Кина Къдрева

Беше човек с груба, ръбата черупка и мека, уязвима, разбираща, отзивчива и строга душа.
Задаваше въпросите си директно, с острота, прямота, без „дипломация”, без щадене и заобикалки.
Беше една голяма, силна и правдолюбива личност, минала през горнилото и горчилото на живота, и можеше да гледа право в очите – открито и прямо, всички и всичко, без да щади от непривлекателната страна на истината нито себе си, нито другите.
С него никога не беше лесно. Той мислеше и караше всички край себе си да мислят. Той действаше и караше всички край него да действат. Нямаше покой. Нямаше отпуснатост, нямаше застой, нямаше доволство…
На 70 години той пишеше, пътуваше, имаше активно отношение към всички обществени въпроси и не се страхуваше да критикува по орлиновски открито и най-големите първенци, забравилите се и самозабравящите се. Това някои не можеха да понесат и да му простят.
Той получаваше обиди, понякога груби, но по-често убийствено префинено дипломатични. Разбираше ги и умееше да ги понесе не с хленч, а с достойнство. Това още повече дразнеше ония, които не бяха и не можеха да бъдат като него. Затова го мразеха, стреляха с ножове в широкия му гръб и пускаха подир него вонящи опашки от клюки.
Той понасяше. И само погледът му ставаше все по-изпълнен с тъга, с острота и с тревога, но не за себе си, а за България.
Знаеше цената си. Затова неговото самочувствие, неговото реално АЗ ги дразнеше. Плашеше ги. Защото не беше гола маниакална претенция, нито пълзене по служебната йерархия до властта, а същност, която можеше да се сгромоли върху всеки само в две думи на една точна присъда.
Годините на нашето приятелство (години на „духовни пирове”, както Орлин Василев ги наричаше) бяха години на спорове, анализи, бурни дискусии за съдбините на народа, историята на България, на света, проблемите на литературата, изкуството и философията… В богатия си и подреден архив бе събрал разнообразни материали и можеше да докаже всяка своя теза при споровете с моя съпруг – университетския преподавател и кандидат на философските науки Христо Дичев. Къщата се тресеше от мощния му глас и съседите сигурно смятаха, че се бием, а ние търсехме и уточнявахме истини и неистини, падения и върхове…
Бе високо ерудиран. Винаги вървеше по-напред от самото развитие на нашето общество, воден от духовен, интелектуален глад. В разгръщащата се техническа революция на ХХ век искаше сам да се запознае с всичко и защитаваше неподменимото значение на духовността. Тревожеше се от примитивизирането и догматизирането на българското училище и на писателския съюз. Със забележителните си сказки провокираше разкрепостяването на излинелия български дух и неговият бунтарски патос плашеше авторитетите. Той не беше дисидент. Но властниците и слугите им го поставяха в дисидентска изолация, защото той все по-открито сочеше грешките и разрастващите се язви на управлението и на обществото. А той бе добронамерен и се изправяше срещу глупостта и злото от чувство за отговорност, от чувство за човешки и писателски дълг.
Критикуваше недъзите на социалистическото общество, защото ги бе познал на свой гръб. Но вярваше, че левите идеи са единственият избор на бъдещето на човечеството, освободено от социални трагедии и некадърни държавници.
След 9-ти септември за много кратко Орлин Василев е бил директор на Българското радио и на Народната библиотека. По година-две на всеки пост. Това е трудовият му стаж. Не беше член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, в който влизаха какви ли не пишещи братя… но по други принципи.
През какви ли не драстични издевателства не премина неговият живот. Подложен на всекидневно напрежение, да не си спечели „един малък доброкачествен тумор” би било просто късмет. И си го спечели! Но този тумор трябваше да се диагностира на скенер. Оказа се, че в България в момента малкото налични скенери бяха развалени и в очакване на тяхното оправяне туморът нарасна, притисна важни центрове и Орлин Василев просто си умря, късно поставен на операционната маса, защото не пожелаха дори да му сложат диагноза в прочутата Правителствена болница. И това ако не беше тихо убийство и сигурно затваряне на ума, очите и устата на неудобния – кажете му здраве!

