Борислав Бойчев

Хората по света се нагледаха на летящи чинии, само при нас няма и няма. Очите ни изтекоха да се взираме, и нищо. Пак ние с пръст в устата. А по това време, може да се каже, светът стоеше все с очи, вперени в небето, и непрекъснато откриваше странни, невиждани досега летящи чинии. Стъписано от това явление, човечеството се обърна за помощ към своите учени: ха да ви видим сега, рече им. Учените, както е било всякога, когато не могат да обяснят някое явление, засукаха му един термин, нарекоха явлението Неидентифицирани летящи обекти. Ами че ние виждаме, че са неидентифицирани и затова се обръщаме към вас, да кажете какви са. И за да е още по-неясно, отбелязаха го с инициалите НЛО. А по свидетелството на безброй очевидци от всички краища на света неидентифицираните обекти, както ги нарекоха учените, приличали на чинии, летящи чинии, които се явявали ту поединично, ту пък на цели ята и предизвиквали почуда, суеверен страх и всякакви догадки. Неизвестността и догадките не траяха дълго, летящите чинии взели да се престрашават и да кацат на земята. От тях излизали странни същества. Уж чиния, а пък в нея някакво същество пребивава, както се оказва, извънземно, от друга цивилизация, много по-развита от нашата. Къде сме ние, цивилизация ли е то нашето! А съществата кротки, кротки, и ги нарекоха хуманоиди. От тяхна страна, никаква грубост и никаква зла умисъл към човека. Тъкмо напротив, започват да помагат, правят всякакви добрини – лекуват неизлечими болести, предотвратяват катастрофи, притичват се на помощ при бедствия. От страх ли е било, от дивотия ли, ала на някои места, за срам на цялото човечество, хора употребили оръжие срещу извънземните. Може да ви се стори странно и да ме укорите за думите ми, но като чуя, че някъде по света се е случила някоя щуротия като тая, се успокоявам, викам си, значи серсеми има навсякъде. Само че то хуманоид – него ни куршум го лови, ни сачма. Куршум, сачма, снаряд – като го доближат на няколко метра, и рикошират. Хей, серсемино, защо стреляш, не виждаш ли, че то е от друга, напреднала цивилизация? Ами че опитай се да го предразположиш, да влезеш в контакт с него, да го приобщиш, нали виждаш, че то помага на човека, предотвратява катастрофи, лекува. Но това са били отделни, изолирани случаи, като цяло човечеството, изтерзано от страхове, от катастрофически прокоби и измъчено от отровни пушеци и газове, изведнъж живна, ободри се, породи се у него надежда. Една голяма надежда се породи и очите на хората все в небето.
Тръгнало ли е веднъж по света, не можеше да не дойде и у нас. Най-напред плъзна като обикновена мълва по гари, влакове, автобуси, летища, всеки бърза да я съобщи на първия срещнат, разнесе се по села и градове как в един слънчев мартенски ден над едно село в Североизточна България се появила точно такава летяща чиния. Заслепила всичко живо със светлината си. Приземила се и от нея слязло извънземно същество със скафандър, който бил досущ лисича кожа. В селото, гласеше мълвата, имало една нещастна жена, болна от кисти. А на жените, болни от кисти, им поникват бради и мустаци, краката им целите се покриват с козина. Те никога не ходят на море, за нищо на света не можеш ги накара да се съблекат по бански и да излязат на плажа. На същата тази жена брадата й била като на дърт калугер, а мустаците – бетер Панайот Хитов. Извънземното същество, на което скафандърът бил досущ лисича кожа, дошло да й помогне. Направило й операция. Тя самата нищо не разбрала, нищо не усетила, станала, оправила си фистана и си тръгнала. Брада, мустаци, козина – всичко опадало на място, личицето й станало като мрамор. Нито мъжът й, нито децата й я познали, вкъщи я посрещнали като чужда.
