Ефим Ушев

ПОСВЕЩЕНИЕ

Всяко наше скитане, приятелю,
е поетична докладна до чувствата ни
срещу непоетичното ни ежедневие.

Защото всяко утро в мислите ни
е надежда, която се превръща в подпис
върху молбите ни
                         за целодневна искреност.

И между молитви-стихове
във кухнята - светия храм,
обядваме - сякаш клетва,
за пълнокръвие на битието…

А нощем, в многобройни улици,
лекуваме със разговор
нанесените във душите рани…
И се измъчваме, измъчваме,
че вместо с кръв
обагрят белите ни ризи
със сос
            от нещо!

ГЛАСНИТЕ

Вечер е -
на педя разстояние
от следващия ден.

Но все не секва
хорът на нощта
с вечната си
монотонна песен.

По всички улици,
от погледи заоблени,
като затишие
гласът ми е увиснал.
И вече не издържа
гърлото пресъхнало,
далече от оазиса на буквите…

Превърнато в парченце лед
безгласието чака топли думи,
       затворени
                   във шупли…

И като стотинка,
забравена във ъгъла на нечий джоб,
влизам в телефонната кабина -
поредната пресечна уличка.

С ръка-въздишка
търся номера на гласните си струни.
И се опитвам някак
                           да запея!

СЪБУЖДАНЕ

Запалвам свещ
на всичките илюзии,
на мойта поетичност,
на всичките момичета…

Със сто въпроса в гърлото
за извора на всяка мерзост
гласът ми прозвучава като пепел.

И хладният образ на отчаянието
ме повлича с мисълта си
по пътища на нежелана самотност.

Първи петли,
а не свършва нощта…
Когато утрото пропява
отново съм без дъх
и коленича -
всеки ден,
                 всеки ден…

И пак усещам хората -
минават покрай мен…
И си говорят.