Николай Искъров

ЕКОЛОГИЧНО РАВНОВЕСИЕ

Малки мои, беззащитни жабки –
как трептяха блатните тръстики!…
Воплите, любовно-съзаклятни,
оцеляха под дъжда от пики.

Жадни и пронизани – за дълго.
Главното – идеята не страда!
Лунното око погледна мълком –
свише оросяваше наслада.

В родния си дом познаха ада.
Още тичат, чуваш ли ги, викат…
Виждат – от небето – снопи падат.
Копия на мислещи тръстики.

Но Вселената с ухо любовно
все ще пощади от тях – двоица.
Да поддържа чувството си ловно,
да пребъде чувството за прицел.

* * *

И ангели със кадифени нокти ще ме вдигнат
над свечерения Созопол…
Над залеза със пясъчните мигли,
над залива – загадъчен и топъл.

А някъде далече, сред морето,
делфините за мене ще заплачат.
От самота – до ужас – ще засвети
на мозъка им фосфора във здрача.

Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните.
И в сенките на старите смокини
душата ми на пръсти ще премине
под шепота уплашен на звездите.

* * *

В черупката на детството е сгушен малчуганът
изопва колене, опира лакти – тържествува! –
на вуйчо си с трофейния бинокъл
днес ще надникне
отвъд примамливото тайнство:

един оловен взвод запява храбро
по улиците прашни на градеца –
победно дрънкат празните манерки;
аероплан прелита, сипе облачета тъжни;
жени с дъждовен профил хвърлят сенки във
реката –
тела лениви, дъх пшеничен, сухи клони…
В копринената примка на деня
увисва тягостното пладне.
За скитника с крака огромни
от вчера гарата пътува неизбежно –
с каква наслада вдишва припека горчив!
И няма кой
дори в съня му чаша бира да извика –
ще се събуди мигом!
И сякаш влак проплаква отдалече
покрай минирани с глухарчета полета…
Но чезне
          звънът
                    камбанен
в обедната пустош, топи се,
а нишката му сребърна застила релсите
трептящи…

МЕСАРЯТ

Красива е съпругата му, но защо ли
към нея не поглежда вечер той?
Навярно уморен от дългото посичане –
замах висок и отривист,
блестящото, студено острие захапва дънера;
муха преситена приплясва със криле,
стремглаво наедрява коремът й –
отвъд живота и смъртта;
подхваща с къси пръсти къса – кантара удря –
за кого ли мисли в този час,
опърлен безмилостно от слънце:
детството, градинката, дървото, птицата
трептяща
в зелената душа на лятото –
и камъчето обло, изпуснато от ластика към нея –
сърце, търкулнато стремително по клонката на
времето…
Красива е жена му – нощем,
докато спи, той слепешком я души,
обгръща раменете топли, докосва месото й,
дочува пулса й озадачен…
А тя сънува пясъчната ивица
и коленете й потръпват
от ласката прохладна на вълните.

ПРИТЧА

Защо добичето се ражда? Да тегли в щастие и смут?
Да пие, ако има жажда? Да угоява храбро бут?…
И то броените минути живее сред пиян възторг –
заглежда се във пеперуди, поклаща мъдро черен рог.
Щурци му пеят нощем тихо, звънят звездите с дива жал…
Какво си казват? Още никой, разбира се, не е узнал.
О, тази лунна детелина то с удоволствие пасе!
Блещукат по небето синьо пети от ангелски нозе…

Но във нощта човекът тъжен расте с геометричен транс,
с любовна ярост се развъжда, в любовна радост вие глас.
И вдъхновен от глад, и светъл, с дела планетата покрил,
той иска, иска, общо взето, месо на огъня да ври…
Напряга неуморно жили, сред сънища тревожни бди
и утре с удвоени сили той себе си ще победи!…
А от небесната пролука, едва открехнала врати,
Вселената – привидно глуха – в ухото спящо му шепти.