То пък късмет, в този същия момент на мястото се случило едно момче с фотоапарат. Смъква Момчето фотоапарата от рамо и щрак, прави снимка на летящата чиния, прави и на извънземното същество. Някои хора разговаряли лично с Момчето, а други успели и снимките да видят. Какво видели? Видели чиния и до нея клечи една лисица. Властта обаче веднага конфискувала и снимки, и негативи, а на Момчето му скръцват със зъби да мълчи. Наши учени се заели да проучват случая и да го изясняват. Специален институт открили към академията, блъскат си главите ония учени хора, академици, все с очила, но нито в печата пускат два реда, нито пък по телевизията се появява някой да каже нещо. Всичко е засекретено. Всъщност нека си го кажем направо, военните му турили ръка.
И веднага въвели кодово название. “Голямоновската лисица”, такова било кодовото название, получено от името на селото и от приликата на извънземното същество на нашенска лисица. Самият научен институт бил най-строго охраняван, защото там идвали и учени от други страни и правели сравнение с някои подобни случаи. Какъвто бил канадският случай, когато извънземно същество прави операция на жена с пукнат апандисит. Или път италианския. Само че там работата малко по-друга – италианката забременяла.
Мълвата си е мълва, тя какви ли не ги разнася, можеш да не й дадеш ухо, можеш да я подминеш, но когато по въпроса се появят в печата съчинения в различни версии и то от най-отговорни автори, от автори с имена, то тогава няма как да не вземеш отношение. Още повече, че в своите прелюбопитни версии те не споменават, че това е станало в село Черкаски, в село Югла, в някое село покрай реката Цибрица или пък покрай Искидярското шосе, както е било досега, когато са разказвали по други поводи някои свои версии, а пишат черно на бяло за голямоновската лисица. Колкото и да са различни версиите на авторите, те единодушно назовават лисицата по името на селото, където е станало събитието: голямоновската лисица. И за да не оставят ни най-малко място за съмнение в достоверността на разказаното, те също тъй единодушно се позовават на едно момче, което било свидетел и лично им разказало.
Ето как стоят нещата и ето защо се налага да се вземе отношение по въпроса, да се внесат допълнителни пояснения не само досежно лисицата и Момчето, но и досежно времето, когато станало събитието, да се уточнят много още подробности, извънредно важни за историята. Всичко трябва да се документира и запази в автентичния му вид.

Кой знае колко щеше да трае вцепенението, ако не беше Симо Беломореца. Той излезе от кръчмата последен, Момчето видя как едва се домъкна до телефонния стълб и се залови о него с две ръце. Когато Симо Беломореца излиза от кръчмата, винаги размахва и сече с въображаема шашка, подава си кавалерийски команди и си ги изпълнява сам. Командите са му заседнали завинаги в главата, те са най-важното нещо в нея, останали са му от войнишката служба в Шумен, в Десетий конен на Нейно Величество Йоанна полк, както обичаше той да рапортува сам на себе си. Трополенето и суматохата в кръчмата прие като войнишка тревога, възпламени се у него бойният дух и като изправи глава с последни сили, извика с пълен глас:
- Ескадро-о-о-н, сеч!
