превод на Есенин Москва Кабацка или моят Есенин. Аз само го придружавах, за да се насладя на общуването между двамата, да поседя в спартанската стаичка и да попивам. Запомнила съм тъничката, тясна черга на пода, леглото с метнато върху му одеяло, пишущата машина и отворения пакет обикновени бисквити върху масичката. (Спелингът ме поправя - пишеща. Зная, че се пише пишеща, но Иванко я наричаше пишуща, по свои съображения, и аз го следвам.) Запомних и маниера им на разговор - и двамата разправляваха. Всеки по своему. Те не просто разговаряха, а изваждаха думите от дълбокото, изнасяха ги навън, изричаха ги, за да се радват и те на виделината и привързването на хората един за друг и за околното.
Радой Ралин ни почерпи с вода и бисквити. Даде ни и по една за из път. Ей толчава, разпери ръце навън Иванко, виж колко голяма е бисквитата на Радой.
Вървяхме и вървяхме, и вървяхме. На дълги интервали поспирахме, отхапвахме от бисквитата, наслаждавахме се и пак тръгвахме. Помалквай си, да е по-дълго, да усещаш сладостта, казваше баба ми Люба. Като че ли си бяха плюли в устата, Иванко ми каза почти същото. И добави “Не бързай, не бързай в нищо… Живей бавно, бе, живей бавно.”
Разправляваше предимно той. Не се бяхме виждали дълги години. А след като се срещнахме, нямахме случай да останем насаме. Този път си беше чист късмет. Иванко искаше да говори, да сподели с някого за неговата любима жена Ани. Беше й посветил прекрасни любовни стихове, прекрасни, с тънка еротична нишка… Бях ги чела. Но очевидно той имаше нужда да изкаже всичкото. Онова всичко, което таеше в сърцето си. И понеже ме беше избрал за довереник на своята съкровеност, спирам дотук за Ани.
Иванко не беше висок, бих казала по-скоро малко под среден ръст, но изглеждаше едър. Най-вече заради походката. Ходеше бавно, като кавалерист. Стъпваше някак последователно, с единия крак, с другия крак, отчетливо. Беше широкоплещест, с опнат гръб, с вечната цигара в устата, по-рядко между пръстите. Бог му беше дарил звучен, мек, галещ баритон. Той осъзнаваше красотата на гласа си, показваше я и я модулираше с невероятно умение. Може би и точно затова четеше своите стихове напевно, малко по руски обичай, играейки с гласа си и неговото богатство.
Спряхме под един бор.
- Имаш ли от твоите? Че ги свърших…
- Как няма… Пушиш цигара от цигара.
- Ш-ш-шт, моме. Не ме кори. Дай, ако имаш.
Подадох му кутията с цигари.
- Слаби са ми тия… Какво пушите вие? Тревки, ама къде й е сърцето на тревката? Изтеглено, изсмукано отнапред, насила… Нейсе, както знаете… Правиш ли нещо, прави го…
- Както трябва или не го прави - довърших аз милион пъти изричаната реплика.
- Люба, пишеш… Добре пишеш, добре… Щом го казвам. Но бързаш понякога… То е като да изтеглиш сърцето на тревката предварително…
Хванах го под ръка, потеглих го да тръгваме, имахме уговорена среща на Орлов мост. Опря ми се.
- Не ме припирай. Закъсняваме ли, закъсняваме… Голяма работа минута, две, пет. Облегни се на дървото. Хубаво се облегни. Чуй го… Чуваш ли го?
- Не - засмях се аз, облегната на висок, тънък бор. - Къде ще го чувам? Само ти ги можеш тия работи - като дъжда, дето вали в една тетрадка…
Иванко извади нова цигара. Запали я. Палеше с клечки кибрит. Не признаваше запалки. Клечката гори дървото си, а запалката пали газ… аз от огън искам да потегля цигарата. Смукна дълбоко няколко пъти, погледна ме и с леко укорна усмивка каза:
- Пропускаш нещо важно… Вали в една стара тетрадка… В новата може и да вали, ама не е то. Не е. Кажи ми, разправлявай ми ти сега - защо дъждът вали различно в стара и нова тетрадка, а?