Орлин Василев беше естет, прецизен разказвач, автор на едни от най-хубавите и модерни и за ХХІ век произведения – “Бялата пътека” и “Огненият обръч”; ярък драматург, ударен публицист – а го обвиняваха в бездарие.
Кой?
Защо?
Познаваха ли го?
Разбираха ли го?
Не можеха да го допуснат, да го признаят, защото ги засенчваше, а сянката му беше тежка. Сянка на една трагична личност: сянката на смелия, трагиката на разбиращия.
Личността му привличаше обикновените хора. Кой ли не идваше при него. И славни и безславни, най-вече търсещи, нуждаещи се от неговия човешки и творчески съвет. Домът му в София беше пълен винаги и по всяко време. Да не говорим за Боженци, което той сам „измисли”, спаси го от разрухата и гнилостта, сполетели толкова прекрасни села в планините на България, и го превърна в престижен културно-исторически резерват. Съзрял в порутената боженска къща двойник на бащиния си дом, той я реставрира със собствени средства и разтвори вратите и сърцето си за хората. Даваше им приятелство, и човек би помислил, че приятелите му са многобройни. Но истина ли беше това? В делника си, в щастието и нещастието си, в сблъсъците, в огорченията и трудните победи той беше сам. Ужасно сам! Един сред всички, един за всички и един срещу всички.
Вървях по „Царя”.
На една витрина до Полския културен център бе окачено голямо табло с директорите на Народната библиотека по случай нейната 100-годишнина – все видни, известни личности от нашата литература и култура, но и по-посредствените, и на случайните и недопринесли нищо за библиотечното дело. Само името и снимката на Орлин Василев ги нямаше – той вече не беше между живите. А писателят направи много Народната библиотека да се разгърне като културно средище и авторитетен информационен център.
Обичаше да се смее, да се надсмива над себе си и дори да самоиздевателства със завладяващо радостно чувство на голямо дете.
Дори легнал в ковчега, ми се струваше, че ей сега ще стане и ще се изсмее гръмко и от сърце на дошлите сякаш да се убедят в смъртта му управници начело със самия Тодор Живков.
- Ха! Направих ли ви тоя номер! – сякаш чувах гласа му.
Даже вече виждах как ще стане, ще нахлупи каскета си, ще пъхне ръце в джобовете и ще ни остави втрещени край празния ковчег във фоайето на Дома на народната армия.
Пътувахме за Бургас: Орлин, Даря и аз. На един остър завой преди Стара Загора със знак за намаляване на скоростта, Орлин прелетя с любимите си 120 км в час. Внезапно изскочи един старшина и подаде знак за спиране.
- Изкарах си една глоба – рече беззлобно той, излизайки от колата.
Старшината приближи към него, вгледа се и изведнъж козирува:
- Орлин Василев! Вие сте писателят Орлин Василев, нали?
- Ами аз съм! – примирено си подаде шофьорската книжка Орлин.
- Щастлив съм, че Ви виждам. Няма да забравя “Бялата пътека” и “Тревога”. И пиесата, и филма съм гледал. Много Ви уважавам, но карайте спокойно и внимателно. Така може да се претрепете, другарю Василев.
- Но… направих нарушение и трябва да си го платя – възрази поласкан Орлин.
- Ако и друг път карате така неразумно, ще Ви глобя! А сега – щастлив път!
Даря и аз стояхме в колата изумени и възхитени от интелигентността на един старшина, каквато нямаха мнозина от наперените ни писатели.
Друг път търся по телефона от София през Габрово Орлин Василев в Боженци. Линиите бяха преплетени и ужасни. Накрая се чу гласът на габровската телефонистка:
- Орлин Василев ли казахте? Това училище ли е, читалище ли е или завод?