Това не бяха обикновени думи, а команда, бяха произнесени точно навреме, защото войнишката команда сепва мъжа, тя извади всички от вцепенението и те хукнаха да се въоръжават. Грабваха от съседните дворове на кого каквото му падне: брадви, търмъци, железни вили, от плетищата измъкваха колове, Георги Бурлака беше намерил някъде коса и отдалече я размахваше застрашително. Ерген Никола, който нали излезе пръв и свари да грабне стъргалката (желязна огрибка с дълъг сап), пръв доближи до лисицата. А тя все тъй клечеше на пътечката и спокойно и дори с любопитство го наблюдаваше. Докато другите я ограждаха по военните правила и стесняваха обръча около нея, Ерген Никола държеше стъргалката вдигната и се целеше в главата й. Когато най-сетне се прицели точно и замахна, всички си рекоха, че с лисицата е свършено. Беше страшен удар, сапът се строши и остана в ръцете на Ерген Никола, а желязната част отхвръкна, подскочи веднъж, дваж и ха тук да спре, ха там да спре, та се подвря на жената под фустата. Студеното желязо опря на голо и жената си помисли кой знае какво, изврещя с последни сили и припадна. А на онова място, където трябваше да лежи убита лисицата, нямаше нищо. Мъжете се засуетиха, бре, къде остана тая пущина! Само Момчето видя как тя се покатери на плета, измъкна се в последния миг изпод стъргалката и прескочи в двора на дядо Деведжия. Момчето тутакси прескочи след нея и видя как я пресрещнаха разярените кучета. И вместо да побегне от страх от тая глутница и да търси спасение, тя направи точно обратното, завъртя се помежду им, каращиса се в тях. Те с оголени зъби се хвърлят отгоре й и аха да я разкъсат, но тя всеки път се измъкваше и вместо да захапят нея, те се ръфаха едно друго, въртяха се в кръг, скимтяха и виеха от болка и тъй озверяха, че очите им се наляха с кръв и не видяха кога и как лисицата се измъкна. Те обикалят в кръг и се хапят, а тя клечи до плевника на дядо Деведжия, облизва се и чака. И какво чака? На Момчето тогава му мина през ума, че на тая лисица й има нещо, но че този път няма да й се размине, ще си получи заслуженото. Защото мъжете вече също бяха прескочили плета и я оградиха отвсякъде, а и кучетата най-после се сапикясаха, защото пътьом стопаните им бяха ударили по един ритник, та и те дойдоха на помощ. Също тъй дойде подкрепление в лицето на четиримата приятели преселници от Петричко Кольо Мъглата, Петър Тъмата, Милан Метлата и Ангел Будалата, довтасаха и дядо Ильо Вятъра, дядо Рашко Паламарката, дядо Таско Гълвача и още някои други. И всичките тези хора се наредиха човек до човек, всеки въоръжен с нещо, а зад тях втори ред кучета. Не, няма отърване, обръчът се сключи, всеки вдигна каквото имаше в ръце, а лисицата клечи и гледа, чака си смъртта, над главата й вече висят колове, брадви, вили, мотики, търмъци, Георги Бурлака беше вдигнал косата – и всичкото това оръжие полетя и се стовари отгоре й едновременно и с оглушителен трясък. Мъжете си рекоха, че този път помен не е останал от нея, че са я затъпкали в земята и затова клекнаха да търсят някоя следа – парченце кожа, костичка или поне фъндък червеникава козина. Ала нищо не откриваха. В същото това време Момчето видя лисицата на покрива на плевнята: надвеси се от керемидите и изджавка като куче. Мъжете вдигнаха глава по посока на джавкането и за втори път изпаднаха във вцепенение. И докато те стояха и гледаха, лисицата се спусна по стената, скочи на земята и се стрелна право срещу Жельо Бръснаря, председател на голямоновската ловна дружинка. Току-що дотичал с ловджийската пушка, заел разкрачен стоеж, той зареждаше пушката, зареждаше, но не беше сварил още да я дозареди, и тогава лисицата пред очите на всички се провря между краката му. Провря се, мина зад гърба му и вместо да побегне към дерето и пущинаците и да се спаси, тя влезе в кошарата на дядо Деведжия. Сама си влезе в капана, този път вече няма отърване, с викове и с други силни думи всички се юрнаха към вратата и закриха отвора с телата си. Стена от човешки тела. Ерген Никола и този път беше притичал пръв, влезе в кошарата, останалите вардеха на вратата. С голи ръце влезе. Както после той сам разказа, оная седяла в тъмния ъгъл и само очите й светели като два въглена. Застанал срещу нея: този път няма за тебе спасение, ще се ловим живи, рекъл и понечил да съблече полушубката, за да му е по-леко. Ще се ловим живи, повторил, когато остра болка го рязнала в ръката и нещо тежко се вкопчило за кълката му и увиснало. Докато той се канел да лови лисицата, тя него уловила, захапала го за ръката, за мекото между палеца и показалеца, там си забила острите зъбки, хем го захапала, хем пък с нокти се държала за кълката му. Разказваше също той след това, че го догнусяло от туй миризливо животно, не се бил уплашил, нещо ми се преобърна, вика, отвътре ми се преобърна и исках по-скоро да го махна от себе си. Затова й заговорил като на човек, чули го само, че на влашки й казал: ду те, мъй, фемейе, рекъл, махай се, мари, женска такава. Ала не се маха тя, стиска още по-здраво, а той обикаля с нея кошарата и се моли по влашки. Най-после дошъл на себе си: щом тя мене е хванала, по-добре е тогава и аз нея да скепцам, пък ще видим кой ще надвие. И се търкулнал в гюбрето с цел да я затисне, заметнал отгоре й пешовете на полушубката и ги хванал здраво, да не може оная да му се измъкне. Затиснал и усетил, че на кълката му олекнало, най-напред там му олекнало, а после и болката на ръката намаляла. Попипал под полушубката – нищо. Дръжте я, дръжте я, ревна той и отправи по неин адрес люти влашки думи.
