Мишо Хаджийски

І

В петък Вълкови викаха седянка. От есента това сборище бе първо и на двете Вълкови щерки помагаше цялата Долна махала. Ергените поискаха от отец Трифон грамофон с плочи и той не им отказа, макар че беше доста скъперник. От Дайренцето взеха виенски столчета, лавичка, лампа даде баба Танасица, майката на Марчето, комшии с Вълкови. Газ нямаше в махалата никой, па и в село не се намираше, та купиха от ктитора пет вощеници, по три шаха. Парите дадоха ергените.
Старият Вълко бе против седянката, времената не бяха за веселби, ала щерка имаше за женене, па и синовете са на тоя ред. По-малкият, Тодор, рано подрани с кон в Чушмата да вика лелината си дъщеря, също мома за женене; лелята искаше тук да я даде, по-близо до рода си. Павлю, най-големият, поправяше плета в градинката. Снощи ходи на Лозоватка, върбови пръчки наряза, а сега бързаше да изплете нов плет – от вратника до сайвантчето. Стария плет го бяха развалили махленските прасци и крави.
Еленка, Вълковата щерка, и Марчето от призори са на крак, изчистиха и прибраха вкъщи. Марчето белоса хаята, а Еленка залепи земята и сега окачваше иконите в кюшето. Над огледалото заби пешкир, бродиран с петлета по краищата. Над иконостаса окачиха друг – от Марчето, великденски, с кръстчета. Павлю задиряше Марчето и Вълкови я чакаха булка в къщата си.
Влезе Дарчето, най-малкото, десетгодишно Вълково момиче. Престъпи прага, плесна ръце захласнато:
- Оле, хубаво!
- Хубаво, ами – отвърна Еленка. – От кое време се лутаме, свят ми се вие.
- Нали ергени ще дойдат.
- Оле, я вижте я! – зачуди се Марчето. – Дете си, а за ергени хортуваш. Мляко на устата си имаш…
- Не съм малка, есен ще оженим кака и аз ще ходя по седенки.
Еленка пламна.
- Кой ти каза?
- Сама видях, Тонката те задиря.
- Лъжеш.
- Не лъжа! Лятоска на валевицата не видях ли? И на игрището: умъдрили се до дуваря, стоят. – Дарчето се закипри като мома на хорото и като се хвана за роклята, врътна се из къщи. Марчето се кискаше, а Еленка се разсърди.
- Платчето сгъна, проклетнице! – тя замахна с метлата, но детето избяга като тръшна хаятната врата.
Сега и Еленка й стана весело и двете момичета се закискаха.
- Оле, умори ме!…
- Ама се изчерви, като рече за Тонката.
Еленка се мъчеше да бъде равнодушна.
- Хич не ме боли. Тонката си е Тонка, друг съм залюбила.
- Ха! Що думаш, сестро?
- Довечера ще видиш…
- Кой е?…
- Ще видиш. Аз няма да му се моля на Тонката. Завчера минува покрай Анкини, зяпнал, гаче там мед дават. Виждам аз, не съм сляпа.
От обида за измамата, за изневярата, Еленка се просълзи. Капнаха две капки бистри сълзици, търкулнаха се по Еленкините момински бузи, без червило алени, без белило бели. Не я досрамя пред дружката си за Тонката да плаче.
На Марчето й дожаля.
- Не плачи, сестро. Те всички са такива. И вашият: оная вечер на гераня взел гримните на Донка Съмова. Дохожда при мен Донка: иди, дума, сестро, кажи му да ги върне, че годеник си имам, а той на шега го стори това. Казах му на Павлю, а той се смее. Нека, дума, сама дойде, ще й ги дам. Виж го, срам няма! Кажи му ти, сестро. Мъчи ме, сън си нямам. Цяло село знае за нас, на колко отказах, ами сега, ако той не ме вземе – за кого съм?
- Ще му кажа.
- И още му кажи: мама ме дава, ами армаган нямам. Да ще Бог пролет да засеем, ще си купя. Дрехи си имам, а къща, като къща. Ако иска – приведен зет. Мама е стара, сами ще сме. Тъй му кажи, сестро.
С крайчеца на кърпичката Марчето избърса сълзите си. Спомни нещо си, бръкна в джоба на долната рокля, извади конец мерджани. Сложи ги в ръката на Еленка, тихо рече:
- За тебе е.
В двора изтрака каруца, спря до дамчето. Еленка погледна в прозореца.
- Оле, Тодор се върна!…
Момичетата изскочиха от къщи. Тодор разпрягаше. От каруцата слезе мома с ален шал с перца, с нов сукнен сак и възел в ръка – премяната. Това бе чушменката, Гинчето, сестриното момиче на Вълко.
Момичетата отведоха гостенката в голямата къща. Гинчето развърза възела – похвали се с премяната си. Нова поплинова рокля, бордов шал – също поплинов, и роклята по подгъвката с перца – така се обличат чушменки. Еленка и Марчето развързаха и те възлите си. Похвалиха се, да не помисли чушменката, че сал тя има. Облякоха най-новото, та учудиха Гинчето.
Пред огледалото Еленка начерви бузите. Побели руменината. На лявата буза, под ухото, имаше брадавичка. Откога се мъчеше да я откъсне, не можа. Ходи да си бае – с червен конец я връзва, не помага. Брадавичката си остана, за проклетия.