Умрях си от смях. В съзнанието си народът бе наредил Орлин приживе в пантеона на борците за съхранение и въздигане на българската култура.
Хората не можаха да допуснат, че всъщност Орлин Василев бе една нежелана, отхвърлена личност, че бе в силите си и можеше да даде на България и нейния обществен и културен живот точно това, което в момента бе най-нужно – очистване на социалистическата ни действителност от деградацията и застоя.
Впрочем и до днес, 30 години след неговата кончина, на негово име няма нито училище, нито читалище, нито театър! Живи са само необичта, неразбирането и неуважението към крупния му принос в литературата и културата ни, еднакво неудобен за вчерашните и за днешните управници.
Не помня точно кога, но бе поредният конгрес на Съюза на българските писатели. Отидохме тримата – Орлин, Даря и аз. Конгресът се провеждаше пищно и тържествено в сградата на Народното събрание (тогава, въпреки многото недостатъци, културата бе поставена на едно от първите места във вътрешната политика и много се направи, особено за самодейността, за паметниците на културата, за театъра и киното, за преводаческото дело и, разбира се, за литературата и книгоиздаването, стига творците да бяха послушни на властта, а творбите венцехвални за успехите на социализма).
Всички, които искаха да се изказват, трябваше да изпратят листче с името си до президиума, където наред с цялото Политбюро на БКП стояха и най-видните ни писатели, а сред тях и Елисавета Багряна и Дора Габе.
Желаещите да се изказват бяха много и много възторжени слова минаха през ушите ни. Орлин Василев ходеше през почивките мрачен, с ръце в джобовете. Разбира се, бе пожелал да се изкаже, но думата все още не му бе дадена. Когато го извикаха след една от почивките, на амфитеатралните банки, на които седеше Президиумът, вече нямаше почти никой – само Дора Габе, още някой друг и председателствуващият поредното заседание. Залата най-дипломатично също бе съвсем оредяла – колегите писатели, в това число и днешните непримирими дисиденти, не искаха да се обвързват дори само като слушатели на Орлин Василев.
Мина време и един късен предиобед по телефона ми се обади Орлин:
- Елате двамата с Христо! Искам нещо да ви прочета и да се посъветвам. Още около 3 часа, ако можете – бе напрегнат.
Бяхме озадачени. Обикновено при конфликтни ситуации и необходимост от разговори се събирахме у дома, а четенията, сладките приказки и вечерите ги правехме в стопления му от Даря дом, най-често в присъствието на приятелите му Надя и Боян Болгар, Петър Славински, а понякога и на Владимир Полянов и дошлия от Гостилица, всенадарен сърдечен приятел – агронома Йордан Чуховски, брат на художника проф. Петър Чуховски.
Бе необичаен часът на поканата – по това време Орлин си почиваше.
Отидохме.
- Поканиха ме за утре в ЦК на БКП при Александър Лилов, на среща с писатели, на която да се обсъди състоянието на Съюза(*). Винаги ме обвиняват, че устата ми не си знае мярката, пък и аз си го знам – каза ни сериозен и загрижен Орлин, – затова, вместо да говоря, реших да го напиша и да го прочета. Искам да ми кажете греша ли, прекалявам ли, има ли черногледство, враждебност, неистини и… всичко, в което ме обвиняват. Прав ли съм в това, което съм написал. Ако не съм прав, ще го скъсам и няма да отида.
И зачете… Седеше на креслото срещу картината на някогашния си приятел Сирак Скитник. Четеше бавно, отчетливо, с паузи. Беше един обективен и загрижен анализ на работата на Съюза на българските писатели с овладяна и конкретна критика на онова, което тровеше писателския труд и спъваше развитието на българската литература. Логичен, добронамерен и конструктивен, както в живота, така и в изложението си, Орлин Василев бе искрен и прям, но в никакъв случай злонамерен или антипартиен.