Които бяха на вратата, се втурнаха вътре да помагат. Точно през това време, в бъркотията, лисицата се изслу между краката им. Момчето я видя как се измъкна, обърна се, изджавка зад гърбовете им и беж да я няма. Кучетата се емнаха подире й с вой, скимтене, лай, олелията се понесе през градини, дворове, отдалечаваше се към горния край на селото, утихваше и щом стигна гората, изчезна съвсем.
Мъжете се събраха в разгазения двор на дядо Деведжия, започнаха да се тюхкат, укоряваха се, плескаха се по челата, как можахме, Георги Бурлака още стискаше косата, не помнеше откъде я беше взел, чакаше някой да си я познае. Той каза, че лисицата е добиче, само че диво, а ние сме по-прости и от едно диво добиче, защото ни надхитри. По-прости сме и от добичето, заключи Георги Бурлака и от възмущение си удари каскета в земята.
Като попремина големият гняв, като се поуталожиха, мъжете начоколиха Момчето и се заеха да го разпитват най-подробно кое как е било. Защото, казаха те, Момчето е единственият най-достоверен свидетел на станалото. И когато то разказа от игла до конец всичко, което беше видяло и чуло, и накрая млъкна, то в същия този момент покрай плета притича оная жена с ластиците. Беше с кален гръб и по чорапи, лицето й не се виждаше. Коя е тази женска? – попитаха някои. – Коя е, че не можахме да я познаем? Но никой не отговори, всички вдигаха рамене. Един-двама я бяха познали, но поради това, че бяха я познали по ластиците, вдигаха рамене по-високо и от другите…
До вечерта в кръчмата само за лисицата се говореше. За нея говореше и цялото село. Едни казваха, че е получила умопомрачение вследствие силното слънце, други обясняваха, че защото се бесувала и си търсела лисугер. Най-старите хора пък свидетелстваха, че такова чудо нито те помнят, нито пък са чували, но едно могат да кажат със сигурност: туй нещо не е на хубаво, поличба е то за война, за глад, за мор по хора и добитък, за суши, за киши и за земетресения.

Вечерта учителят Нено Узунов нарочно дойде в кръчмата и най-подробно разпита кое как е станало. Мъжете се позоваваха на Момчето, казаха, че то е най-достоверният свидетел, всичко е видяло с очите си и го помни, може да го разкаже отново от игла до конец. Предложиха да изтичат и да го доведат, но по онова време беше най-строго забранено ученици да влизат в кръчма и учителят Нено Узунов не се съгласи. Всичко е от ясно по-ясно, каза той, днес, драги съселяни, селото ни е станало свидетел на едно свръхестествено явление…
От този ден в селото само за свръхестественото явление се говореше. Не само по седенки и сватби, но и на сбора пред смаяните другоселски гости разказваха за него. Гостите си тръгваха предоволни, че не е било напразно идването им, научили са нещо, което и те самите ще разказват, когато му дойде времето. Но нали нови случки и събития ставаха в селото, те взеха да изместват историята с лисицата, все по-рядко се споменаваше за нея и тъй незабелязано тя мина на заден план. С времето избледня и съвсем изчезна от разговорите на хората.