Влезе Павлю.
- Добър вечер.
- Дал ти Бог добро.
Марчето стоеше гърбом, слагаше във възела премяната. Лицето й пламна до крайчеца на ушите. Затупа сърцето, от страх ли, бозна защо. Павлю мина, седна до лавичката.
- Дигна ли плета? – запита Еленка.
- Оф, дигнах го, ами за много ли? Пусти крави, пак ще го сатурясат. Марче – обърна се той към момичето. – Гледай си кравата, мари, кога си иде от говедаря. Пущината, тя бутна плета.
- Донка Съмова ще гледа – тихо отвърна момичето.
- Тъй ли?
- Не инак.
Павлю се засмя и протегна ръка да я прегърне, но Марчето избяга.
- Оле, безсрамник!
- Да те целуна! – извика Павлю и скочи да я гони. Момичетата се развикаха. Гостенката избяга в хаята, а Еленка вънка.
Настигна я Павлю до прага, път й прегради на вратата. Сграбчи я в ръцете си.
- Оле, Павле, срама имай!
- Обичам те, Марче!
- Колкото Донка, или повече?
- Ще се разсърдя…
- Ами? Махай се!…
Момичето го бутна, разтвори вратата и изскочи в двора. До вратнята я чакаше Еленка.
- Целуна ли те?
- Ами, да не съм луда…
Те се разделиха и тръгнаха да викат – Еленка в долненско, Марчето на Загоре в махалата. На Загоре ходеше Марчето, мина край Съмовия двор, мина-отмина, не влезе. „Ще чакаш, кусура ти седянка…”
До мръкване цяло село знаеше: у Вълкови тая вечер седянка ще има. Гостенка им дошла от Чушмата.
Момите изваждаха от сандъците най-новите си премени, обличаха се, оглеждаха се пред огледалата, за да не би, пази Боже, кусур някакъв да има, цяло село да я огълчи после. Забраждаха нови шалчета. Нови рокли, нови сакове. Окачваха стари майчини гердани, златни, от турско. Ергените препасваха червени пояси – широки колкото четирите пръста на ръката, бекярски. Туряха нови агнешки калпаци, обуваха казашки чизми „яблочко”, също ергенски, нова мода, от войната, махновци я донесоха.
Старите гледаха сборията и клатеха глави: акъл няма Вълко. Тъй ли му допекло сега сбория да чини? Годината е лоша, времената са тревожни. Хляб има за месец-два, а какво ще е после – бозна. Земята е неорана от три години, от войната. Там, гдето по-рано вирееше тучно жито, гдето наливаше тежкия, клюмнал надолу клас, като пълна медовина – тая пролет избухна бурен та заглуши и зимници, и летници.
Тая пролет излязоха да сеят, ами то сее ли се? Твърдо като камък, палешникът се чупи. Посяха горе-долу, то пък дъжд не валя. Цяла пролет духаха бердянските горещи ветрища, изсушиха земята, вкамениха я. Друго време на Гергьовден житата скриваха гарга като кацне, а тая пролет по това време кърът бе чер.
Житото не покълна. Пресяха го с просо, ама без дъжд ли е, и просото покара тук-таме, на боб-зърно. Чукаха го, по два медника от нива взеха. Сега с пасат се залъгват. А зимата иде, в Русия окръгом е глад, война е още. Из трапища, из глухите друмища и кръстопътища върлуват разбойници, дебнат пътниците, грабят и убиват.
А Вълко сега му е допекло за седянка. Тя гостенката си е гостенка. Друго време има за веселия. Па и кой ли ще отиде? Няма да се съберат.
А те се събраха, въпреки че никой не бе вечерял, а мнозина не пладнували.
Двете Вълкови къщи – голямата и хаята, бяха препълнени. В голямата на лавицата са момите. Плетат дантели за оборки, бродират кърпички за изгорите. Редом са ергените, разплитат кълбетата, помагат. Тя и помощта е такава, ама за адет е, да се задирят. В хаята, в ъгъла до варелчето, са насядали по турски, купом, ергени. Тонката разправя нещо, а какво – не се чува. Момичетата се ослушват, но нищо не чуват. Тонката разправя шепнишката и в ъгъла от време на време избухва смях.
Момичетата от яд почват песен – за жътварите. Как жени жито жънали, а бурята снопите съборила. На момите вдигнала полите, та се смели момците. На ергени калпаци свалила, пуста буря немирница!
Като изпяха жътварската, Еленка сложи плоча на грамофона. Тя чакаше Тонката да седне при нея, но той е в ъгъла, па дори не поглежда насам.
- Не е ли сърдит? Защо ли пък се цупи, Божичке?
А в хаята до варелчето момчетата със затаен дъх слушат. Сгушили се един до друг тъй, че усещат как сърцата им туптят.
- Писмото е от Кавказ – шепне Тонката. – Леля пише. Стигнали добре с чавунка до Мариупол, а там по море с параход. Калеко се цанил у грузините, царевица бере. Грузините ги хранят, па още им дали по десет пуда брашно. Криво-ляво, до ново имат…
- Ха! Да имах десет пуда!…
- Трай, не прекъсвай. А отгоре брашното и пари им дали.
- Гледай, работа за нас.
- Кой му иска пари, брашно да даде.
