200 години от рождението на Захарий Зограф

Виолета Станиславова

От незапомнени времена създавано, с вдъхновение и любов съхранявано, от уста на уста предавано, българското народно творчество се е превърнало в истинска народна ценност, благодарение на изкуството. Българското народно изкуство не блести със скъпоструващи материали, не подкупва с безценни камъни, не грабва с тайните на виртуозната техника. Не! То носи дълбоко в себе си оная неподражаема искреност, оная завладяваща простота и творческа логика, толкова характерна за българската душевност, благодарение на които се е създало едно оригинално и самобитно по своята същност изкуство, трайно по своя смисъл и значение. Колко неписани и неказани закони на красотата, открити от скромните майстори строители и живописци, са заглъхвали в бездната на времето? Колко пъти сръчните и неуморни ръце са се отпускали безпомощно, търсейки своя собствен път в изкуството, свои собствени естетически възгледи? И ги намирали. Чрез мъката. Чрез сладката болка на творчеството…
Навярно за нея си мисли и онзи мъж, яхнал кон, който се задава по прашния и изровен от копита и каруци път. Че е зограф - личи му. По изцапаната с бои торба му личи. По изпитото, бледо лице, по сенките под очите… Нищо че сега е навел глава. Мисли. А наоколо отново е лято. Пукнала се е пак онази ми ти зеленина, чак до хоризонта е простряла шарения си килим. Дъха на топла земя. Ала мъжът не вижда веселите багри на тревите, заоблените форми на баирите. Мислите му летят назад в миналото…
Почти не помни баща си. Бил е на девет години, когато е умрял. Умен човек е бил. Разбирал е от занаята си. И как няма да е разбирал, като го е изучил в Атонския манастир, а после е ходил чак до Виена. Най-ученият човек в града е бил, нищо че е бил роден в малкото село Доспей, Самоковско. Много млади зографи на своя занаят е научил, и брат му Димитър е изучил. При брат си той живя и от брат си позна живопиството. Грабна го то. Вдълба се като свредел в душата и сърцето му. Завладя го целия, завинаги…
Преди пет лета, в 1844-то, завършиха с брат си и племенника Зафир стенописването на централната църква на Рилския манастир. Като завършваше и последната фигура от „Сватбата на Кана Галилейска” много му се искаше да напише името си върху стената, така, както беше правил преди това в Бачковския манастир, и в Троянския, и в Преображенския… Ала някаква невидима сила теглеше ръката му всеки път. Защо ли?
Конят сам спря. Зографът вдигна глава. Едва сега съзря прекрасния образ на природата. Слезе, бързо извади лист и започна да рисува. „Както тогава, в началото - помисли той. - Странно, и сега изпитвам същото бясно желание да рисувам”… Сякаш някаква тежест падна от гърдите му. Стана му по-леко. Взе поводите на коня и тръгна пред него. По-надолу отново извади листа и отново бързо скицира, после дълго гледа двете скици. Въздъхна дълбоко и зарея замислен поглед към хоризонта. Осъзнаваше, че е навлязъл в нов етап от рисуването си, непознат до сега на българските зографи - пейзажът. Нищо че първите му рисунки „Водопадът при Бачково” и „Аязмото при Кукленския манастир” са малко сковани, малко груби. Така е винаги в началото. Но ще го преодолее, ще го разучи, ще го овладее… Така, както се научи да рисува портрети от двамата французи живописци, които срещна в Пловдив през 1838-ма. Три месеца го учиха да живописва…
1838 година. Никога няма да я забрави. Това е годината, в която нарисува и портрета на любимия си учител и приятел Неофит Рилски. С какво нетърпение препускаше към Копривщица, където той учителстваше. С колко любов и вълнение изрисува монашеското му облекло, работната маса, отрупана с книги, мастилницата, пергела, линията, географския глобус… С колко трепет изписа лицето му: дълбоко, съсредоточено, замислено, умно и проницателно. Колко пъти строгият му поглед е карал дъхът му да спира, но успя просто и ясно да предаде характера му, душевния му мир… Затова портретът стана най-добрият от всички, които бе създал до сега - дори и от този на годеницата му, и на снаха му, и от автопортрета му дори, който си направи в Пловдив…
Пред погледа на Захарий Зограф отново се занизаха дългите години на изтощителен труд. От къде води началото неговият творчески път? Може би от онзи спонтанен разрив с брат му, който го накара да напусне Самоков и да отиде в Пловдив? Пловдив - шест години прекара в него - от 1835 до 1841. Никога няма да забрави този голям, шумен и богат град. Шест години. Какво ли не прави там през това време: и училище искаше да открие, и печатница искаше да създаде в Самоков, и собствената си къща за книжарница предлагаше, че и в църковните борби на гражданите участваше…