Дори Момчето, залисано в своите важни момчешки работи, все по-рядко се сещаше за оня слънчев мартенски ден, за птиченцето чичопей, за жената с ластиците и за лисицата. Беше на път да ги забрави, ако един ден баща му не беше го взел със себе си на мелница в едно далечно село. Вечерта, завито в каруцата с чаловете на конете, лежеше и слушаше какво си приказват непознатите мливари, събрани от различни села. В очакване да им дойде редът, насядали покрай огъня, те слушаха едного, който разказваше за змейове, за таласъми, за самодиви-нощенки. Момчето тръпнеше под чуловете, не смееше да погледне към тъмното и по малко се преместваше по посока на огъня.
- А сега пък ще ви обадя за голямоновската лисица – рече по едно време разказвачът.
Голямоновската лисица, тъй каза човекът, и при тези думи Момчето се изправи на лакти и надвеси глава над ритлата, за да не изпусне някоя дума.
Такова чудо не се помнело досега. Посред пладне лисица влиза в кръчма. Самата кръчма пълна с хора, но никой не забелязва врата или прозорец да се отварят и затварят, а ето че на празния стол до масата на двама неразделни приятели по име Петър Бойчев и Рашко Колев се появила лисица. Седнала си на стола, разположила се и се усмихнала, а в лапичките си държала пълно юзче. На ония двамата ръцете им треперят, ще си изтърват чашите, дума не могат да обелят. Тогава лисицата се обърнала и към другите маси, кимнала на всички, наздраве, наздраве, усмихнала се и надигнала юзчето. Гаврътнала го на един солук като закоравял пияница.
- Е, и после?
После изчезнала. Както никой не разбрал кога и как е влязла, също тъй никой не разбрал и как е излязла. Гаврътва си ракията и изчезва, столът остава празен, все едно че нищо не е станало, само дето на масата стои празното юзче. И туй става пред цяла кръчма, пълна с мъже. Хайде, за двамата приятели на масата, дето се чукнала с тях, можем да речем, че са били пийнали. Можем да речем, че и всички мъже са понаправили главите и тъй им се привидяло. Но там имало и едно момче, дошло да търси баща си, и то видяло с очите си и го разказало пред учителския съвет. Тъй и тъй, рекло, появи се лисицата изневиделица, седна на масата, държеше шишенце с дълга шийка пълно догоре, чукна се с чича Петра и чича Рашка, изпи шишенцето на един дъх и изчезна. Ама как тъй изчезна, през прозорец ли, през врата ли излезе? – питали го. Не, не е през прозорец, нито е през врата, тъй както си седеше на стола, рекло момчето, и изчезна.
То момче, дете още, на него не може да му се привиди, в съда на децата им дават най-много вяра, когато ги викат за свидетели. На другите може да им се е привидяло, но на момчето – не. Това е положението: лисица влиза в кръчма, пие си гроздовата и изчезва. Уж е лисица, ама лисица ли е, друго нещо ли е и какво е, никой не може да ти го каже със сигурност. Ами че и учените, които разпитвали след това момчето, и те не могли да се произнесат…
Нощта превали, звезди трепкаха по небето, мливарите се разотидоха по колите, огънят загасна, а Момчето дълго не можа да заспи. Думите на непознатия мливар мира не му даваха. Когато най-после го унесе, то видя в съня си, че е слънчев мартенски ден и че по синя пладня отива да търси баща си в кръчмата. Отвори вратата плахо, лъхна го на тютюнев дим, на ракия и кисело вино, огледа в задименото, но не видя баща си, а само чича си Петра. Седи си чичо му на масата, до него най-верният му приятел Рашко Колев, а насреща им една лисица, държи шишенце в лапите си, усмихва се, кимва на всички, и на него, макар да беше малко момче, също тъй кимна за добре дошъл, после надигна шишенцето с дългата шийка, пресуши го на един дъх, въздъхна, изтри си устата с лапичката и изчезна. Когато на сутринта се събуди и си спомни всичко, сърцето му се изпълни с гордост, че лисицата беше седяла на чичовата му маса и това се знаеше от хората от околните села.