- Без пари живот има, ако кошът е пълен…
- Тъй е, ама далеч ли е тоя пусти Кавказ?
Тонката върти писмото в ръцете. Лицето му е загрижено.
- Далеко е, пущината. Цял месец път.
В ъгъла е тихо. Погледите са надолу, сърцата морно отекчават времето, а то лети, не трае, не ще да чува, не ще да знае. Далеч е Кавказ, но хамбарът е празен.
- Кажи, Тонка…
- Както речеш, тъй да е. Бог ни е на помощ.
Тонката избърса омразната сълза, тъй ненавреме капнала на бузата.
- Аз тъй мисля, момчета. Кавказ е далеч, но гладът е близо. Ако стигнем, хляб ще спечелим. Млади сме, и царевица ще берем, и камъни ще чупим. А тук какво да чакаме? Пасат имаме до Коледа, ами после? Нека по-добре моя пай остане за мама, аз ще си намеря там. Който иска, да тръгнем в неделя, няма какво да чакаме.
- Рано е, Тонка. Смисли се…
- Не е рано. Ще скрипнат мразове, студища идат. Казвай, Павле, решаваш ли?
- Изход няма, Тонка.
- Ти, Тотка?
- С бати и аз тръгвам.
- Гонко?
Мълчание. Момчето гледа надолу. Младо е. Седемнадесет години. Щяха да го женят тая есен. Ей я изгората, преде с дружките си и час по час поглежда насам. Не тъй леко се оставя бащина стряха. Пътят е далечен и опасен, а той отвъд Берда не е ходил.
- Решавай – пита Тонката. – Ако не щеш, не те пресилваме.
- Може би хамбарът да е пълен?
- Хо-о! С трици!
- С паяжина!
- С мишки!
- С вехти кириши!
- С таласъми…
В кюшето избухва смях.
- Ще дойда – шепне Гонко.
Момчетата облекчено въздишат.
- Ти, Чембар?
- А бе, брате, не в Кавказ, ами в джендема, ако там хляб дават. Огладнях, братя, огладнях. Червата ми се свиха от чукундура.
Пак избухва смях…
- Насядали, пусти турци, хората огълчат – възмущават се момите.
- Вие си гледайте хурките, то не е ваше работа!
- Иване?
- Идвам.
- Матьо?
- Ще дойде…
Ред по ред. Те са двадесет и четири. Никой не се отказа. Решено е, в неделя сутринта път ще поемат, а до неделя никому да не казват. Но тайната трае от ден до пладне.
Павлю стана от ъгъла и отиде при Марчето на лавичката. Поздрави я, но момичето не отвърна. Павлю вдигна кълбото, намота преждата.
- Оглуша ли?
- От присмивките оглушах – отвърна ядосано Марчето.
- От какви присмивки? Не разбирам.
- Питай баба Александрица, тя разбира.
- Ако се цупиш, ще се махна…
- Оле, махай се, кой те държи? Щом ти са толкоз мили ония в ъгъла.
- Какво ти са криви момчетата?
- За сто! Дошли на седянка и се кикотят. Чисти турци.
- Не се кикотим, лаф си имаме. Не се сърди, Марче, тежко ми е на сърцето…
Момичето разбра, че е станало нещо лошо за Павлю. Да не го бият горненци заради нея? Или дружината го е прокудила?
Марчето остави хурката, загледа го.
- Какво ти е, Павле?
- Нищо, не ме питай…
- Ох, лъжеш ме. Криеш нещо, не ме мъчи.
- Не мога, Марче, дума съм дал.
- Тъй ли? Тогава иди при тая, на която дума си дал…
- Не ме разбра, Марче. На Тонката дадох дума.
- А, тъй ли? Тоя хубостник измъчва Еленка, а ти дума си му дал. На кого клетвар си станал! Олеле, ще кажа на Еленка, да знае какъв брат си има…
- Чакай, Марче, не казвай на Еленка. На тебе ще кажа, но ти да си мълчиш.
И той разказа за писмото, за далечния Кавказ, дето има хляб и човек може да се прехрани. В неделя ще отиват. Хляб ще докарат, селото от глад да спасят. Пролетта ще се върнат. Да го чака. Нали и там е Господ, и там е Божие.
Павлю се бои да я погледне в очите, защото в тях блестят сълзи. Нека тя не знае какво му е на сърцето.
- Ох, страх ме е да те пусна…
- Ще се върна, Марче. Чакай ме…
Той излиза в двора и дава път на сълзите си.
Разплакана, Марчето отиде при Еленка.
- Нашите отиват в Кавказ!
Сега цялата седянка разбра за какво си шушнаха момчетата в ъгъла. Момичетата се развикаха, като по умряло. Отиваха братя, роднини в някакъв си пусти Кавказ, дето гърми та не вали, късмет да дирят. Към ъгъла си пробиваше път баба Вела, майката на Тонката. Дойде, прегърна сина, занарежда:
- Сине, сине, защо, сине, съм те гледала, па ме оставяш сама да мра. Не отивай, сине, на пустия му Кавказ, няма там Господ, сине, турци са там!
След малко седянката се пръсна. Не бе рано, пееха трети петли. Из селото тук-таме джавкаха сънни псетата. Като излязоха на мегдана, момчетата запяха руска песен за убития казак под ракитата.
Тиха е есенната нощ в Таврия. Откъм Лозоватка лъхна ветрец, стресна каваците от дрямка. Зашушнаха нещо листцата, а какво – нощта не го каза. Тежко й бе на нея, че есен дойде, капят последните листца на стария кавак и няма с кого да си шушука, няма кому да повери злокобните си тайни.