За мене, напъханата в средновековното колело на издевателствата без аргументи, казаното от Орлин Василев далеч не изчерпваше картината на монополизирания и манипулиращ литературния ни живот СБП. Но без да издребнява, Орлин казваше главното.
Дори Христо, който в тоя си период все още се отнасяше болезнено към всяка критика на социалистическото общество, макар че на гърба си изживяваше деформациите, прие изложението на Орлин Василев без забележки. Нещо повече – оцени го високо. То наистина беше за висока оценка.
Орлин знаеше, че поканата от ЦК може да крие нечии уловки, каза си го на вечерята, къде на шега, къде на истина, но бе чист пред съвестта си и решението беше вече взето. Той не правеше крачка назад.
Изкарахме вечерта почти оптимистично, въпреки неприятностите, които ни бяха стоварени на главите и от „моята” телевизия, и от „христовия” университет, а и от ВИТИЗ, където следваше големият ни син.
На другия ден Орлин получил първи думата.
Бях убедена, че всичко ще мине добре. Нещо повече – че това може да е един реверанс пред Орлин за всичко стоварено и понесено от него, че се надига гласът на разума, на отрезвяването и на неизбежната промяна.
След като знаех какво е прочел, каква беше моята изненада, когато след няколко дни срещнах една „информирана” другарка от върховете, която ми каза: „Абе тоя мръсник Орлин Василев какви ги е дрънкал на заседанието в ЦК!”
Бях изумена!
След срещата Орлин не каза нищо, само си подсвиркваше.

Даря сякаш беше подарък на съдбата в последните години на неговия живот. Изтръгнат от самия него подарък. С жена си Куна (което значи икона) бяха създали семейство в най-ранната си младост и бяха споделили нечувана бедност. Заедно се бяха преборили с несгодите, създали и отгледали деца (журналистката Мария и поета Орлин Орлинов), заедно бяха вкусили от сладостта на писателските успехи на Орлин и изкачването му по стръмната стълба на живота. Не познавам тази жена, но нейната внезапна смърт бе нанесла тежък удар на Орлин: той бе останал без семейство. Децата отдавна бяха пораснали и отлетели, а той бе сам в едни много тежки за него години.
- Аз не съм създаден да живея сам – много пъти е повтарял той. – Аз съм създаден да живея в семейство, в двойка.
В повечето случаи хората не подозират колко е трудно да си спътник на голям творец. Големите творци са сложни, противоречиви личности и живеят в своя вътрешен и обществен свят, толкова различен от тоя на „нормалните” хора, че трудно попадат на съпруга-другар, която може да понесе натоварването от творческото и социално напрежение, на което са подложени, и което се отразява на характера и отношенията им с околните и в семейството. Колкото е по-голяма една творческа личност (независимо в коя област твори), толкова по-малко е в състояние да обслужва съпругата и бита на семейството. Има жени, които се посвещават като жрици на таланта на съпруга си и на неговата реализация. Има жени – убийци на таланта, ако в характера на тоя мъж липсва творческото его в цялата му сила за реализация. Орлин не би могъл да обслужва самолюбието и амбицията на жената до себе си, нито да щади нейното самолюбие. На него му трябваше жена-съратник, жена на високо интелектуално равнище, която да го разбира и когато не говори, да го подкрепя морално, да го стимулира творчески и да му създава атмосфера за работа. При това не на еснафско, а на високо културно равнище. Такава беше Даря.
Орлин стоял в дъното на изключително елегантния някогашен ресторант на СБП, в какъвто бе превърнато вонясалото мръсно мазе на подарената на писателския съюз от държавата национализирана разнебитена сграда на „Ангел Кънчев” 5. И с годините, с отчисления от всяка от книгите на писателите тя се бе превърнала в изискан писателски дом.
- О, ела съдба! – извикал тъжният Орлин.
В същия миг вратата на ресторанта се отворила и по стълбите слязла Даря.
- Това е!
Даря беше и е много красива жена. Тя леко накуцваше от рано сполетялата я и нелекувана коксартроза, и това я караше да прилича на летящ ангел. – Необикновена с лъчението, културата, всеотдайността и благородството си.
