КАТО НА ИЗПИТ
Беше пролетта на 1962 г. когато Емил Манов при една от срещите ни ми каза: „Ела в четвъртък към единайсет. Тогава Емилиян ще дойде. Прочел ти е разказа. Иска да те види.”
За споменатия четвъртък пресметнах, че ще бъда нощна смяна и ще мога през деня да отида при Емил в редакцията на сп. „Родна реч”. Тогава работех в Кремиковския комбинат като стругар. Току-що бях пристигнал от Русе. Нахъсан млад белетрист, член на русенския литературен кабинет на младия писател, прочел доста от Емилиян Станев и Емил Манов, изгарях от нетърпение да се влея в могъщата литературна река. Литературният живот на България тогава беше в апогея си.
С Емил станахме приятели още при първия разговор. Бях прочел вече „Недостоверен случай” и „Бягството на Галатея”. А той моето „Галиме” и „Хармонички”. Отнасяше се с мен много вежливо. Винаги, когато имах време, се отбивах в редакцията. Там той ме запозна с Драгомир Асенов и Герчо Атанасов. Герчо беше по-млад от тях и си допаднахме. Веднага прочетох повестта му „Ленинград – интимно”. Вълшебна ода за любовта. Емил много ни се радваше. Тревогите и грижите не приемах чак толкова трагично, защото вече не се чувствах сам. Емил ми даваше надежда. Имах усещането, че в душата си ме беше осиновил. Неговият мощен интелект и духовна сила ми действаха като хипноза. Губех се в непознати за мен пространства, в които чувах само неговите думи: „Върви пред мен, по-смело! Ето стъпи тук, тук, тук! И никога не се разделяй с чувствата: свян, срам, съвест, искреност и честност!” Бях вече на двайсет и шест, но никой досега не се бе взирал в душата ми, не бе прониквал така дълбоко в нея.
Веднъж Герчо ми каза, че Емил е болен и заръчал, ако дойда в редакцията, да отида в апартамента му на бул. „Раковски”. Там баба Мара, майката на Емил, ме посрещна с думите. „Влизай, синко, влизай. Емил те чака. Ти си момчето от Кремиковци, нали? Говорил ми е за тебе.” Обхвана ме странно чувство. Сякаш тази жена беше баба Тонка! Така си я представях от всичко, каквото бях прочел за нея.
Срещата ни беше делова, кратка. Обещах му, че на другия ден ще бъда точен за срещата с Емилиян Станев. В уречения час на вратата в редакцията се почука. Влезе възрастен човек. Някакво предчувствие ми подсказа, че това не е Емилиян Станев. Изглеждаше измъчен, приведен, сринат от живота мъж. Емил стана и му подаде ръка, след което старецът остави на бюрото огромен ръкопис с избледнели страници. Чукал дядката върху износена лента, без да прави сметка как другите ще четат след него. Извади го от много стара, излъскана кожена чанта, която миришеше на гьон. Емил внезапно погледна към мен.
- Ела да те запозная с Михаил Кремен.
Онемях.
Погледът на стария човек, изхабените му уморени очи, сякаш нежно помилваха лицето ми.
- Колко си младичко! – каза с тиха тъга той.
Ръката му беше топла и мека.
Така се запознах с бай Михаил Кремен, а старият овехтял ръкопис беше „Романът на Яворов”. Това се случи в оная паметна за мен пролет на 1962 г.
Няколко минути след като Кремен си отиде, се появи Емилиян Станев. Очаквах да е висок, едър, с внушителна външност. Но когато това дребно пъргаво човече с хитри очета, скрити зад пенсне, защипано на носа му, ми подаде ръка и рече: „Навярно ти си момчето от Кремиковци”, аз се изпотих. Човекът разбра, че съм много притеснен и ми подаде разказчето с думите.
- Ето, така се пише. Можеш да го предложиш където пожелаеш. Имай си го за модел. Когато седнеш да пишеш нов разказ, първо прочети този, за да усетиш нивото си. Качвай се, но не слизай под него.