II

Вълкови изгасиха свещите и се прибраха в малката стаичка. Беше късно и момичетата оставиха за утре да приберат. Вълко тронеше тютюн в струнката, до собата. Долу в ъгъла дремеше Вълковица. Дарчето лежеше на майчините колени.
Под иконите мъждукаше кандилце и по стените и по тавана, при всяко трепване на пламъчето, сенките се гонеха, губеха се зад печката. Сенките приличаха на зайчета.
- Вратата затворихте ли? – запита Вълко.
- Не, притворена е на клянка.
- Те кой знай кога ще се завърнат, трябваше да затворите.
Никой не му отвърна. Майката мислеше своето и с крайчеца на забрадката изтриваше очите си. Момичетата постлаха на одъра за себе си, за Дарчето и Вълковица. Павлю и Тодор спяха на земята, а бащата на лавицата до собата.
Вълко преся тютюна, прибра струнката на полицата. Седна на мястото си, замисли се. Има за какво да мисли старият Вълко. Ей сега ще се върнат синовете, ще искат да ги пусне, а той още не е решил. Двама са, не са пет, с мъка изгледани, последният залък е отделял за тях. Те бяха надеждата, че ще продължат рода, ще опазят дядовския дом да не обрасне с бурени. А сега трябва да ги откъсне от сърцето си.
В качето брашното е на дъното. Друга година за две седмици не би стигнало. Не са малко Вълкови, шест гърла. Е, в бордея има струпани две каруци чукундур, бурето с туршията не е наченато. На тавана в коша има десет парчета слънчогледово кюспе. И пасатът – два медника. Това е всичко… За колко ще стигне, а какво ще е по-нататък – бозна. Тежко му е на Вълко, сълзи го душат. Жалко му е за синовете, че живот още не са видели, а злини ги пресрещат.
В двора се чуха глъчки. Заскимтя псето на вънкашната врата, издрънча синджирът. Еленка скочи, залепи се на прозореца.
- Нашите си идат.
Щракна вратата в хаята, влязоха Павлю и Тодор.
- Добър вечер. Какво сте се умислили?
- Ще мислим, ами! Като вършите всичко на своя глава, без баща и майка. Тъй си я карате вие…
- Че какво сме сторили? – зачуди се Тодор.
- Какво ли? Ами де ще ходите в пуста чужбина?
Вълковица се разплака, а след нея и момичетата.
- Чакай, майко – прекъсна я Вълко, – то с плач няма да се помогне. Я разкажете какво сте намислили.
Те сядат долу при майката и разказват. Тонката е получил писмо от леля си, от Кавказ. Викат го да отиде. Хляб имало. Себе си да прехраниш и в село да докараш. Ами далечко е. Цял месец път, с чавунка и по море. И те искат да отидат. Какво да чакат? Брашното е на свършек, ами после? Ще скрипнат мразове, зимата иде. Да вземат някоя дреха, там да я дадат срещу брашно. Пролетес ще се върнат, по Великден.
- Кажи, тате!
Мисли Вълко.
- Какво да ви кажа? Опасен е пътят, а ние сме българи, земята ни е прехраната, от война не разбираме. Ще ви изколят из пътя.
- Много сме. Не е страшно. Цели върволици са плъзнали из пътищата. Вървят хората. И ние с тях ще бъдем.
- Дръжте се заедно, по-добре е.
- Ще се държим.
- Тъй ще е – каза Вълко. – Няма изход. Кога ще тръгвате?
- В неделя.
- Оле, Вълко, какво хортуваш!..
- Майко, нека поне те се спасят… прекръсти ги на път.
- Вълко – моли жената, – не си пущам децата. Ако мрем – да мрем тук.
- Рано е да мислим за умряло – прекъсва я Павлю. – С хората сме на един ред. Каквото с тях, таквоз и с нази.
- Чембаря отсега е отекъл от глад, но не мисли за умряло. И децата му отекли – просят. А пък учителюви заклали кравата, та без хляб. Старият учител. Младият хем хляб, хем крава няма.
- Ох, деца, мъчно ми е да ви пущам. Далеко е, не ще стигнете. Я дядо ви Тодор, и той казва да не ходите.
- Той дядо Тодор му е леко. Хамбарите му са пълни, да си натиска парцалите.
- Ти пък, на родния си дядо!
- Като ми е роден, нека ми заеме един чувал, да не ходим в тоя джендем. Свиди му се, да не обеднее. Огън да гори имането му.
- То си е негово.
- Като е негово, нека мълчи…
- Нека да отидат, мале. И други хора отиват. Цял свят е плъзнал.
Това е Еленка.
- Вземи ми мерджаните, бате – казва тя. – И гримните вземи. Дано дадат нещо за тях.
- Мерджаните не трябват. Тонката каза, че нищо не струват. Гримни, обици и пръстени, ама да са златни.
- Отде ще ги взема златни? Сребърни са.
- Ще минат.
Сега всички обмислят какво да се вземе. Нови дрехи. Сребърни гердани. Майката предлага обувките си, но Тодор ги връща.
- Няма да минат, старо е.
- Венчалната рокля ще вземеш – казва Вълковица.
- Добре, мале. Тъй ще е…
- А пък наши хора в Сибир има – обади се чушменката. – И там било хубаво, ами студ голям.
- Оле, чак там чушменци?
- Там, ами. В Сибир. Ама студ – като хвърлиш нагоре вода, лед пада.
- Оле, студ! Че с какво се обличат тия хора?
- С кожи.
- Ами, с кожи!…
- С кожи. Убиват мечки и се обличат. А хранят се с месо, хляб малко ядат.
- То кога има месо, и хляб не трябва. Ами с нашата немотия и тук ще измрем.
- Няма да измрем, мале. С хляб ще се върнем.
- Дано Господ помага.
- И вие тук да сте живи и читави.
Просъни се Дарчето, зарадва се.
- Бял хляб ще ми донесеш ли, бате?
- Ще ти донеса. И франзола ще ти донеса.
- И франзола искам. И бял хляб със сирене искам.
- Ако газ ви се падне, и газ вземете. Омръзна ми това кандило, стените окаптиха – моли Еленка.
- Хляб ща има, дъще. Кой му мисли за газ!
Сега, когато пътят бе нареден и обмислен, всички изведнаж млъкнаха и си спомниха друго. От сутрин не бяха яли. Вълкови пладнуваха с чукундурова чорба. Хранеха се веднъж на ден, както повечето в село. А сега беше късна нощ, изгладнели бяха всички, но никой не се осмеляваше да каже за това. Разбра Вълко какво мислят, усмихна се:
- Я иди, Павле, в бордея, извади малко туршия. А ти, майко, отчупи питка. Гостенка си имаме, да се отсрамим.
Дарчето заскача от радост:
- Ще ядем, ще ядем!…
- Яжте, докато има – тихо продума Вълко. – Кога се свърши, да не искате…

III

На Рангеловден падна слана та ослани градините. Призори Вълко ставаше, излизаше в двора. Коритцето до кладенеца е замръзнало, покрито с ледена корица. Вълко будеше Еленка и Дарчето, пращаше ги на паберки в лозята: намираха се тук-таме чушки пипер, патладжан, забравена в лехата главичка лук. Готвеха това, което намерят в лозята, а туршията пестяха.
Вълковица наклаждаше котлона, вареше мътилка: зелева чорба с пасат. То и пасатът е толкоз, една лъжичка, ама поне с това се залъгваха.
В хармана сламата е разхвърляна от есенеска. Тезекът струпан на сайвантчето и няма ръце да го приберат. Пусти са широките Вълкови дворища и чини му се на Вълко, че и сърцето му е опустяло без радост, без късмет. Вечер нито сяда да вечеря, нито кон назобява, ляга си с черните кахъри.
Оборът е разтворен, вратичката виси на горната петелка. Плетът до вратника пак е повален. Сутрин Вълко чупеше леда в коритцето, дето в друго време кокошките пиеха. Чупеше го за хатър, да му олекне на сърцето. И кочината се разваля, но нали е празна, защо е. Ще я изгорят по зима.
Излязоха от село момчетата, отидоха и Вълковите два сина Павлю и Тодор. Пусна ги Вълко, от сърцето си ги откъсна. Излязоха и гаче в земя потънаха. Десет пъти оттогава слънцето изгряваше и захождаше, а те нито се чуха, нито се видяха повече. Брои дните Вълко – трябва да са стигнали чавунката. Дано Господ ги упъти.
Лесичката се отвори и в двора влезе жена. Беше Марчето. Видя Вълко, дойде ръка да му целуне.
- Добро утро.
- Дал ти Бог добро, щерко!
- Стана ли Еленка?
- Стана, пепелта я видях да изнася.
- Ще идем на паберки. Вчера по два медника набрахме.
- Идете. Щом се намира… Нищо ли не се чува за нашите?
- Нищо – отвърна момичето. – Гаче в земята потънаха.
Тя гледа надолу. Да не види Вълко насълзените й очи. Да не отгатне мъките й. Той даде сина си, тя нещо повече – живота си. Тая есен Вълко щеше да й стане свекър. В тоя двор щеше да шета млада булка. Напризори щеше да наклажда котлон. Вечер щеше да го гаси. В тоя дом щеше да има рожба.
- Да ги закриля Господ в пътя им.
- Да ги закриля Господ в пътя им, щерко!