Бяхме много близки с Даря. Тя беше и е един от обичните ми тъй малко приятели. Тя дойде у нас да разкаже какво се е случило. С Орлин се знаеха отдавна, но не бяха близки. Направил й предложение, което тя не можеше да приеме, като я възпираше разликата в годините и всевъзможните слухове за него. Посъветвахме я да приеме предложението на Орлин, познавайки нея и имайки някаква представа от същността на писателя. Но тя не бе лекомислена жена, дори и когато си е позволявала лекомислия. Бе отговорна и гледаше реалистично на една такава връзка.
По-късно разговорите за и против брака им се пренесоха изцяло у нас. Орлин също не беше нито лекомислен, нито безотговорен, виждаше и плюсовете, и минусите, и пречките. А пречките бяха неизказани. Телефоните и на двамата не млъкваха от анонимни обаждания, в които на Даря се говореше възможно всичко най-черно за Орлин, а на Орлин се говореха какви ли не неща за Даря. Това ги накара да презрат „общественото мнение”, а и в споровете се опознаха и видяха, че двамата могат да продължат живота си заедно. Ние, аз и Христо, им станахме кумове.
Започна нов живот и за двамата, защото си допаднаха и хармонията им бе пълна.
В съжителството си с Даря – нежна и интелигентна, грижовна, безкрайно търпелива и мъдра, една жена също личност, само че без егоцентризъм и без така разпространената смешна, но нагла парвенющина – Орлин малко по малко взе да се променя. Черупката му външно си оставаше, но таралежът, настръхналият и готов за отбрана таралеж – омекна, сви бодлите си и ние край него получихме много обич, внимание и подкрепа в смазания си живот, получихме искрено и добронамерено приятелство, което, след като Орлин си отиде, нищо не можа да го замени.
Вижте снимките на Орлин Василев на шейсет години – един свършен човек. И вижте снимките му около седемдесетте – един млад и пълен със светла енергия Орлин! Даря му даде обич и всичко, от което имаше нужда. Тя го разбираше и ценеше. Помагаше му по-лесно да изживее травмите. Искрено се опита да приобщи към новото им семейство децата и внуците му. Да сплоти приятелите му. Запустелият дом оживя и Орлин бе цар в него, а в прекрасното Боженци, което все двамата гласяха и от нищо правеха нещо, сутрин ухаеше на гъсто сварено турско кафе, след което зеленият двор с подстриганата от самия Орлин трева се превръщаше в парламент на изкуствата: Станислав Сивриев, Рангел Игнатов, Тодор Динов, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов бяха привлечени да си вземат къщи в селото.
Съюзът на художниците, Съюзът на музикалните дейци, на архитектите, на юристите, също обзаведоха творчески домове, създаде се музей. Откри се хотелски комплекс, че много бяха приятелите и мераклиите да се докоснат до този нов център на изкуствата, далече от дребнавостта на столицата. Габровските творчески среди откриха, че сред величието на Балкана, близо до себе си имат съкровище и се запреселваха за лятото тук. Надя и Боян Болгар идваха на гости на Орлин и Даря през тия незабравими лета. Идвахме и ние: какви разговори, какви планове, какво спокойствие и красота споделяхме!
Орлин бе възроден. Той преоткриваше простите и велики чудеса на неповторимата природа и на хората от Балкана, с които общуваше.
Бе открил зад ливадата в гората запазени многовековни оброчни дъбове, които всекидневно наглеждаше.
В гробищата на някогашното Боженци, в което не е стъпвал никога турски крак, почиваха тежки търговци и дюлгери, пътували по света, за да донесат и вградят парите си в красиви къщи и накрая да останат завинаги в тая божествена земя. От ранна пролет до късна есен селото бе заливано от слънце и къпано от дъждове, сред подивяла, буйнала поляна от пъстри цветове на уханни билки жужаха пчели, цикади и всякакви бръмбари и буболечки. Орлин ни развеждаше из селото и околностите, разгръщахме тревите и на всички страни се разлетяваха изненадани скакалци, а той ни показваше стари надгробни плочи, изваяни от майстори с имена на отдавна забравени хора.
