(За Емил Манов)

Никола Инджов

Невръстното съзнание прави разлика между автор на учебник и авторски текст в учебник. През 1950 година мъчително проумявах стиха “Срещу Драва-Соболч дойдоха зелени роботи…” в учебника по литература – и наизустявах от едно четене постулатите за принадената стойност. За да възприемаш поезията с недоумение, а сухата теория с някакво упование, имаше значение какъв свят открива учебникът пред средношколеца. Особено в първото по рода си училище в Хасково – новосъздадената търговска гимназия. С учебен предмет, който там, в преддверието на ориента, никъде другаде и никога по-рано не се е изучавал – политическа икономия! С учебник, автор на който бе един военен – полковник Емил Манов. Днес, ако нямам подбуда да се нарека ученик на Емил Манов в литературата, имам подтик да се наредя между неговите ученици около онзи учебник – излаз на цяло поколение провинциалисти към марксическата философия.
Ние, децата от бежанските хасковски махали – тракийската и македонската, изпитвахме искрен младежки респект към несрещани около нашата черга хора – автори на учебници, усвоили новата наука в затвори и концлагери. Ние бяхме бедни и лишени от много, но не и от романтичното юношеско възприятие на личности, извисени над битовите пластове на живота, мъже със смъртни присъди от фашизма. Чистите ни души интуитивно възпроизвеждаха класовите сражения на епохата във всекидневния сблъсък на бедността и богатството, а широкият свят бе изпълнен с герои на труда и революцията…
Навярно заради всичко това няколко години по-късно не възприех с доверие лавинообразните критически публикации за повестта на Емил Манов “Недостоверен случай”. Бях я прочел на един дъх, както се казва, в списание “Пламък”. Тя на свой ред разтвори пред мене подсказани от класиката безбрежни потайности на човека, за които никой тогава не пишеше. Но те съществуваха и в общо взето тривиалния сюжет, към който на места авторът поглеждаше с разказваческа самоирония, бяха подбрани герои, за които се смяташе, че са неподвластни на гибелни любовни страсти. Доколкото си спомням, повестта бе тълкувана като идеологически вредна, определяна бе като неадекватна на реалния живот, оценявана бе като художествено несъстоятелна. С чисто нашенски манталитет дискусията прерасна от естетическа в идеологическа, а накрая и в партийнополитическа. Дори хора, отдалечени от литературата, получаваха граждански атестат заради отношението си към един литературен факт. Какво оставаше за младите, за начинаещите писатели, които не умееха все още да прикриват настроения, убеждения, идеи? Тогава в обществения дебат бе включено и едно окръжно съвещание в Бургас с участието предимно на партийни апаратчици и учители от околиите. Подборът на участниците не бе случаен, защото именно измежду скромните селски педагози се бе изнамерил някой си Мариан Белдев. Не бих искал нито да премълча, нито да сбъркам името му. Нека това небългарско име да остане поне в една хроника като пример за литературно наемничество. Този човек бе автор на може би най-коварната статия за “Недостоверен случай”, тъй като приписваше на Емил Манов емпирична методология, обявяваше го за привърженик на отречени от времето теории за развитието на обществото, уличаваше го във философски схематизъм. Напечатана в изданието на ЦК на БКП “Ново време”, въпросната статия сякаш придаваше оръдеен калибър на бургаската дискусия, защото отгоре на всичко никому неизвестният дотогава съчинител бе изтипосан и като автентичен социалистически интелигент, като неподправен глас на народа.
За мене времето на публичното раздвижване около творбата на Емил Манов бе съществено и по лични причини. Една от тях бе свързана с работата ми като кореспондент на Радио София за региона, и в случая – с подсказаните ми очаквания на местни началници да изразя становището на младите творци от града. Тогава в бургаската литературна група бяхме заедно с Кръстьо Станишев, Христо Фотев, Илия Буржев, Димитър Велинов, Реджеб Кюпчю, Стойчо Гоцев, Кузман Кръстев; с придошлите покрай театъра трима Ивановци – Пейчев, Радоев, Теофилов; с неколцина верни рицари на перото, доста по-възрастни от нас, но съхранили за Бургас неспокоен литературен дух, каквито бяха Никола Карагеоргиев и Георги Попстаматов… Бе времето, когато се раждаха и първият ми син, и първата ми книга.