IV

Вървяха петия ден. Завчера прегазиха Берда. Таврия остана отзад, скрита в тъмните есенни нощи, забулена от мъгли и порои. Отбиха се от татарския шлях, поеха степта. Мислеха направо да вървят, да не дирят пътища. Вчера заминаха последните украински селища отсам Берда и поеха овчите пътеки. Хората в селата им угаждаха, като на пътници. Вода и подслон им даваха, добър път и щастливо завръщане им пожелаваха. Но селищата останаха далеч, а тук е безлюдна степ с високи могили – татарски гробища, салкъмови горички из надолищата, диви каваци над трапищата.
Вървяха ден и нощ, без сън, без почивка. Бързаха да минат степта, други ден да сварят чавунката. Пладнуваха в трапищата, скрити от мъглите и бурите.
Тонката вървеше отпред. Чембарина след него носеше пушката. Тя беше стара, ръждясала, ловджийска, даде я дядо Митар, понеже и синът му отиваше с момчетата. Взеха я, мислеха зайци да бият, но досега нищо не убиха, понеже никой от момчетата не можеше добре да стреля.
Чембаря преметна вързопа, остави пушката на зе¬мята.
- Вълци я яли – отсече той. – Хвърлям я.
- Още малко ще я поносиш – помоли го Тонката. – До дядо Адамовата колибка.
- Омръзна ми да я влача.
- Не е далеч. Зад баиря, сетне друг ще я носи.
- Тъй ще е…
Чембаря окачи вързопа, преметна пушката на дясното рамо. След него крачеха Тодор и Павлю, двамата един възел носеха на пръчка. А след тях, нанизали се на върволица по пътищата, кой с чувал, кой с куфарче, момчетата.
От трапа извива широк селски път, тръгнаха по него. Изгря месецът, като тъжна булка тръгна подир звездите. Лъсна долу отъпканият път; смълчаха за нещо, а за какво – не се знае. Цялата степ под месеца е пълна със сенки. Мерне се на баиря конник, изсвири, и конят политва да догонва сенките. Стресна се степта от тропота копитен, услушва се. Настръхват каваците, листата зашепват нещо, а какво – не се знае. А тропотът глъхне вече далеч в деретата, из надолищата, дето са леговищата на нощните сенки. Провикна се на сън нощна птица, събуди други, и еква птичият глъч, политва и той къмто тропота.
Вървяха мълчешката. На баира се възпряха, почакаха задните. Сбиха се на куп, да са заедно.
- Утре ще сме в село – поободри Тонката момчетата. – Това е дядо Адамовата колиба. По-лани с вуйчо имахме тук мандра, кошарите ни бяха до оня кавак долу.
- Кой е дядо Адам? – запита Тодор.
- Бог да го прости, горкия. – Тонката свали шапката и се прекръсти. – Дядо Адам е хохол от Тюшката. С нас пасе овцете на пана Глебов. А това лято го заклали разбойници. Чуло се, че има алтъни, та го заклали. А той беше сиромах, от нищо-нищо. Загина, горкият!…
Месецът се издигна над баира, спря се да погледа и той. Ето я колибата – мрачно зеят счупените прозорци. Вътре е тъмно, само печката лъщи от месеца. Самотна чезне колибката, може би в нея още скита душата на дядо Адам. Дворището е пусто, обрасло с бурени. Ни плет, ни вратня.
Сега вървяха вкупом, хванали се за ръцете, като деца. И те наистина бяха деца, прокудени от бащин котлон. Мнозина от тях за първи път минаваха Берда. Защото на българина земята е прехраната, не знае война да прави. Нивата е кърмачка, бащиният котлон е по-мил от чужди палати.
И изведнъж еква изстрел. Един, втори, трети… Зачестиха, раздвижиха степта, събудиха всичко живо. Политна ехо, заглъхна в дълбоките долища. А от прозорците на дядо Адамовата колиба изскачат сенки и екват нови изстрели.
- Стий, бисови души! Куди тикаете?(1)
- Насам! – вика Тонката, извива и стреля срещу колибата. – Момчета, бягайте в трапа. Оттатък каваците!
Ето го пътя. Още малко. Там е трапът. Пътят се спуща надолу, губи се в дъното и излиза оттатък баира. Там са каваците, там е спасението.
- Не пущай възела, Тодоре!
- Ох, бате, ще ни изколят.
- Няма… Близо е трапът.
Близо е трапът… Но от трапа излизат други сенки, пътят е прерязан.
- Кидайте одят, ничого не буде!(2)
Месецът навлиза в малко забулено облаче, тежко му е на божия пратеник да гледа позора на земята.
А сенките плъзват по баира, гонят се. Блясва сабя, звънне като погребален стон и грохва една от сенките, прегърнала завинаги майката-земя. Защото на българина земята е прехраната, а бащиният котлон е най-мил от всичко…
Призори падна мъгла, скри всичко. Но лъхна ветрец, разлюля мъглата. Ветрецът се разлюти и кръшна буря. Разпиля облаците, накъса ги на парцали. Разпръсна мъглата, прогони я татък към морето. Бурята събуди кавака и листцата зашепнаха нещо странно и непонятно. Но вятърът ги разбра. Поде шепота им и го понесе из всички краища на степта. Че в глуха есенна нощ хилядо деветстотин двадесет и първа година в степта, близо до Адамовата колиба, двадесет и четири българчета гроба си намериха…