Къде ли не е бил? В кой ли кът на родината си не са бродили нозете му? Колко манастири, колко църкви изписа? 1840 година бе в Бачковския манастир. Там, в черквата „Свети Никола” изрисува композицията „Второто пришествие”, после „Смъртта на богатия” и „Притча за богатия и бедния Лазар”. Колко нощи не спа пред стенописа „Праведните в райските селения”? А накрая изписа и себе си: в цял ръст, изправен между образите на игумена и проигумена на манастира. Какъв бунтар! - усмихна се на себе си Захари. - От къде се е взела тая смелост, тая горда самоувереност?”…
И все пак, когато гледа своите работи, не може да не забележи колко различни са те от тези на другите зографи, та даже и от тези на брат му. Някак по-живи са образите, по-земни. Някаква сила сякаш го напътстваше, подсещаше го да нарисува пловдивските чорбаджии облечени в скъпоструващи градски облекла, ала осъдени на вечен огън заради безчинствата над сиромасите. И ония голи жени грешници. Как му дойде на ум тогава да ги покаже в гръб, с дълги разпилени коси? Не са ли те онези охранени и добре гледани чорбаджийски жени, онези разглезени и мързеливи чорбаджийски щерки, които толкова пъти бе наблюдавал от прозореца на своя дом в Пловдив? След Бачковския манастир отиде в Рилския. От там, през 1847 година - в Троянския. Навсякъде превръщаше библейските сцени в битови. И облеклото, и предметите, и родния пейзаж, всичко го вдъхновяваше и ръката му сама изписваше върху покривките - цветя, върху дрехите - цветни мотиви, върху разделящите фризове - цветни гирлянди и клончета. Спомня си - в Преображенския изрисува ония жени врачки, които лъжат хората и грабят парите им. „При врачката за лекуване” бе нарекъл един от стенописите си. Гняв и възмущение изпълваше душата му докато рисуваше. Гневеше се на невежеството и простодушието на селяните, потърсили спасение при тях. Накрая, преди да си тръгне, нарисува „Колелото на живота”. Колко нощи не спа, колко горещи мисли пареха в главата му, очите му се зачервиха, пръстите му се сковаха от напрежение…
Конете бавно преживяха зелената трева. Захарий погледна ръцете си, поотри потта от челото с ръкав, после се загледа в пътя пред себе си. Път. Неравен, труден и самотен. На къде води той? Страшно предчувствие ли го тласка напред, към родния дом, или бясно желание за работа? Пари ли му трябват? Та с тях той не може да купи изкуството. Слава и признание ли му трябват? Та той ги притежава. Нима е малка честта, че монасите от Атонската света гора почетоха единствено него, българина, да изпише най-стария и най-големия гръцки манастир в Атонската „монашеска република”, атонската лавра „Свети Атанас”. Седемнадесет месеца работи без отдих, до последни сили. Дни наред не ядеше, не спеше, не разговаряше с никого. Само рисуваше, рисуваше, рисуваше…
Пак погледна ръцете си, опипа пръстите си. И изведнъж пред погледа му се занизаха дълги върволици от изписани от него върху стени и икони, в църкви и манастири, образи на български и славянски светии, на български царе, патриарси, на мъченици за вяра и народност. Видя образа на най-стария български светец свети Иван Рилски, на свети Кирил и Методий, на българските патриарси мъченици Йоан, Теофилакт, Евтимий…
Краката му се подкосиха. Седна. Разтри с длан очите си, ала образите не изчезваха. Ето ги… преминават пред него сякаш повикани от невидима ръка… Светиите и светците Онуфрий Габровски, Лазар… „От къде беше родом Лазар? - напрегна паметта си. - А, да, от село Дебелдел”…. - Ето го и свети Георги Софийски, и свети Никола Нови Софийски. Тях двамата изрисува в Преображенския манастир. И тези мъченици Злата, Параскева Търновска, Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, и още - образите на руските и сръбските светии…
Захари седеше като омагьосан, без да помръдне. Виденията постепенно избледняха и изчезнаха безмълвни, така, както се бяха появили. „От преумора ще да е” - си каза. Но странно. Защо ли мисълта за смъртта напоследък толкова често се вплиташе в мислите му? Тревожеше сънищата му. Та той е още млад, едва 40-годишен. И все пак… Чувстваше се физически изтощен, преуморен. По-бързо, по-бързо да стигне до родния Самоков!…
Бързай, бързай живописецо! Твоят роден град те чака. Време е. Годината е 1850. Денят - 14 юни. Съдбата е определила дотук земните ти дни. Страшното ти предчувствие няма да те излъже. Това е краят. Краят. И началото на твоето безсмъртие, което ти сам предрече приживе: „…колкото и майстори да има в Турско, в Света гора, в Гърция и Ерусалим, нито един не може да бъде поставен редом с мене!…”