В президиума на съвещанието тежко седяха изкуствоведът академик Александър Обретенов и художникът Марко Бехар в качеството си на представители на ЦК на БКП. Обретенов бе бургазлия и бе уважаван от земляците си заради антифашистката му борба, заради човещината му, в края на краищата и заради полугласното му мърморене срещу привнесени отвън идеологически догми. В скоби, моят тогавашен тъст Никола Чорбаджиев след първия ден на съвещанието ми каза буквално следното: “Щом Сашо е дошъл, глави няма да падат!”
Повестта на Емил Манов наистина стана тема на съвещанието след доклад на идейно непоколебимия партиен функционер Георги Томов. В негова подкрепа една селска учителка, за да изложи по-ясно въобще разбиранията си за литературата, спомена като пример как да се пише не другиго, а Максим Горки, и специално христоматийния разказ “Руски характер” със сюжет от Великата отечествена война на Съветския съюз… Заради очевидната зубращина не се сдържах и извиках от място нещо, в смисъл, че авторът не е Горки, а Толстой, но не Лев, а Алексей. И понеже ме посочиха с пръст, продължих да говоря нервно, че социалистическият реализъм не е само Горки, ами и Пабло Неруда, и Назъм Хикмет, и Витеслав Незвал, и Пол Елюар, и че повестта “Недостоверен случай” не е такава, каквато марианбелдевци искат да я изкарат. Опитах се да споделя, че Емил Манов е направил психологическо откритие, като говори за благодатния страх пред общественото мнение и инстанциите, и че този страх вече се чувства. Моето спонтанно изказване предизвика видимо неодобрение. Някои оратори след мене извъртяха нещата около Горки. Отричал съм Горки – и това е! Не ми дадоха възможност да се оправдая, камо ли да се защитя. Тогава, в бюфета на гарата, другарят ми Стойчо Гоцев, поет и драматург, работещ в културния отдел на вестник “Черноморски фронт”, предложи безумна идея. Утре, изрече наставнически той, се навършват деветдесет години от рождението на самия Максим Горки. Вземи и напиши нещо, за да им покажеш какво действително мислиш за него.
Идеята наистина изглеждаше безумна, но по-добра нямаше. И на другия ден – 28 март 1958 година – окръжното съвещание започна доста необичайно. Участниците бяха разтворили новия брой на вестника, а аз се правех, че не забелязвам какво четат. От трибуната Александър Обретенов, също с вестника в ръка, заяви, че днешното стихотворение на младия поет за Горки е всъщност истинското отношение на автора към първосъздателя на социалистическия реализъм. И че вчера същият млад поет се опита да сподели искреното си впечатление и от повестта, и от обсъждането, и макар че бе несдържан, не бе неправ… Ах, каква тишина настъпи в залата, ах, каква тишина! Марко Бехар добави, че не трябва да чакаме два века, за да разберем, че човекът струва нещо. Неговите думи бяха всъщност парафраза на един ключов пасаж от “Недостоверен случай”.