V

Рано подраниха тъмни облаци. Донесе ги бурята та ги остави в степта, тъгата си да излеят. Изляха я. Плакаха, но сълзите не стигнаха долу: сняг заснежи. Препърво поръси бабено просо, за кокошките. Но те не го ядоха, солени са сълзите. Облаците се навъсиха и посипаха сняг. Зачестиха бели парцали, покриха дворища и покриви. Степта легна под зимния покров, сънища да гледа.
От трапа до Поповата нива излезе вълчица с пет вълчета. Качи се на баира, огледа полето; вълчетата бягаха подире й, хапеха се, боричкаха се. Едно от вълчетата, най-малкото, се отби в страна. Разрови с муцунката снега, заскимтя. Снегът се топеше по муцунката, вълчето с предните крачета я изтриваше, поразрови още сняг. Долу имаше слама. Вълчицата се върна, разбута сламата. Чедата се наредиха встрани, настървиха се. Чакаха какво ще се намери.
В копната изпищя мишка, вълчицата я затисна с лапата си. Намери я под снопа, хвърли я на вълчетата. Те я сдавиха, разкъсаха я. Топлата кръв ги раздразни, светнаха очите им. Под снопа, в мекината – мише гнездо. Голи мишленца, слепички, бяха се свили едно до друго. Чедата се нахвърлиха върху гнездото, сдавиха се – мишлетата изчезнаха, дори писък не се чу. Като разгромиха мишия дом, вълците продължиха пътя си.
А снегът сипеше и забули всичко. Скри пътища и пътеки, следи на незнайни зверове. Вълковият двор побеля. Китен скреж увисна по клонките на ореха. Еленка стана рано, излезе да разчисти пред прага. Бащата лежеше болен, никакъв не го биваше, горкия. Еленка отхвърли пряспата, направи пътека чак до вратнята. Върна се в къщи, главата й се замая. Ботушите й бяха скъсани, снегът се стопи та изстуди краката й.
Майката стъкмяше котлона, мътилка да вари. От Ивановден насам не бяха виждали хляб. Качето изметоха с паче крилце, празно е.
И чукундурът се свърши.
Вълко се надигна от лавичката, седна. Ръцете му потрепераха.
- Сънища виждам – простена Вълко. – Дано Бог да ги запази… и вода ми се пие. Гори ме.
Еленка отиде в хаята: варелчето бе празно. Сне менците от гвоздея, откачи кобилицата. Облече майчиния сак, забради шала й. Излезе от двора, тръгна надолу по махалата към Овчи геран. Пътят не личеше. Откога е съмнало, а снегът не е газен от никого. Както е натрупан, тъй си стои. Тихо е в селото. Портите забити, плетищата затрупани от сняг. Какво е зад тях? Живи ли са хората? Нито комин дими, нито жива душа се вижда. На герана Еленка никого не свари. Побърза да напълни менците и тръгна по следите си. Достраша я в това пусто място, встрани от село, скрито зад каваците и върбите на Лозоватка.
Докато си дойде – запъхтя се, краката й се разтрепераха. Напълни варелчето, зачерпна с кратунката вода, занесе я на баща си:
- Не пий много, тате. Студена е.
С треперяща ръка Вълко пое чашата, жадно загълта. На външната врата някой потропа. Отвори я сам, влезе в хаята. С метличка изтърси обущата си. Вълкови мълчаха, кой ли е?
Марчето.
Влезе, облегна се на кена. На гърба й стара овча шуба, изпокъсана по раменете и полите.
- Добро утро.
- Дал ти Бог добро.
Майката избърса очите си, запита:
- Живо-здраво ли сте, дъще?
Нищо не отвърна момичето. Впи поглед в стената, от очите й закапаха сълзи.
- Свят ми се вие, чино. И жедна съм, гори ме.
- То е от недояждане. Не пий много.
- Ами не мога. Гаче по харман, тогава много вода пиехме.
- Какво се чува из село?
- Ох, чино, де съм била та да знам? Мама лежи, от заговезни не е станала. Сама съм вкъщи, ба за огън, ба за вода. Вчера дохажда Митрица. Децата погребала. А учителя го намерили пътници до Овчи геран. От глад…
- И ние ще измрем – казва Вълковица.
Жените се разплакват, събуждат Дарчето от сън.
- Мале, искам да ям…
- Я чакайте, не плачете, какво ще ви кажа – спира ги Вълко. Жените млъкват за миг. – Аз пък на сън видях уж нашите се завърнали и хляб донесоха – много, пълни чували!…

VI

Никой не срещна Еленка в дядо Тодоровия двор. Пусто е, ни куче лавна, ни кон изцвили. Лесичката е съборена, а до хамбара преспи – не може камила ги прегази. И пред прага не са малко. Малко е очистено до кладенеца, колкото за вода да ходят. Празен кош е оставен до скърдата и снегът го затрупал, само ушите му стърчат. Синове има дядо Тодор, ама за какво са! Цял ден хайлазуват из село. – Глад е, казват, не може да се работи. – А стар е дядо Тодор, няма ги ония години да ги нахока.
Еленка бутна външната врата на обора. В тъмнината едва различи конете – дремят умърлушени, гладни. През пролуците навяло сняг, гривите им са посипани с бял прашец.
Открехна се хаятната врата, дядо Тодор нададе глава:
- Кого дириш, бе?
- Аз съм, дядо.
- Кой си ти?
- Еленка…
Вратата се разтвори и в обора влезе старецът.
- Добър ден, дядо.
- Дал ти Бог добро, дъще. Що идеш тук?
- При теб дойдох, дядо. Тате умира…
Сълзи задушиха гърлото, не можа да каже.
- Ами какво да правя, Еленке? И ние сме на тоя ред. Нямаме от нищо – нищо. С метличка съм измел кошовете. Залък няма.
- Донесох, дядо, премяната си. Не искам тъй.
- Ами, Еленке! Хайде да видиш.
Те газят преспите пред хамбара. Дядото отваря тежките, обковани с желязо врати и я въвежда вътре. Пусто е. От бантните и гредите свисва на дрипави черги паяжина, спуща се надолу. В ъгъла са кошовете. Дядото вдигна капаците.
- Виж, ако вяра нямаш…
Празни са. Мухлясали. Същата паяжина. Но Еленка видя: в ъгъла, из прорезите, останало на буци от мухъл. Остави вързопа – бе донела новата си поплинова кърпа, мерджаните, две рокли – копринени, за венчило ги пазеше. С шиш изкърти буците в ъгъла, с пръсти го събра в медника. До икиндия чистеше кошовете и качетата. Из прорезите, пукнатините, с шиш, с крилце го избираше – мухлясало, с миризма на мишено брашно, но медника напълни.
Дядото плата не поиска, върна й вързопа.
- Халал да ти е, па да ви помага Бог.
Еленка не усети как прегази пряспата. Като на крила летеше, бързаше, зарадвана, че ще има с какво да се лъжат – за мътилка да стигне. Връхлетя вкъщи, хвърли вързопа.
- Тате, виж какво донесох!
Вълко се надигна, не стана. Нищо не каза. Мълчешката огледа медника.
- Брашно е, тате. От дядо Тодор го взех…
Вълковица не повярва. Попипа с пръсти, помириса го.
- Божичко, брашно!
- Ма, мътилка свари, че глава ми се вие.
- Ще сваря, дъще, ще сваря. Сегичка се разпаля котлона.
Жените зашетаха до котлона, но Вълко не сподели радостта им. Щом старата излезе за пръчки, Вълко с пръст помами Еленка.
- Какво ти е, тате?
- Жега ме гори, дъще. И сънища виждам, уж нашите се завърнали.
- Ще даде Бог, ще се върнат.
- Гори ме, Еленке, ала майка ти вода не ми дава. Ще ме умори, проклетата, за вода. Дай ми дъще вода, макар веднъж да се напия, колкото си искам.
Еленка донесе с кратунката, подаде му. Вълко я изпи, поиска още. Влезе Вълковица, видя кратунката, разплака се:
- Не пий, Вълко, ще отслабнеш! Не ми се свиди водата… Я, брашенце имаме, ще прекараме по малко. Не пий вода…
- Пий ми се, не мога. Още носи, дъще!
Заплака и Еленка, примоли му се. Три пъти пълни кратунката и нито веднъж Вълко не я върна напита.
- Сега е добре – каза той. – Ще си подремя. Като се свари мътилката, събудете ме.
Вълковица го зави през глава – вкъщи бе студено, палеха само котлона. Окачи на пиростията тиганчето, наля вода. Като завря, хвърли шепа брашно. Наряза лук, да не горчи. Еленка сложи софрата. От лъжичника взе лъжички, нареди ги до паницата. Вълковица сне тиганчето от пиростията.
- Готово е, буди баща си.
Еленка отви чергата. Вълко спеше спокойно, дори не се усещаше дихането му. От устата течеше струйка вода – по гърдите, долу на земята.
- Мале, я виж тати!
Дойде Вълковица, видя водата. Свали чергата, попипа сърцето.
- Умрял е. Бог да го прости, горкия!…