Отрасна Момчето и баща му вече редовно го водеше със себе си по маслобойни, мелници, маджунджийници и докато чакаха ред, слушаха от непознати хора от далечни места какви ли не чудесии, идваше ред и за лисицата, научаваше нови истории, накрая разказвачите се позоваваха на едно момче, което било свидетел и самичко разказвало по сборове и панаири, че и той, разказвачът, лично го е виждал това момче и го е слушал.
С майка си пък Момчето ходеше на дарак и на тепавици. И там жени, събрани от цялата околия, също разказваха за голямоновската лисица. Най-вече се спираха те на оная жена с галошите, дето мъжете й видели разнищените ластици. Не само ластиците, смееха се жените с глас. Мари, то голям панаир станал и сред село. Паднала в калта от уплах, рита и врещи като коза, ама когато лисицата се доближила до нея и й казала нещо на ухото, оная замлъкнала изведнъж, замлъкнала, че чак онемяла. Тя и до ден днешен мисли, че никой не е чул какви думи й е рекнала лисицата, мисли си, че са останали в тайна. Само че тайната се знае от всички, защото там наблизо се случило едно момче. Туй момче ги чуло и ги разказало на тоз, на оня.
Лисицата нощем се промъква навсякъде и всичко вижда в тъмното. Оная си мислела, че никой не я вижда, то нощем, викала си тя, и господ спи, и се среща с когото си се среща из гъсталаците на градините, прави с него каквото прави и си е спокойна, че никой нищо не знае. Но на всичко си му идва видов ден, по синя пладня и сред село я пресреща едно нещо, което е уж лисица, ама лисица ли е, друго ли е, никой го не знае какво е, която й се присмива и направо в очите й казва с кого я вижда вечер и в какво положение, нея, женена жена, в тъмните сокаци… Ох, въздишаха жените, где тоз господ оная голямоновска лисица да намине и в нашето село, че бая работа има за нея. Макар че ние си ги знаем, виждаме ги как примамват чуждите мъже, кога и къде се срещат, че нашите пък хептен срам нямат, и те отгоре наконтени, пък отдолу шудрави и с разнищени ластици.
Ето какво научаваше Момчето по дараци и тепавици от страна на жените за лисицата.

Тъй се нижеха годините, Момчето растеше, дойде и неговият ред брада и мустаци да му поникнат и по моми да се заглежда. И колкото растеше, толкова повече се заслушваше в историите на голямоновската лисица. Слушаше ги по сборове, сватби, седенки, заради тях ходеше в далечни краища.
Веднъж в едно село му разказаха, че лисицата била същински дерибей, напаст голяма, правела каквото си иска, на хората до гуша им дошло, чудят се как да се отърват от нея. Тогава някой си, на когото прякорът бил Ерген Никола, се заканил жива да я улови. Сербез човек бил и се заканил не само да я улови, ами и жива да я одере. Добре, ама лисицата по някакъв начин научила, издебната го сред село и по синята пладня, пипнала го за яката на полушубката, замъкнала го в една кошара, че като го почнала! Тарамачкала го в гюбрето, тарамачкала и през цялото време го попържала по влашки. Не помня нищо, викал същият този Ерген Никола, нищо не помня, аз съм вече половин човек. Той не помнел, но там се случило едно момче, то станало свидетел и разказвало най-подробно как лисицата тарамачкала оногова и как го попържала по влашки, съ те я дракул, викала. И на момчето не му се разминало, от страх, горкото, взело да заеква. При врачки и знахарки го водили, докато стигнали и до баба Неца, прочутата врачка. Восък му ляла, куршум му ляла, но пак не могла съвсем да го изцери, останат му малък кусур, на буквата “р” се запъвало.
