Христо Черняев на 80 години

Разговора води Виолета Станиславова

- Как изглежда литературният пейзаж, погледнат от 80-годишния връх, на който сте стъпил?

- Бих приел този връх само като наслагване на годините. И, съвсем разбираемо е, че от него литературният пейзаж е доста пространен и многообразен. Колкото до днешните му творчески измерения, смятам, че в най-същностните си и високи явления българската литература заема завидно място всред европейските литератури. Ние имаме немалко творци, които поради високосната си дарба биха били гордост за всяка нация. Впрочем, това винаги е било така и през цялата културна история на България. В това отношение могат да се посочат редица имена на съвременни поети, белетристи, есеисти. В днешния ни ден ярко пламтят самородни български литературни таланти. И за да бъда още по-точен, ще допълня, че те биха пламтели още по-ярко, биха били още по-забележими, ако я нямаше тази бездарна паплач от „творци”, които като по-заможни в живота лесно издават сивите си книги.

- Когато преодолявахте препятствията по пътя на творчеството, имаше ли кой да Ви подаде ръка, за да вървите напред?

- Имаше, разбира се! Казано символично, това е магичната творческа ръка на Дебелянов и Яворов, на Далчев и Славчо Красински, това е силната гениална ръка на Пушкин, Лермонтов и Есенин. Омагьосан от поезията им, те бяха моите учители. Още от ученическите години и след това. Тук ще спомена и един самобитен и тънък поет – Александър Муратов, който преди близо 70 години публикува юношеското ми стихотворение „Орач” в списание „Кооперативно другарче” и ми прати топло писмо, което не се забравя. Защото именно това насърчи творческото ми перо. А и тогава с голям унес четях стихосбирката на Муратов „Близо и далеч”. По-късно, след 50-те години на миналия век с него и с Атанас Далчев бяхме неизменни приятели. Същите думи с дълбоко признание мога да кажа и за поезията на един от най-оригиналните ни живи поети – Иван Кръстев, който ми беше гимназиален учител, и който скоро ще навърши 90 години – да е жив и здрав, и дълголетен!

- Какви вихри се вихрят в главата на един 80-годишен поет?

- Откровено казано, „вихрите” в главата ми имат съвсем съвременни измерения и привкус. Не заради възрастта ми, а заради днешното ни средновековие, тези „вихри” не са стоплени от радостни изблици, а в тях вече почти четвърт век вземат връх тегобите, страданията и тревогите, от които сме сполетени, както е и с повечето българи. Няма за какво да се зарадва човек. И в личен план, ако има нещо светло да се завихря у мен, това са божествените мигове на творчеството. Иначе човек някак пропада духом като в безвъздушно пространство.

- Когато се обърнете назад, какво виждате?

- Може да звучи прозаично отговорът ми, но пък е истински: Когато обърна поглед назад, виждам една вдъхновена младост, едно всенародно устремно бригадирско движение, когато бе построено в България толкова, колкото в никои други времена. Виждам това, което сега го няма: тогава всеки имаше работа и хляб. Тогава нямаше убийства и кражби, дори и циганите не крадяха. Тогава от Европа идваха у нас да се учат от богатия български опит в земеделието и животновъдството. И така нататък… И ще допълня: виждам хилядите тиражи на вестниците „Литературен фронт”, „Пулс”, „Народна култура”, „Септемврийче” с литературната притурка „Родни простори”, на литературните списания „Пламък, „Септември”, „Обзор”, „Пламъче”, „Славейче”, където печатаха творбите си българските писатели. Виждам хилядите тиражи, които се изчерпваха, на книгите, на стихосбирките. Виждам благородния труд на десетките редактори, които не допускаха в страниците на изданията некачествени писания. В тази насока вече няколко пъти в днешно време поетът Найден Вълчев е изразявал голямата полза от такива редактори и възмущението си от бездарните и хилави „творби”, които сега се ширят по вестниците и по книгите на самозвани творци. Аз съм бивал дългогодишен редактор миналия век в младежкия литературен вестник „Пулс”, в списание „Пламък” и в литературната редакция на Българското национално радио, и знам с какво старание и прецизност подбирахме творбите, дето ще се напечатат или излъчват.

- Вие сте поет. Какво е усещането да се рееш във висините на поезията и какво има там?

- Аз не съм теоретик и не бих могъл да дам точен отговор на въпроса, макар че всеки творец би отговорил различно. Но и най-ефирната и най-абстрактната поезия, колкото и да витаят над облаците, имат преди всичко земно и човешко излъчване, изтъкани са от предметни и човешки усещания. Затова всъщност основният белег на истинската поезия е нейната естественост. Тъкмо към това съм се стремил и се стремя в моето творчество – да бъде верен знак на времето и дъх от душевността на съвременника. А какво има там, това може да каже само читателят.