VII

Дочу им се, че потропаха на хаятната врата. Еленка взе кандилцето, отиде да види кой е по това глухо време. Вълковица остана в тъмното да чака. Беше късна нощ, може би е прехвърлило три петли, не се знае.
Двете бяха се сгушили до собата – не им се спеше; големи мисли имаше майката. Синове пътници има, стигнаха ли, живо-здраво ли са, бозна. Къщата опустя – голямата Вълкова къща. И котлон имаха зиме тук, при пиростията идваха на приказка комшии. Зимните нощи са дълги и газ имаше. Па и хората бяха други – кой ти му мислеше за хляб? Хамбарите бяха пълни – три години да ядеш, няма да го изядеш.
Еленка отвори вратата.
- Кого дирите?
Никой не й отвърна. Но Еленка видя: долу, между кена и прореза на вратата – лом, краят е отвътре. Ломът за момент спря, сетне пак се размърда – мъчеше се да изкърти вратата от петелките. Вратата скрипти, но мъчно се подава. Тежка е, окована с железа, дъбова, едновремешна врата, правена от дядо Вълчо. Тогава върлували из Таврия разбойници молокани и дядото врати направил – ни с лом, ни с огън не можеш ги отвори. Големи засови я свързват с дъбовия здрав кен, от другата страна с петелките – също големи и железни. Стената е широка, половин сажен, не можеш я изкърти.
А ломът кърти, човекът отвънка се мъчи да го забие по навътре, та да строши вратата.
Еленка остави кандилцето на земята, свали брадвата от полицата.
- Кой си? – пита тя и се плаши от гласа си.
Никой не й отговаря, но ломът продължава да троши.
- Или ти мене, или аз тебе – казва Еленка и наближава вратата. – Или ти мене, или аз тебе – повтаря тя решително.
А ломът кърши ли, кърши. Острието е вече вътре, но дебелият край не може да се промуши. През пролукът лъха свежина, клати огъня на кандилцето. В малкия хаят се гонят сенки из здрача, големи и малки, може би за душата на момичето са дошли, бозна.
То стои до вратата с брадвата и чака.
Час ли стои, два ли стои, не се знае. Няма кой да брои времето.
Това българка ли стои до вратата? Откога българските моми се научиха врага с брадва да посрещат? Нали българинът е тих земеделец? – От война не разбираме, казваше Вълко, земята е наша прехрана. Мирни сме люде.
Мислеше ли Вълко, че дъщеря ще изгледа – с разбойници бой да води, бащинския дом да пази в тоя смътен час?
А ломът се мъчи да се навре навътре и момичето чака с брадва.
- Или ти мене, или аз тебе!
Но здрава е дядо Вълчевата врата, и ломът не може я строши. Не се поддава тя на никаква сила.
Най-после ломът се измъква навън. Чува се псувня и крачки – те се отдалечават и после изчезват в глухата нощ. Остава тишината, мъртвата нощ, като на гробища. Страх обзема момичето. То оставя брадвата, грабва кандилцето и избягва от хаята.
Вълковица все тъй седи сгушена на лавичката, до собата. Еленка оставя кандилцето на печурката и сяда до майка си.
Жените се прегръщат – две сърца, две болки, два страха – и седят до призори, дорде побелее.

VIIІ

А снегът вали и вали. От призори до късна нощ, па и нощем вали, няма за него ни празник, ни делник, ни пости, ни Коледа. Нощите са тъжни, облечени в бял саван.
Спят ли, дремят ли, не се знае.
Нощта даде и на степта бял саван, и тя го облече, премени се, па заспа непробудно. Нямаше кой да й тревожи дрямката – пътищата са затрупани, не личат; жива дея не й бразди равнината, а вълците се сгушили в трапищата – не ще я будят.
И на селата нощта даде саван. Облякоха го и те – колко им прилича бялата им премяна! Денем спят, нощем спят. Дойде Коледа и си отмина, а те не се сепнаха. На Юрдановден върху леда на реката Господ кръст сложи – никой не го видя, скриха го върбите, а снегът валя цяла нощ и на ранина го затрупа, останаха кървавите следи по пряспата.
На баира до Архиповата воденица се чернее нещо. Дойдат хора - разравят снега, с лом, буца по буца, къртят вдървилата се от мраза земя. Сложат нещо, после снегът го затрупа и нищо не личи що е то.
Там е гробът на Вълко. Бог да го прости, добра душа имаше. Не изчака синовете от Кавказ да се върнат, горкия. Тъй му било писано от Бога. А може би от хората, не се знае.
До него е Дарчето. Като умираше – хлебец поиска. Даде му Вълковица орехче, не го яде.
- Бате скоро ще се върне – бял хляб ще ми донесе от чужбина…
Редом е погребано Марчето. С майка си в един гроб лежи. За булка я чакаха Вълкови. Павлю я поиска, не го върнаха. Щеше да отиде приведен зет.
Редом до тях Еленка спи. Остави майка си да чезне в големия опустял дом, да слуша прилепите как църкат, не са прилепи, душите на синовете й идват да й се нарадват. И тя ги среща, слага празната софра, без гозби, излиза на вратника да ги срещне. А те не идват, може би защото снегът е затрупал друмища и пътища към родните селца. Няма път, няма пътека.
Баирът почернява, гроб до гроб. Студени домовини, без кръст, без почит.
А снегът вали и се мъчи да скрие черната пръст. Гробовете нощем побеляват, но на ранина пак чернеят, грозят хубавата бяла премяна на февруарий, и се сърди зимата, хвърля с шепи снега, мъчи се да заличи кървавите петна на баира.

