Здравко Кисьов

***
Тя си помисли, че коленича пред нея, а аз коленичих пред кръстчето на гърдите й.

***
Светкавицата като йероглиф. И така – мълния подир мълния – да разчиташ посланията на Небето.

***
Оставих думите да си починат от мен, но след това ги видях – от другиго още по-безмилостно впрегнати в работа.

***
Интересуват ме реките, които не желаят да се влеят в морето и, макар безуспешно, променят посоката си, да речем, към пустинята.

***
Това лято мина без бури и мълнии и гръмоотводите станаха още по-тънки от глад.

***
Трусът беше толкова слаб, че го усетиха само най-чувствителните натури. Впоследствие се оказа, че епицентърът на този незначителен трус е бил на метър и петдесет над земята – там, където беше се пръснало от вълнение едно обикновено човешко сърце.

***
Влакът навлиза в тунела, сякаш игла на спринцовка – в туловището на планината.

***
Без книги в света е тъмно. И книжните клади не секват.

***
Сънят без сънища – като репетиция за смъртта.

***
Дървоядът различаваше мебелите в стаята по вкуса на дървесината им и разнообразяваше менюто си ту с гардероба, ту със старото стилно писалище, ту с масивната рамка на виенското огледало.

***
Върху пресния рождественски сняг, навалял през нощта – клинописни следи. Птица ли се е разхождала тук в търсене на храна или е оставил своя знак Триединният Бог?

***
Аз осъзнах свободата първо чрез свободния стих, докато и той, уж “свободен”, се превърна постепенно в каторга за мен.

***
Очите ми се отвориха за толкова много неща, че ми се иска да ги затворя завинаги.

***
Имена – като океански приливи и отливи: ту отдалечаващи се от нас, ту отново прииждащи откъм миналото!

***
След като ги пилях разточително, сега все по-скъпернически пускам думите, като стотинки, в касичката на белия лист.

***
Цвете, което цъфти само когато и двамата сме край него. И вехне, ако дори единият от нас го няма!

***
Когато гледаш на живота през дулото на оръжие, можеш да виждаш само смъртта.

***
Преситен от знания, сега ги повръща.

***
Той пише, но нищо не му се разбира, защото подбира само заоблени букви. Страхува се, че заострените могат да наранят онзи, който чете.

***
Завижда на всекиго. Дори и на себе си, че може да завижда на всекиго.

***
Един човешки живот, в който не се е случило нищо съществено, освен една смърт, неговата.

***
Толкова е честолюбив, че не може да се примири нито когато нещо му отнемат, нито когато му дават.

***
Сякаш че камък от сърцето ми падна. Но не беше ли всъщност това самото сърце?

***
Всичката получена през деня милостиня просякът пусна в паничката на друг просяк, по-окаян от него.

***
Той живее единствено заради това – да може да си спомня. Животът му е спомен, а споменът – живот.

***
Светът е малък – целият се побира във вестник!

***
“Блудните капки се връщат!” – казва морето за дъжда, който над него вали.

***
Някой ден пак ще се срещнем с теб, вече като цветя над пръстта, но няма да се познаем.

***
Книгите вече не ме удовлетворяват, предпочитам, разхождайки се, да чета написаното по лицата на хората.

***
Сюжет за малък разказ: Един Книжен човек срещнал един Огън-човек…

***
Странно градче – с десетки улици, а нито един кръстопът!…

***
Разопаковай ме от годините, докато достигнеш до детето под тях!

***
Видях вече най-важното в този живот: превръщането на лавровия венец в трънен и на трънения – в лавров, и мога да си замина от тук.

***
Откакто вятърните мелници и платноходите в света намаляха, вятърът стана по-осезаем и яростен – няма кой да отнема от силата му.

***
Устни, създадени не за думи, а за целувки, но говорят, говорят, говорят…

***
Все по-често ми се случва някой да ми подвикне: “Дядо, хей, дядо!” И винаги в тия случаи момчето в мен се озърта, за да види за кого става дума.

***
Гаменът пусна в паничката на слепеца не стотинки, а камъче. Но слепецът си го прибра – за него и камъчето беше дар, а не подигравка.

***
Очарован от танца на първия сняг, “О, миг, поспри!” патетично възкликнах и снежинките застинаха неподвижно във въздуха.

***
За да види човек колко е тъмно, не му е нужна светлина.

***
“Виж, и аз мога като теб” – каза светулката на светкавицата, светвайки и угасвайки. Но светкавицата не успя да я чуе.

***
Топовните гърмежи не му влияеха, но се разпадна от аплодисменти.

***
Принуждаваха ги в сушави години да плачат непрекъснато, та пълнейки със сълзите си воденичната вада, да не спират работа воденичните камъни.