Времето потвърждаваше моите юношески впечатления за Емил Манов като за необикновена личност. Но до последните години от живота му нашите пътища рядко се кръстосваха. Той бе от друго поколение, имаше други приятелства, друг разум мълнийно проблясваше в очите му. Веднъж с Герчо Атанасов и Кръстьо Станишев му бяхме на гости. Мисля, че поводът бе току що купената от Емил Манов недовършена къща в непознатите ми тогава витошки пространства между Бояна и Драгалевци. Помня, че отидохме с такси, а се връщахме пешком по стария път, над който днес минава булевард “България”, сринал крайградски дворове – градини около изчезнали улици като “Трайко Китанчев”. Самото гостуване премина в тригласен разговор с много вино, което домакинът току изскачаше да донесе от близката кръчма “Чепишев”. Не понечих и тогава, и никога след това да му разкажа за бургаската история. Не за друго, а защото Емил Манов посредством едно непреодолимо вътрешно излъчване втълпяваше на събеседниците си, че не изгражда отношението си към тях според отношението им към него самия. Той превъзхождаше с явно благородство всички свои врагове и противници. Убеден съм в това, защото познавам добре някои от тях…
Емил Манов бе висок, строен човек, с черти на лицето, които внушаваха прилика с Жюлиен Сорел във филмовата интерпретация на Жерар Филип. Но не се държеше нито като герой на антифашистката съпротива, нито като жертва на култовските репресии. Струва ми се, че въпреки елитните си философски знания, проявяваше плебейска наивност спрямо накапичилите го хитроумници. Убеден, че хората са такива, какъвто е самият той, не съумя да прозре егоцентризма на неколцина литератори, подкрепени решително от него в трудни техни сблъсъци с догматичното съзнание, които се опълчиха срещу му тъкмо когато бе останал почти сам срещу същото догматично съзнание. Той не се нуждаеше от покровители, но изпитваше желание (или дълг?) да покровителства. Може би заради традиционната българска несигурна орисия през ранното му детство в Берковица, а по-късно в бедняшка софийска махала. Бил е единственият просветен човек в рода си, в земляческото си обкръжение. Сигурно е бил обичан, но сигурно е бил неразбран. Няма спомени за него от съученици, от съграждани. Той е съществувал в съзнанието на други по качество хора – будители, революционери, мислители, идеалисти. Отречени от закона, приети от непознатия на властниците народ. Той определено беше нравствената еманация на едно поколение. За справка, писателите, негови връстници, са Веселин Ханчев, Александър Геров, Богомил Райнов, Александър Вутимски, Николай Хайтов, Генчо Узунов, Цветан Спасов, Иван Нивянин. Емил Манов надживя убитите от фашизма, но не сполучи с повече живот от оцелелите. Нито един от надживелите го не се възправи така открито като него срещу насилието над разума, може би защото всеки един от тях имаше езоповски страници. Емил Манов експонираше идеята си за взаимоотношенията между личност и общество в научнофантастични романи, спасявайки се чрез условностите на жанра от вулгарни критически трактовки. Но в творби като “Галактическа балада” и “Пътуване в Уибробия” той все пак бе по-близо до Джонатан Суифт, отколкото до Жул Верн. Не искаше, а и не можеше поради силния си характер да се крие зад художествени двусмислици и написа есеистичната книга “Писма от София” – открит диалог с един “въображаем приятел”, с “една сянка от миналото” за трагизма на свободолюбивата личност във всекидневния сблъсък със свободата като отрицание на друга свобода. От същата опера са романът-притча “Бягството на Галатея”, пиесата “Нолоанецът”, дълбоки литературнокритически статии като “Някои приключения на филигранното съпреживяване в критиката”, “Моят герой на нашето време”, “Анти-Одисей”, “Неакадемично мнение за едно академично издание”. Произведения на будната съвест, творби не за учебници, но за ученици…
В края на краищата литературната критика и история са в дълг към Емил Манов. Защото още не са оценили безспорното обстоятелство, че ако има български писател, сроден с транснационален исторически и културен процес, какъвто процес бе така наречената “литература на размразяването”, този писател е Емил Манов! Достатъчно е да си припомним в мащаба на бившите социалистическите страни литературната панорама за пренаситения със съдбоносни събития период непосредствено след смъртта на Сталин. Тогава в руската книжовност се появиха етапни произведения като романа “Размразяване” на Иля Еренбург, поемата на Александър Твардовски “Шир след шир”, повестта “Един ден на Иван Денисович” на Александър Солженицин. Забележителни творби на разкрепостения разум и талант изпъкнаха и в другите “литератури на социалистическия реализъм”. Българското име в този общ процес бе Емил Манов, българската книга – “Недостоверен случай”!

Разбира се, моите наблюдения върху Емил Манов от онези времена са съвсем бегли, защото контактите ми с него бяха почти винаги сред много хора, обикновено на писателски събрания. Докато по стечение на обстоятелствата не се заселих на две крачки от боянската му къща.