- Изпитваш ме, що ме изпитваш?… Добре - защото по новата дъжда се хлъзга, не е като по старата - там оставя различни следи, хващат се те за тетрадката, променят я, живеят си заедно малко или много сетне заедно…
Иванко ме спря с ръка и ме бутна назад, към бора. Замълчахме. Посегнах и аз към кутията с цигари. Не ми даде. Сложи пръст на устните си. След като изпуши цигарата, каза:
- Що да ги хабиш, не си пушач като пушач… По-добре ги остави. Или не, недей… Като дъжда в новата тетрадка, плъзгат се…
- Може би си прав, но кой ще подава на приятелите ми в нужда, ако ги спра?
Тръгнахме отново. Аз вървя, той плава. Загребва с единия, с другия крак, общува си със земята и с околното.
- Иванко, кажи ми пак за Чеч? Помниш ли, бях толкова впечатлена, че стихотворение написах… Бяхме много млади… Е, относително. Между 30 и 40.
- А-а, Чеч. Страшна земя, свидлива. Хем свидлива, хем не може да се удържа, сама себе си не може да спре. Та хората й помагат, да не отиде цялата долу, в ниското… Бяха ме пратили очерк да пиша… Пратих очерка по пощата и останах там бая време. Бедно, топло и свидливо. Харесвах жените им. С кърпите на главите и чевръстите ръце, с тихите боси нозе… Знаеш ли, че ходят боси по ската… Копаят, садят, плевят, подпират боси… Все боси. Питал съм ги защо. Пари че нямат, нямат, но не е то. Така си ходим, баба така, мама така, аз така - ми каза Седара, имаше такава красива синеочка… Седара, ожениха я в друго село, на сватбата не отидох, не го искаше тя момчето, насила я дадоха. И аз не отидох да я видя нажалена и покорна.
Натъжи се той. Пак спряхме. Пак цигара. Аз вече се притеснявах от закъснението ни. Но как да го накарам да бърза? Него, живеещият бавно? И същевременно толкова напрегнато, сбито, силно, насочено.
Надяваше се Иванко много на промените у нас, на демократичните промени и повеи. Беше живял не бедно, а скотски. Така и не му върнаха бащината земя в Попово в реални граници, искаше да продаде нещо, да имат с жена си сигурно парче залък и чорба всеки ден. Не би. Не се случи, не стана. Така си и отиде - несит, необлечен, необут, непогален от битието. Поне не в степен, която да е видна. Успя обаче в едно. И то как успя!!! (Може би отчасти го дължеше и на напористата си жена Юлия Соранг.)
Успя да издаде писаното в годините. В годините, когато не беше удобен. Този кучи син, този кулашки кучи син. Не само издаде своето. Преведе виртуозно другия кучи син, своя Есенин, три книги Есенин. Питала съм го, как и защо така близко, така силно усеща поезията на Есенин, самия Есенин. Селянин съм аз, селянин като него, род?н и срод?н селянин. Като него. Една и съща земя ни е кърмила, степите край Рязан и нивите край Попово много ли се отличават?… И душата ни държелива, мъчна, мъчена и държелива… Забелязала ли си, какво пише отзад след Москва Кабацка или Моят Есенин, забелязала ли си? Внимавай, силно внимавай и запомни - Сергей Есенин (роден 1985 - убит 1925). Запомни ли? Убит!!! Ако не го бяха убили кучият му син… Брате мой, щеше да си жив, да не им се дадеш, а Сергей…
Дълго след неговото смело заявление, в 1996 година, за убийството на Есенин, през 2005 г. мисля, руснаците направиха своя филм за Есенин. И обадиха, не обявиха, а обадиха за недоизяснената смърт на руския кучи син.
Мога да пиша още дълго за моя приятел, за Иванко Николов. Но нужно ли е? Всичко наведнъж? Не, не е. Живей бавно и помалквай…
Има и утре, ако е рекъл Бог.
И ако Иванко рече да ми даде знак отново от някъде и ме окуражи да продължа.