***
Пръстът на Съдбата?… Но кой от всичките на ръката й?…

***
Когато видя, че на ангелчето му никнат рогца, чувствам на гърба си крила, каза дяволът.

***
Покажи си некролога! – му казаха на входа към Отвъдния свят.

***
Когато ме приема в обятията си, земята няма да ми иска паспорт, ще ме припознае веднага като частица от себе си.

***
Най-мъчителният въпрос през първата половина на живота ми беше: Какво да правя? А през втората – какво да не правя?

***
Kогато отстрани ни погледнат, всеки от нас има профил на брадва, нащърбена о твърдите чепове на живота!

***
Река, напразно се стремиш към морето – няма да направиш по-сладка водата му. Но спреш ли, може да се превърнеш в блато.

***
Дали не съм сбъркал посоката? – се питат и дъждът, и димът от комина, разминавайки се в простора.

***
Едно куче търчи по алеята и сякаш преброява дърветата, посочвайки с крак всяко дърво.

***
Пролетта е написала с ухания нещо във въздуха. Усещам го, но как да го разчета, като не зная азбуката на ароматите!

***
Помолих моя ангел-хранител да дойде при твоя – двамата да те пазят. Как бих могъл по-добре от това да изразя обичта си!…

***
Гълъбите, накацали за сън под стрехата на сградата, са като живи гирлянди. Подсказват какво е пропуснал в проекта си архитектът.

***
Понеже беше различен, обсипаха пътя му с тръни. И той стана птица, за да не се нарани.

***
Какво работиш? – запитах. – Разплаквам хората, за да добивам от сълзите им сол – отговори ми той.

***
Целият ми живот премина, подобно на молив, в единоборство с хартията. И сега, на прага към отвъдния свят, си мисля не за написаното, а за това, което не успях да напиша.

***
Навсякъде, през където минавах, виждах там само някогашни полесражения.

***
И ние, казват, сме имали като птиците криле на гърба си, но от дългата им неупотреба те са се сраснали с тялото ни.

***
Есен, есен е пак! Както казват по нас – “време за броене на пилците”. А аз само слушам как нещо в мен още чупи черупката си.

***
Вятърните мелници се похвалиха: “Ако не сме ние да правим с крилата си вятър, платноходите няма да се помръднат в морето.”

***
Избягваше да говори, защото възприемаше устата си като рана, която може да заздравее само в мълчание.

***
Той стои неподвижно, не смее да направи нито една крачка – от обич към всичко, което го заобикаля: да не би да повлече нещо след себе си, да го изтръгне от мястото му, ведно с течението на въздушната струя, ако реши да тръгне нанякъде.

***
Облачно, мрачно е времето днес. И слънчогледите не знаят накъде да гледат.

***
Лека-полека, той потъва в земята от тежестта на думите, които не могат да се откъснат от устните му, а се натрупват, натрупват, натрупват…

***
Чрез дървесината на книгите, на вестниците и списанията, през живота ми премина цяла гора. Дали тя не можеше повече от тях да ми каже?!

***
От дървото пред моя прозорец падна лист на бюрото ми – до листа, върху който бях започнал да пиша. И макар че и двата принадлежаха към едно и също родословно дърво, те лежаха сега един до друг равнодушно – съвсем не врагове, но вече не братя. И се питах: кой от тези два листа ще оправдае съдбата на другия?

***
Докато се превръщаше в лебед, Грозното пате гледаше с недоумение и тъга как някои лебеди се превръщат в грозни, оглупяващи патки.

***
Докъдето ти стига погледът, всичко тук, до хоризонта, може да бъде твое, човеко. Само хоризонтът не може да ти принадлежи – с всяка твоя крачка бяга от теб, примамвайки алчността ти.

***
Един негър, чер като въглен, видял за пръв път в живота си сняг, се просва с възторг върху бялата пряспа и снегът под него се стопява, цвъртейки.

***
Като бучката захар в чая! – така да се разтвориш в съдбата на своя народ, че да не може по никакъв начин да бъдеш отделен, извлечен, изваден оттам!

***
Това са моите родители. На тази снимка мене още ме няма. Но ако се вгледате по-внимателно, ще ме откриете в доверчивата усмивка на мама и в погледа строг на баща ми.

***
Той стои с шапка навсякъде, защото още не е срещнал човека, пред когото би я свалил.

***
Не желая да описвам живота си – ще излезе по-красив от действителния. Това е, по принцип, “грехът” на изкуството.

***
Когато сутрин отварям очите си, все едно че отново съм се родил, само че всеки път все по-стар.

***
Твоята задача, поете, е да приютяваш тревоги, на които им е отказан от други хора подслон!

***
От сутрин до вечер заровен сред книгите, като пчелата събираш нектар, от буква на буква прелитайки с поглед. Тези знания ще ти стигнат за пет-шест живота, но за съжаление, имаш само един, при условие, че можеш и него – така, заровен сред книгите – за живот да го сметнеш все пак.