Тогава са му оставали три години живот…
Вратата на двора му не се заключваше. Той я подпираше с камък и тя бе постоянно полуотворена. Вътре се мъкнеше след сянката си кучето Мечо – добродушен звяр, който дори и не излайваше на неочаквани посетители. Емил Манов очевидно се бръснеше през ден, очевидно рядко слизаше към центъра на града и събитията. Той властваше на първия етаж на къщата – хол с обикновена маса, библиотека, малка кухня. Горе се мяркаше силуета на съпругата му Надя Михайлова – писателка, която споделяше горчивините му. Долу пиехме неговото питие – коняк. Конякът също го приближаваше в моите представи към човек от френски класически тип. Не мога да обясня защо го възприемах така, но никой друг българин не е пораждал у мене толкова алюзии за образи от земята и книгите на Стендал, Флобер, Мопасан.
Често заварвах при него някои от съседите му боянчани. Крайградски земеделци, шопи по потекло и диалект, свикнали с климата на северния планински склон, те искрено обичаха и уважаваха този писател именно. Бяха подочували за разправиите му със съпартийците, долавяха в поведението му непреклонен протест срещу извращенията на идеала. Неговият идеал, който не бе техен. Но те разбираха, че Емил Манов е човек не като другите. За това си говорим и досега с един боянчанин, който покрай Емил Манов се загледа и в мене. А и до ден днешен, стане ли дума за Емил Манов в малката наша махаличка в местността “Краварника”, шопите продумват с въздишка все едно и също – “Какъв добър човек беше!”
Той наистина бе добър човек, но ми се струва, че бе жестоко поразен от несъответствието между него и неговия свят. Покрусата от крушението на идеала сякаш бе овладяла съзнанието на Емил Манов и определяше тонуса на живота му. Той бе класически комунист – предан и посветен на унижените и оскърбените, образован и самообразован, неподатлив на материална и морална корупция. Такива идеалисти сякаш принадлежаха на вчерашния български ден. И ако подобно твърдение е спорно, то безспорно е, че партията на Емил Манов след “Недостоверен случай” вече не се нуждаеше от личности като него. Идваха на мода и на власт тарикатите, които целуваха ръка на Тодор Живков в буквалния смисъл на израза, а днес пишат, че са били членове на висшето ръководство на комунистическата партия, без да са се чувствали комунисти…
…На 1 септември 1982 година привечер в един киевски хотел видях да влизат Димка и Стоян Каролеви. Тръгнах към тях радостно усмихнат, но те ме посрещнаха с посърнали лица. “Днеска изпратихме Емил…” – казаха ми и аз се смълчах. Два месеца бях пътешествал насам-натам, а в същото време Емил Манов е умирал от скоротечен рак. Каролеви бяха полетели за Киев веднага след погребението, на мене ми предстоеше да се завърна в България. В самолета осъзнавах, че отечеството бе останало без мъжествения борец за бъдещето Емил Манов; че София не бе родила много писатели, а вече оставаше и без своя син и гражданин Емил Манов; че опустяваше в Бояна оная скромна къща, която Емил Манов бе приспособил към едно неспокойно перо и към една късна любов.
В Бояна именно написах стихотворението “Къщата на Емил”. Печатано е в книгата ми “Странник”, но ще си позволя да го цитирам и тук в израз на необясними без поезията чувства:

Че има в този град – не знаех –
врата, заключена от паяк,
прозорец от оса разкрилен…
Излиза котка, влиза прилеп,
смълчано кучето изчезна
из двора, вече с дъх на бездна.
В предградието ветровито
и той бе стигнал като ктитор
на длан със тая къща тиха.
Очите тук се укротиха,
но в самота и страст човешка
усмивката – тя стана тежка.
Според съдбата си го помним:
с приятелите – пред погроми,
с противниците – пред победи.
Не знамена – чела той сведе,
когато мина и отмина.
Когато жълтата година
дойде с пелини и поляни
от суховея спепелени.
Когато и под тая стряха
добрите помисли изтляха
и в споделено с вятър слово
смъртта изглежда нещо ново.

Това е всичко, което сега мога да изговоря за човека, останал в моя живот като Емил или Учебникът за новия свят.

1998