Георги Мaйоров 

Николай Хайтов търсеше гроба на Васил Левски, но да търсиш живия Апоостол на свободата, е безумие. Та нали всичко е изписано, изговорено и известно! Какво ново ще кажеш? Може би има ново тефтерче или спомени, нова ,,Прокламация” и ,,Нареда”, или новоизровени документи?! Няма такова нещо! И въпреки това!
Да тръгнеш да сваляш цяла империя, която при това се подкрепя от великите сили в Европа, нима не е безумие?! Нима цялото дело на Левски не е безумие?! На такова велико безумие само безумие може да се изправи. И този ,,безумец” се оказа землякът писател Светозар Казанджиев.
В днешното ни отчаяно бездуховно и бездушевно време само силен шок може да ни стресне, да ни събуди от нихилизма и раболепието, от апатията и безразличието. И Светозар Казанджиев избира тази шокова палка да бъде ,,Последната изповед на Апостола”. Книгата се похарчи за няколко месеца като топъл хляб и пещта на зажаднялата за истина народна душа дръпна второ издание. Тази измъчена душа се насити на полицейски хващания и на съдебни пущания, на политически престрелки с досиета и с ,,Чудовището ДС” (които, както се пишеха за по един ден, тъй си останаха еднодневки). А пред съда на народа не застана никой.
Сюжетната рамка на повествованието обхваща четирите седмици до бесилото, когато Апостолът прави равносметка на своя живот, разголва до крайност душата си, честно коленичи пред олтара на Отечеството дори когато няма отечество.
Че да се огледаме днес и ние. Сега имаме жадуваната република, но няма чиста мисъл за Отечеството, няма изповед, отчет, наказание за престъпниците и предателите. И само какъв символ авторът поставя в началото - през тесен процеп от килията, процеп, който никога не е съществувал в действителност в подземната тъмница, Апостолът да вижда ,,бялата забрадка на Витоша”. „Навела глава на скута си, планината” да тъгува. Така образно Св. Казанджиев ни представя символа на родната майка, на родината, които с мълчание очакват как ще се държи техният син пред съда. Тази изповед се дава пред тях и единствено само пред тях може да се изповядва, защото Апостолът ,,отдавна е разчистил сметките си със своя Бог”, вметва авторът. И вече ,,неговата вяра е вярата в революцията и свободата, неговият Бог - народът”. И изповедта си ,,шепне” - тънък намек за тайствеността на целия му съзнателен живот. Той е изговорил всичко, разкрил е истината, където трябва - пред народа, с организирането на тайните революционни комитети по цялата българска земя, а пред съда мълчи. Признава само своята пълна отдаденост на Отечеството, даже скроява лъжи за опазване целостта на съзаклятието. И душата му ,,се схълцваше от болка”, защото вижда, че народът на колене е ,,забравил” своята ,,история триж по-голяма от земята, попила спомена за нашите деди”. Изповедта наподобява искрената разпаленост на Паисий. През ,,дивия шепот на вятъра” осъзнава, че четничеството на прославените войводи и идеята за освобождаване със сили отвън са остарели. (Днес не чакаме ли външни благодетели да оправят бакиите ни?) Единствено борбата отвътре ще доведе до желания резултат. И призивът на ,,Привременното българско правителство” звучи като ,,пролетен развигор”, а комитетите никнат като ,,пролетен минзухар из полята на недоволството”. Революционерите пък са ,,хора, създадени не само за себе си, а за своя народ”, защото ,,търговци, чорбаджии и служители на султана” смятат ,,алъш-вериша” за по-важна работа от революцията. (Че сега кой държавник е помислил за държавата ни чистоплътно, освен за своя интерес?). И като вижда че ,,народът живее на колене, с хляб, замесен от болка, с вода потъмняла от кръв”, той покрива с мълчание ,,обидите, предателствата, гладът, униженията”. Величието на Апостола е толкова лъчезарно, че когато влиза в селищата ,,кучетата се умълчаваха, лягаха тихо върху земята и чакаха да отмина”. Тази асоциация може да направи само родопски писател, който знае как пред Орфей се стаявала цялата природа. Но ,,хората сме различни - едни са замесени с повече слънце, а други - с повече кал”. (Колко силно обвинение! Та днес, освен един с друг, не замерваме ли и слънцето с кал?) Тогава поне революцията бучи ,,като зараждаща се вълна в океана на робството и викаше да се влеем в нея”, а днес океанът от злобната пяна на Прехода в кризата кого вика? Оскотяването? И кое се влива? Опростачването! И още: ,,Моята първа длъжност е да мисля за народа, да бърша кървавите му сълзи, да наказвам онези, дето го карат да плаче”. Къде ни отвеждат инвенциите на тази изповед? Кой управник днес е припознал за своя мисълта за народа, кой е избърсал поне една сълза от съсухренето и смутено лице на нацията, кой престъпник е наказан? Днес няма отговор. А когато някой държавник направи крачка към справедливостта и възмездието, цялата паплач от блюдолизци и обирджии на държавната хазна започват да го оплюват. До кога тази наша робска черта? И пак, дори пред бесилото, великият Апостол е с благородна душа: ,,Благодетелите ни туриха пранги, вързаха ни с вериги и спънати като луди коне, ни подкараха към Търново”. Той с типичния български незлобив сарказъм нарича поробителите ,,благодетели”. Величието му се вижда и от охраната при конвоирането му. За София двете талиги със заловените комити се охраняват от ,,тридесет конни полицаи”. А предателството Апостолът и до днес търси в посока към три места - към Турция, към Русия и към Запада. И още величие: При появата му в съда всички стават прави на крака! Свидетелите свидетелствуват като различни хора с различни мотиви: ,,едни да спасят кожата, други да спечелят пари, трети да получат пост, четвърти да добият заслуги на доносник. Смятаха, че така обслужват държавата”. А днешните политици не ги ли задминаха? Коя държава и чии интереси обслужват? Апостолът признава: ,,Бях докоснал живота на всинца и трябваше да ги защитя. Дори и предателите. Революцията имаше нужда от всички”. Днес политиците, ако се докосват до народа, то е само за да го излъжат и да го ограбят, и никога - за да го защитят. Каква алюзия за днешното ни положение! Днес предателите ни не само, че са необходими, но се увенчават с най-високия орден ,,Стара планина” и с най-високи постове. (Има защо да се напише такава книга!). В края на София ,,стърчало бесилото като огромна врата към небето” и ,,с примка на шията дълбоката въздишка продънила небето”, а от ,,далечната белота на полето някаква жена, облечена в черно, махала с ръце и тичала към бесилото”. Майката родина. Тя сякаш иска да спре този позор и това величие. А днес тича, за да види там истинските престъпници на разореното ни отечество.
Една актуална и необходима метафора.
И уж се знае всичко. Светозар Казанджиев казва нещо наистина ново. Нима цялата мълчалива изповед - никога не състояла се и никога не изричана, не е новост? Ето го истинското лице на талантливата ,,лудост” на писателя, с неговата хукнала към сърцето публицистика, станала реалност.
Именно във всичко това е неочакваният успех на книгата.