Вечер излизахме на разходка в гората. Кривите пътеки едва се белееха, луната вървеше над нас, осветяваше пътя ни с магична светлина, сливаше уголемените ни сенки със старите дървета, а ние пеехме стари възрожденски песни – ботевите песни… В тези песни имаше нещо истинско, нещо вечно, като надеждата за нов свят и нов човек. Беше ни хубаво, макар да знаехме, че една голяма и жертвена борба за справедлив и огрян от щастие свят се превърна в илюзия.
Гласът на Орлин бе дълбок и красив. Само тогава го чух да пее. И ние пеехме с него. Отдавна не бяхме пели и може би никога след това.
Тогава сърцата ни бяха други. И дано дойде ден да престанем да бъдем тъжни слушатели на чалги, на попфолк и чужди съмнителни подражателства, душите ни да се отворят и да запеем истински стари и нови български песни – душата на една процъфтяваща и независима от чужди интереси България.

4 декември 1976 г. – Орлин имаше рожден ден. Бе голям домашен празник. Апартаментът от 80 квадрата се пукаше по шевовете от дошлите да го поздравят приятели: по-възрастни, връстници и по-млади.
Бяхме се разбрали Христо да отиде в уречения час с бутилка за Орлин и букет за Даря, а аз, която снимах в момента детската новогодишна телевизионна програма, щях малко да закъснея с подаръка и букета за Орлин.
Дълго бях мислила, обикаляла и търсила този подарък. Орлин не обичаше големите подаръци и държеше винаги във всекидневието, когато се ходи у тях, да не се носи нищо, макар че в ония времена никъде не се отиваше поне без бутилка, кутия луксозни бонбони от истински шоколад и букет от карамфили или рози в целофан, което между впрочем почти нищо не струваше и беше красив жест, достъпен за всеки.
Но Орлин не искаше и това за себе си. Искаше само духа на приятелството. Затова бях и много затруднена: трябваше да е нещо малко и ако не е шеговито, то поне да бъде много изискано. Исках да бъде и само за него – за лично ползване, а не семеен подарък. В магазина на Чешкия културен център открих една кристална чаша за вино, изключително естетска, с чисти форми и много високо „стебло”, от което се разтваряше искрящият „цвят” на самата чаша. Беше единствена. Опаковаха ми я като за подарък в кутия с кадифено легло и вързаха панделките. Исках той – различният и големият, да пие своето вино в различна от другите чаша.
Пристигнах в разгара на тържеството. Той бе влязъл за нещо в кухнята и аз отидох направо там да го поздравя. Даря взе от ръцете ми букета, за да го сложи в някоя от вазите, а Орлин ме погледна с любопитство с големите си поизпъкнали очи, внимателно развърза панделките и отвори кутията.
- Точно такова нещо ми трябва! – зарадва се той, преми чашата на чешмата, взе бутилка с бяло вино, отвори я, наля си и тъкмо когато с предвкусващо удоволствие я поднасяше към устата си, чашата прозвъня и се пукна.
Изтръпнах. Не бях суеверна, но ме проряза усещането, че това не е знак за добро. Мисля, че го разбра и Орлин.
- Много съм изстудил виното. Жалко! Исках да отида да изпия тая чаша пред всички.
- Ти я срази със змейския си огнен дъх! За тебе трябваше още по-голяма чаша! – опитах се да се пошегувам аз.
Трябваше да я хвърли! Трябваше да я строши на хиляди кристали! Трябваше да я измете! Но той я вдигна на полицата.
Влезе Даря.
- Виж какво се случи – показа й той чашата.
- Нищо, правили са я в края на тримесечието – пошегува се и тя и го отвлече в хола при шумното празнуващо множество.