Нижеха се годините и какво ли не се случваше по широкия свят: войни пламваха ту тук, ту там, земетресения разрушаваха градове и села, връхлитаха наводнения и суши, избухваха енергийни кризи, а и хора умираха като мухи от глад и болести. Затова мъжете вечер все по до късно се заседяваха по кръчмите, за да оправят този объркан свят. От дума на дума, спомняха си за голямоновската лисица, кога и как се появи и как старите хора още тогава казаха, че това си е поличба. И тъй излезе, сбъднаха се думите им: и войни, и земетресения, и мор по хора и добитък връхлитат. Тя природата си знае, изпраща хабер на хората, предупреждава ги, ама слуша ли някой? Никой не я слуша! Особено пък младите…
Момчето порасна, стана мъж, изучи се и се ожени, деца роди, както си му е редът, в големи градове живя, та до най-големия стигна, с мека шапка ходи и с обувки “саламандър”. Тъй доживя да чуе мълвата за летящата чиния, която се приземила в едно село в Североизточна България и от нея излязло онова извънземно същество и направило операция на жена, болна от кисти. И както си му е навикът от години, като види хора посъбрани, надава ухо да чуе какво говорят за голямоновската лисица. Най-вече надава ухо, когато пътува – по гари, летища, където народ се събира всякакъв. И все подочува по нещо. Преди време, на път за чужбина, в самолета научи, че всеизвестният случай с голямоновската лисица е вече влязъл в специализираната световна литература, чрез него учението за прераждането се обогатило с нов безценен материал. Това било уникален случай на прераждане на човек в лисица. Далечният спомен се пробудил, човешкото у нея надделяло и тя дошла да наобиколи местата, сред които някогашният човек живял и били тъй скъпи на сърцето му. Говорела с човешки глас. Едно момче й направило магнетофонен запис.
Стигайки до най-ново време, до самия наш днешен ден, повествователят, преди да тури последната точка, счита за свой дълг да даде на своите читатели едно пояснение за себе си. Възрастен човек вече, без коса, с повяхнала кожа, с несигурна памет, когото и болести навестяват, с треперещата си ръка той написа настоящите редове от името на Момчето, което сам беше и с най-голяма готовност ще остане и занапред. Счете за необходимо да документира в писмена форма и да свидетелства саморъчно за абсолютната достоверност на разказаното досега, да подкрепи всички знайни и незнайни разказвачи, да гарантира достоверността и на онова, което предстои и занапред да се разкаже за голямоновската лисица. Подреди събитията според както лично ги помни и според както ги е чул, с едничката благородна цел историите да се съберат на едно място и като всяко народно богатство да се съхранят вовеки. Всичко трябва да се опише тъй, както си е било, и да се заприходи като при инвентаризация: заслепено от мартенското слънце и потънало в мързелива дрямка село, момче със свински цървули с щръкнала четина и с пукната козирка, харании, делви и бакъри, препълнени със снежна вода, и жени, възрадвани, че в събота ще си измият косите и ще изперат бяло; жена с баръш, с хурка, със стари галоши на краката и с разнищени ластици; също тъй вили, мотики, брадви, търмъци – все изконни сечива и оръжия български едновременно, с които мъжете от задрямалото село се спуснаха подир лисицата; и всичко онова, което стана след това в двора, в кошарата с участието на глутниците от кучета; сакраменталните думи, изречени от едного, а именно, че уж сме били по-прости и от едно диво горско добиче, защото ни надхитрило. Не бива нито думичка да се пропуска и от онова, което е разказано от народните повествователи-летописци по мелници, маджунджийници, дараци, тепавици, по сватби, пазари, сборове за голямоновската лисица. Всяка подробност трябва да се съхрани, защото тя си има своето място и смисъл. Още повече, че за наш късмет на вратата тропа научно-техническата революция. Точно навреме пристига, електронните й мозъци искат работа, зелените екрани на компютрите просветват като очи на лисица в кошара и напират, подканват. И какво друго можем ние да предложим най-напред освен историите на голямоновската лисица. Нека ги нанесат на перфокарти, да ги превърнат в интегрални схеми и да ги запаметят завинаги.
Защото един ден и нашите потомци ще се обърнат към миналото, за да узнаят по-подробно кога и как са се появили летящите чинии, кога и как извънземните същества, наречени хуманоиди, са се съприкосновили за пръв път с човеците по нашите земи. И нека видят, че дедите им от дълго време са се готвили за тази среща, имали са опит. Дедите им, съ те я дракул, са знаели как се посрещат чужди цивилизации.
Нека да видят.
Нека да се гордеят.