IX

На двора имаше люляк, саден от стария дядо Калесник. Сега снегът е затрупал люляка, а градинката е изравнена от преспите, не се виждат фиданките. На старата круша личи само върхът, то пък ти сняг! Рядка година да вали толкоз.
Андрей Калесника оставя рендето и гледа как вали сняг, как расте пред прозореца пряспата – ето че ще скрие крушата. Снегът е мек, предпролетен, до всяка пряспа локвичка. Калесника гледа пряспата и си спомня думите на баща си: „Житото ще роди тая година – казваше бащата, когато паднеше такъв сняг. – Ще пълним хамбарите.” Той също оставяше рендето и дълго гледаше как растат преспите в градината. Крушата тогава бе още малко фиданче, снегът го затрупваше още по декемврий, по първоснежие. „Ще се роди житото” – казваше старият Калесник, па се залавяше да дяла, защото нямаше хамбари и с рендето си изкарваше хляба.
Синът остана сам в малката тъмна калесница да стърже дъски, да прави колелета, да продължи рода. Старият Калесник умря, но крушата стана високо клонесто дърво и все пак снегът го затрупа. „Ще роди жито” – спомня си синът думите на бащата и се залавя за рендето, защото продължи бащиния си занаят.
Друга година по това време децата излазяха в градинката, одравяха люляка и режеха пръчки за милинката. Майката слагаше в тестото читалчета, а по средата шах. Като се опичаше милинката – разрязваха я, кому какво ще се падне. Едно читалче – кравата, две – коня, читалче с едно рогче – телето, с три рогчета – агънцата, по-къса – годината. Кому шахът се падне – къщата печели. Преди да седнат на софрата, челядта се молеше Богу: дай ми, Боже, шаха, къщата да получа, а на мама и тебе здраве…
Челядта се пръсна, потъна в бездънния човешки океан, всеки свой път намери, своя зорница го поведе. Остана тук Андрей в малката тъмна калесница да опази бащиния котлон.
- Дано, Боже, житото роди!

X

Но дойде пролетта. Като свари зимата, навъси се. Не й хареса това – не я обичаше. Бозна защо се мразеха, макар че са комшии. Може би имане са делили, може би за синур са се скарали.
Марта дойде с облаците откъм морето, спусна се с мъглите – долу из селата. Дотежа й за нещо, та се разплака и потекоха сълзите й из деретата преспите да подмиват.
Мъглата разяде снега, направи го на каша, а на ранини, когато лъхаше южнякът откъм Берда, ръмеше дъждец и потичаха бързи ручеи. Низините се пълнеха с мътна снежовница.
Баирищата почерняха, отвориха незнайни забравени друмища, скрити от мъглите. Селата чезнеха в сивата забрадка, скрежът се стопи и старият орех в двора изправи снага без окови. От стряхата падаха шушулки – чукаха по прозорците; гости вещаеха. Носеше се силна миризма на череши, на мокро дърво, на пролет.
Преспите се стопиха, потекоха води из деретата и реките.
Духна Бердянецът, разпръсна мъглите; накъса ги на парцали, отпъди ги назад към морето, отдето бяха дошли. И светнаха селата в печалната раздяла, в плача на пролетните води. Вятърът разтърси ореха, нощем стенеше старият, в немощен двубой с бурите. Плачеше, ледените му сълзи се пръскаха из двора, забиваха се в снега и под стряхата пряспата се вледени, надупчена от ронещия се скреж.
Реките преляха, излязоха от бреговете си да трошат и чупят всичко, що на пътя си срещнат. И цялата степ се наводни от разлива, шумеше и кънтеше весело, като предвещаваше по-хубави дни. Нали има Бог, има правда на тоя свят. Нали снегът ще се стопи и ще почернеят полята – росни, буйни, жадуващи за рало и семе.
На ранини из широките кални друмища плъзваше разливът: бледи изпити лица, с торби през рамо, далечни пътища поемаха, в чужди краища отиваха. Ден вървят, два вървят. Ката заран, ката вечер, много дни и нощи. Плъзнаха, Боже, из пътищата, излязоха от зимни леговища пролетта да срещат. Плъзнаха върволици, а напокон им пресни гробове пътя отличават: тук са минали гладните, тук майка детето е оставила вълчица да го подои. А други минали и го погребали. Пътят е далечен и опасен, ала те вървят и грохват водите, шум се вдига над степта, радостта и печалта се срещат.
На ранини Вълковица излизаше на вратника, срещаше пътници, питаше:
- Не видяхте ли, хора добри, българчета? Есента на Кавказ отидоха, не се чуха повече…
Никой не чул, никой не видял. Всеки свои мисли има, свои грижи носи. Тъмни са нощите да видят, неми са друмищата да кажат.
Но майката пак излизаше сутрин.
- Ако ги видите, хора добри, кажете им, че майки ги чакат. Нека се върнат, време е!
Спрете, пътници, вслушайте се! Ако видите българчета от Таврия, кажете им, нека се върнат, че земята ги чака. Защо стоят в чужбина, тук ги е откърмила майката-земя, що ли да я зарязват. Майки имат, чакат ги. Огнища са изгаснали, няма кой да ги разпали.
Ако ги видите – кажете им.
Ако ги срещнете – върнете ги.

(1) Стой, бесовска душа! Къде бягаш? Обратно в текста
(2) Оставяй дрехите, ще ти простим! Обратно в текста