Появата му предизвика нов изблик на шеги, пожелания и сладко разказани „пикантни” спомени от далечното и по-близко минало.
На сутринта двамата с Даря заминаха за писателския творчески дом в Хисаря, който по това време на годината бе почти празен. Но се върнаха още на следващия ден.
Останалото зная от техните разкази. Орлин си свирукал и карал колата си – оная същата волга, с която какви ли не премеждия бяха ни се случвали и Орлин бе овладял. Както винаги, когато бяха на път, Даря му палела и подавала цигарите в устата. В един момент колата започнала да навлиза в насрещното платно. Сменили си местата, Даря поела кормилото, помислила, че Орлин е уморен.
- Нещо ми се замъглиха очите – казал той.
Тук му е мястото да отбележа, че първата работа след техния брак беше категоричното изискване на Орлин Даря да изкара шофьорски курсове и да кара със 120 км като него. От нея излезе отличен шофьор.
В Хисаря го прегледали и препоръчали да се върнат в София. В Правителствена болница казали категорично, че проблемът е в едното му око*. Започна лечение. Положението със зрението му се позадържа, после започна да става по-лошо. Даря с острата си логика и познания твърдеше, че проблемът е в главата, в очния център, а не в самите очи, но лекарите я обвиняваха в аматьорство, женски приумици и какво ли не. Не го прегледаха на скенер, въпреки нейните настоявания. Лекарите предложили Орлин да остане в болницата за изследвания. От там се върна във влошено състояние и вече не беше същият Орлин. Той, дето не се спираше на едно място, дето дори пишеше прав, сега лежеше завит в родопско одеало на кушетката.
Даря се грижеше за него като за дете и се опитваше да разсее всички черни мисли, криейки умело тревогата и отчаянието си: приятни кулинарни изненади, хубава музика, организирани от нея кратки, задължително ведри приятелски посещения. А тя тичаше с молби до най-различни инстанции за тоя пусти скенер.
Но от силната логика, ум и интуиция на Орлин нищо не можеше да бъде скрито. Той виждаше, че състоянието му е все по-лошо, сам правеше експерименти с паметта си, отчиташе и най-дребното, и ни заливаше с черен хумор, насочен към самия него. Никакви оплаквания. С нас и със старите си приятели се опитваше да се държи все едно, че нищо няма. Темата „болест” и каквото и да е оплакване не съществуваха. Но бе видимо отслабнал и край очите му се спуснаха тъмни сенки. Продължаваше да се бръсне всеки ден, въпреки лекото треперене на ръцете си, което имаше отдавна, но сега се беше засилило. Държеше да бъде – и беше! – изряден.

Бях в командировка в Силистра и исках да отида до Свищов, но докато търсех транспорт, пред мен спря колата, която откарваше пътниците на летището за полет към София и аз промених намеренията си. Прелитането над Балкана беше много тежко. Самолетът се друсаше като каруца, пропадаше, набираше височина и пак пропадаше. „Сама си изпросих белята”, си казвах, вече готова всеки миг самолетът да се сгромоляса.
Но самолетът все пак се приземи навредим на Софийското летище. Бе началото на март, небето бе ясно и синьо като теменуга. Знаех, че Христо все още не се е прибрал от Благоевград, където беше заместник-ректор на Висшия педагогически институт. Вкъщи още нямахме телефон, затова реших да се обадя по уличния телефон, закрепен до съседния ни жилищен блок, на Даря и да попитам как е Орлин.
- Днес се наложи да го приемат в правителствена болница – каза ми разтревожена тя.
Веднага тръгнах към тях, за да разбера подробности и ако мога да окуража Даря.
Беше хладно и бях с черното си кожено палто. На „Плиска” трябваше да сменям автобуса, но той се бавеше. Голяма и обла, луната на това притъмняло, но останало прозрачно и дълбоко небе, навяваше спокойствие. Дори се зачудих била ли е луната друг път в пълнолунието си толкова искряща. Мислех си, дано е предвещание за добро. Много исках лошото да се размине.
