ТЪГА
ТЪГА
В тихия следобед
парка се сепва.
На скамейка отсреща сядат двама.
Жената, млада и дребна,
напада грубо.
Жаргонът обагря лицето й,
подпалва тревата наоколо,
пълзи към храстите.
Мъжът мълчи.
Допушва цигара. Размазва фас.
И в един миг залива с гняв
и жената, и мен, и онова мършаво куче,
което е спряло до тях.
Гласовете се сливат
в безсрамен дует. В мръсен танц.
Кучето гладно гълта
буламача от диво злословие.
Уплашено се вдигат птичи крила.
Аз, насила напъхана
във фризера на омразата. Вледенена.
Не мога да стана.
Колко са млади, си казвам,
колко са злочести и глупави!
Ако можех
в тоя миг, на тая скамейка
да се сгуша в теб,
да потъна в очите ти влажни и влюбени…
Ако можех да пошепна
ония думи,
които не успях да ти кажа!
Ако би могло
под тия кленови клони,
в това люляково ухание
само още веднъж да бъдем заедно -
ти и аз -
само още веднъж…
Утихна.
Двамата млади
тръгнаха в две различни посоки.
Не направихме ли така и ние
преди много години?
ДРУГАТА В МЕН
Коя си ти.
Другата в мен?
Как да те обуздая,
да те вразумя,
да спра стихиите,
които те повличат?
Защо след толкова загуби,
пропасти, кръстни мъки -
все същата - непоправима?
Защо никога не ме послуша,
ти, другата в мен?
И когато моля -
престани, късно е, не ставай смешна -
ти - отново алчно свободна,
влюбена, ненаситна?
Защо цели нощи -
над трескава чернова
в днешното сляпо безкнижие,
в празния шоу живот,
където все по-рядко
някой шепне „две хубави очи…”
Все по-рядко.
Защо когато разума казва - не! -
ти правиш точно обратното?
Защо разпъна душата си,
за да спасиш потънали мачти?
Защо играеш с рими,
а не научи играта,
голямата,
на умните и ловките?
Ти, другата в мен,
никога не ме послуша.
Но кажи ми, на кое рамо
утре ще плачем двете
в един свят
преял от алчност и нелюбов?
КЪСНА БАГРА
Знам, че всичко започна
от края.
Но започна.
Не с първата четка
събудила ново платно,
а с последната багра
върху него.
Започна
не със жълтата дързост
на минзухаря,
а с позлатения летеж
на тополово листо.
Не с лудия бяс на жарки нощи,
а с нежния ритъм
на плахи признания.
Как, защо ме връхлетя
това жаждано чудо?
Обич,
като отхапано крайче
от питата на слънцето,
което залязва.