***
Не ме наричай поет! – Само пощенска кутия съм аз, в която всеки може да пусне посланието на своята болка и радост, уверен, че то ще бъде препратено там, където е нужно, без да е посочен адрес.

***
Казват, че има такава страна: с млади, които не помнят и стари, които забравят.

***
Обикновено другите ни завиждат за това, което умеем да правим, а не за онова, което не умеем.

***
Всички ние сме като айсбергите – по-голямата, по-значителната ни част остава скрита за очите.

***
Каквото и да вършиш, винаги рискуваш да станеш смешен или в очите на младите, или в очите на възрастните.

***
Онзи, който е обичал поне един човек в живота си, не трябва да се чувства нещастен. Но не и ако е мразил дори един човек само.

***
Всеки от нас е всъщност само върлина, към която е привързан някакъв флаг.

***
Животът – този несполучлив експеримент на Смъртта!

***
Този живот е толкова кратък, че докато кажеш “Здравей!” идва време за “Сбогом!”

***
Опитвам се да те забравя, но кръвта ми, пулсирайки, сама произнася името ти, на срички.

***
Когато те галя, все едно че забърсвам с дланта си праха от възхитителна, красива картина.

***
Не в юмрука, а в ръкостискането е силата на човешката длан.

***
Тресна мълния и овъгли до корен дървото върху голия склон. То не можеше да извика, само безпомощно гледаше как на метри от него течеше, пълноводна, реката.

***
Аз признавам цветето за цвете, само в съчетание с пчелата. И небето за небе признавам, ако то е съчетано с птица. Може да се каже – и обратно.

***
Tilia grandifolia, Quercus, Betula pendula, Pinus sylvestris, Robinia… – Латинските имена на дърветата!… Произнасям ги шепнешком, едно подир друго, и вървейки така през гората, все едно че минавам през чужда страна, но не се чувствам чужденец в нея.

***
Глас ли чух в пещерата, или така ми се стори: В продължение на милиони години към теб се стремих, за да се слеем в прегръдка – аз, сталактитът, с теб, сталагмита. Но злосторна ръка откърши върха ми. Сега започвам съвсем отначало.

***
Твоят демон рече лукаво на моя ангел: Побратиме!…

***
Моята гледна точка не е кръгла, а ръбеста и в която и стая да вляза, ставам петия ъгъл в нея. Ако бях кактус, или таралеж, навярно бодлите ми щяха да растат не навън, а навътре.

***
На мястото, откъдето снощи от небето се отрони звезда, днес видях друга да свети. Тя ли блъсна предшественицата си в небесната бездна?

***
“Нямаш място сред нас!” – писнаха срещу белия прилеп черните му събратя, като видяха, че пещерата стана по-светла с неговото присъствие.

***
Също че ръкомахаше – дървото поздрави бурята с клони, но въпреки това тя ги окърши. Нямаше кой да му каже, че с буря не се флиртува.

***
Надеждата е нужна на човека, както светлината на фара крайбрежен – за всеки кораб, изгубен в морето. Но животът понякога е толкова кратък, че се вмества единствено в паузата от мрак между две блясвания на фара.

***
Този камък като че ли е чакал да бъде вдигнат от някого и се е случило това да съм аз. Чувствам го как започва, взел от моята топлина, с моя пулс да пулсира в ръката ми. Сякаш той оживява, а аз постепенно се вкаменявам.

***
Земната повърхност се променя – някой непрекъснато размества с вярата си планините в нея.

***
Пишейки, той редактира живота си.

***
За толкова много сражения, атентати, катастрофи, пожари пишеше в днешния вестник, че той се запали от само себе си.

***
“И все пак тя се върти! – каза волнодумецът твърдо пред Бащите на Инквизицията. – Да, върти се Земята, върти се… Установявам го по сърцата ни, всичките наляво изместени от това центробежно въртене.”

***
- Да повторим още веднъж този кадър, понеже филмът се освети! – Нямам резервни криле – отвърна Икар, падайки към студения мрак на морето.

***
Има един кос-присмехулник, който имитира безукорно гласовете на другите птици, сякаш им се присмива. Но ако имаш търпение, можеш да чуеш също и неговата, съвсем негова песен, подобна на плач-покаяние.

***
Това беше едно закъсняло, непотребно вече за мене писмо, от което лъхаше студ. Мачках го в ръцете си, късах го на все по-дребни и дребни късчета. После ги хвърлих във въздуха. Изведнъж заваля сняг и всяка от снежинките имаше неправилна, като тези хартиени късчета, форма.

Здравко Кисьов