Още с пристигането си в дома на Орлин, усетих огромна пустота, сякаш само Орлин бе тоя, който изпълваше жилището, и отсъствието му променяше атмосферата на дома. Даря бе просто свършена от лоши предчувствия, а дъщеря й Лили Табакова, която бе много привързана към чичо си Орлин, бе в треска. Разказаха ми как сутринта в болницата му е станало много зле.
И тъкмо тогава започна голямото земетресение от 1977 г.
Ако бях отишла в Свищов, щях да преживея ужаса, може би и да срещна смъртта. Какво ме накара така спонтанно да тръгна към София? За да ме спаси от най-страшното ли? – Нищо на този свят не е случайно.
Тичахме навън от люлеещия се масивен блок. Земетресението ни тласкаше и залепваше от парапета – в стената, от стената – в парапета.
Дълго останахме вън на студа.
- Какво ли става с Орлин – трепереше Даря, а Лили зъзнеше увита в моето палто.
Тогава ми стана ясно защо самолетът едва не се сгромоляса, прелитайки над Балкана. И защо Орлин е преживял неочакваната криза. Просто сме получили мощен поток от „предупредителните” магнитни вълни, били сме вече в клопката на земния гняв.
На другия ден отидохме с Христо при Орлин в Правителствена болница. Само ни разрешиха да го видим от вратата. Той ни помаха с ръка. Това беше неговото сбогом с нас.
На 3 април 1977 г. Орлин Василев, тоя мощен, борил се с всички бури на времето орел, почина.

Оставям жестоките борби между противоположните естетически възгледи на левите писатели в годините на неговата младост. Гледам творчеството му в цялата му неизчерпаема палитра – жанрова и естетическа. От “Бялата пътека” – този прекрасен самобитен лебед в литературата ни, за който поколения вече не се и досещат, че съществува, до последната му книга “Изграждане на творческата личност”, до която малцина се докосват. Забравена е пиесата “Тревога” – едно класическо произведение, влог и в националната ни, и в европейската драматургия и литература, както и едноименният филм, който се реализира с лично негово участие в работата по сценария. По негов сценарий е и първият български игрален филм “Калин Орелът”. И филмите, и пиесата се хвалят и до днес, 2000 г., но името на Орлин Василев не се споменава. Сякаш и пиесата, и филмът са се появили ей така – за да се изявят режисьорите и актьорите, които и хабер си нямат от истински литературен труд, но затова пък минаха по-късно на „самозадоволяване” с авторствуване и прекрояване на шедьоврите на световната и националната ни драматургия и литература. Резултатите са на лице.
Третият роман на Орлин Василев – “Тор”, един от най-добрите ни романи, от който и днес би станало чудесно кино. В годините на комунистическото управление той бива заклеймен като „буржоазен”. А романът е просто човешки.
Убеден и предан на социалистическите идеи, Орлин Василев е един от първите, ако не и първият, който не само посочва обществените и човешки деформации на системата, но ги и осмива с фейлетонните си разкази “Бурени”, а за пиесата му “Заровеното слънце” върху него се изсипа всякакво злоречие и анатеми.
Явно във всички времена, независимо какъв етикет носят и в името на какви високи идеи и идеали са се покачили по стълбата на властта, властодръжците моментално стават единствените компетентни по всички въпроси, в това число и по въпросите на художественото литературно творчество, както и единствените прави и най-правилно разбиращи проблемите на времето в грижата си за народа, като не понасят писателите, които посочват слабостите, грешките, деформациите и престъпленията, възникнали от управлението им.
Затова не е случайно, че при всяка гнила власт Христо Ботев бива премълчаван, а “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски – забравена.
Впрочем, истинското име на Орлин е Христо.

(*) Става въпрос за СБП, тогава с председател професор, или вече академик – Пантелей Зарев. – Бел. авт. Обратно в текста