В това време в стаята влязоха един след друг Драгомир Асенов и Герчо Атанасов. Помислих, че ще имат редколегия и се видях излишен. Станах да си вървя, но Емилиян ми махна с ръка:
- Не ставай. Стой, стой да те видя.
Седнах отново и като поразмениха някои общи приказки с Драгомир и Герчо, той се обърна към мен:
- И така, млади човече, кажи ми на колко си години?
- На двайсет и шест.
- Учиш ли? Следваш ли нещо?
- Работя. Завърших професионално училище за стругар.
- А за писател?
- За писатееел… – вдигнах рамене. – Амиии… уча се. В университетите на Максим Горки.
Той се усмихна.
- Чета – рекох, – книги като се върна от смяна. Разучавам ги как са ги написали. Така се уча, като чирак. Крада занаята от майсторите. Пък и никой не ме е заплашил с пистолет да стана непременно писател. Ако станааа – стана. Ако не – обичам си стругчето. Не ми е лошо и с него!
- Добре момко – прекъсна ме Емилиян. – Съгласих се. Сега искам да те попитам нещо друго. От Йордан Йовков и Елин Пелин кой е по-голям писател?
- Амиии… Две величини са несъизмерими… – този израз бях заучил в заводското училище по литература. Само това свястно нещо ми се бе запечатало в главата.
- Не, не така! – възпротиви се Емилиян. – Искам с образи, като писател да ми отговориш.
Почувствах се като на изпит.
- Ами, да речем – рекох, – че цял ден сте вървели из Добруджа. Път с дълбок нагорещен пепелак, слънцето се озяпило сред небето, нагряло като в пещ. Господ скоро ще метне тестото и ще тури капака на пещта, за да опече хлябовете. Вървиш без надежда, че ще срещнеш чешма. Къде ти в Добруджа чешма. Питаш се мираж ли е? Но… пред нея стои момченце с протегнати ръчички. Подава ти в едната ръка голяма, червена, сочна ябълка. А в другата ти се усмихва кехлибарена ароматна круша. Кой от двете ще изберете? – погледнах го закачливо.
Емилиян изду бузи, изви глава и като се измъкна от контра въпроса ми отново ме попита:
- Добре де, ти коя би предпочел?
- И двете!
- И ябълката и крушата? Не си ли малко нескромен?
- Не. Ябълката е Елин Пелин – сладко-киселичка, леко профирна. Захапеш ли я, пръска ароматен сок и гаси жаждата. А крушата е Йордан Йовков. Тя е за десерт – сладка, сочна, ароматна, която просто те омайва като хубава музика. Затваряш очи и смучеш, смучеш нектара и така можеш да заспиш… дори и завинаги, без да съжаляваш.
Емилиян стана, дойде при мене и сложи двете си ръце върху раменете ми. Усмихна се и ми каза, че от мен щяло да стане писател.
Погледнах го малко виновно.
- Не се променяй! – каза той с мек доброжелателен тон на мъдрец. Съхрани детето в себе си и както говориш, така пиши! Ще успееш!
- - -
Веднъж се засякохме с Емилиян Станев пред кафенето на Съюза на писателите. Поздравихме се, а той вдигна показалец под носа ми, каза:
- Все пак крушата е по-вкусна!
Изби ме на смях. Брей, че заядливо старче.
- Дааа, ама няма в нея киселичкооо – му изтананиках, а дълбоко в себе си си казах: „На, да видиш! Яд ли те е!”
Той обаче прочете тайните ми мисли и усмихвайки се ме погледна строго и с дискретна заядлива усмивчица ми отвърна:
- Хлапак!
След това ми обърна гръб и влезе в кафенето, където го чакаха Ламар, Богомил Райнов и други, които още не познавах.
Созопол, Август 2009 г., Станцията на Съюза на българските писатели