ПРЕЛИТАНЕ НА ПИТОМНИ ПАТИЦИ

Във тази привечер влудена… На август светещия прах
те удряха с криле студени в тържествен и неясен страх.
Водачът – горд, щастлив, суетен – око извиваше назад.
Чудесен бе. Мистично-летен. Изопнат и отчаян. Млад.
Той се засили. С вик прекършен отърси бучиците кал.
Ах, трябваше да се извърши обреченият ритуал…
Защото там, в душата тъмна, крещи, крещи вековен срам –
освободен сега, на хълма, изглежда още по-голям.
Кой ще повярва, че не могат планетата да прелетят?
Ще минат през вода и огън, с главите си ще заплатят…
И те политаха. Земята снишаваше възглуха гръд.
Едно обезумяло ято – кълбо от ярост, стон и скръб.
Но се издигаше небето – стена от виещи тела…
На патици перата светли – над занемелите села
кръжаха дълго в изнемога – тъй още те кръжат над нас:
да ги забравя аз не мога, да ги прогоня – нямам власт…
Как падаха насред площада с глави, замаяни от гняв!
Почти човешка изненада тогаз в очите им видях…
А най-отпред вървеше бледен водачът с клюн окървавен…
Ти, мой прекрасен, малък лебед! Целувам клюна ти червен!
Превит зад ъгъла изчезна в нощта и сам, и много стар…
В душата си – жестока бездна – с един александрийски фар…

ЗА МРАВКАТА ОТНОВО

Невидим е за мравката животът на човека…
Изгърбена от труд, пристъпва тя полека.
Люлее се земята пред погледа й трескав,
препъва се, залита във тази пещ и днеска.
Препятствия нелепи – със планина на плещи!…
Изкачвай в изнемога ти камъчета смешни!
Как с ярост в слабините забива златни шпори
чудовището-слънце, аха-а да я събори…
Току поспре и вирне крачета към небето,
а то плющи отгоре с камшиците си светли –
безмилостно и синьо, с проклятие я гони.
И само ропот сладък над черните колони
потръпва в маранята, гнети живота празен,
но господ със понятен и щедър жест я пази.
Дори слепецът спира. Тояжката му трепва.
И дълго се озърта в безпомощност свирепа.
А тя не забелязва. Прекрачва го полека.
Невидим е за мравката животът на човека…

КОЛЕДА, ИЛИ ПРИТЧА ЗА ПРАСЕТО

Птиче облака разприда. Необятни синини.
Сипят се над мен обиди – дебелашки ругатни.
В кочина, ала блажено. Сладостно-противен плен.
В търпеливата вселена има място и за мен.
          Посред кал и гмеж – най-светло.
          С поругано мъжество.
          Ангел – паднал от небето.
          Сто процента. Сто на сто.
Спа стопанинът под черга. Бъхта бос до старини.
Но удари ли за черква – със цървул се премени.
Чувал е щурци – възможно. И поне веднъж е пял.
А по Коледа – под ножа. Носталгичен пасторал.
          И от виното изпито
          изръмжи – настръхнал цял.
          Брули с гегата звездите,
          в хълма хълбоци опрял.
Радостни, опиянени… Кум до свата, сват до кум.
Боже, колко наспорени! Я остане за сапун…
Стига речи протоколни и обратен словоред.
Ако колят, нека колят. Ще се мре ли? Ще се мре.
          Тъй се утешавам с мисли,
          че животът беше лош.
          И че имат остър нож
          гладните идеалисти.

ГЛАРУСЪТ

Така денят опасва гларусът със обръчи от глад,
свирепи облаци и мощен призив на живот,
че той объркано се рее над солената вода –
лъчиста топлина и ненаситна жажда в часовете ранни!, –
безсилен да стопи в гърдите си онази тъмна нежност
с погубения хоризонт и полъх пролетен обратно към брега;
заслушан и тревожен се спуска към морето,
кълве спасението свое и пръски ледени посипват клюна му
със пясък, отломки светлина и жребий най-горчив.

По стръмната въздишка на вълната се изкачва залезът,
прегърнал опустошените корони на храсти и дървета,
загледан в громола задъхан на ударите тежки –
и тази работа му струва колкото изсвирване с уста.

Но вихърът внезапно блъсва по стъклата,
полита в залива – убежище за кораби лениви.
Навътре – късове от суша, навън – замаяни и мъртви
мекотели.
А гларусът забива нокти, стърже настръхналото тяло на
морето,
дъхтящо на живот – тъй непресъхващ и вечен –
люлка, залюляна
незнайно от кого
и за какво…

БИКЪТ

Пристъпва със рога от месинг – от изгрева по-величав –
бикът и насекоми с песни тешат капризния му нрав…
Той рие подивял с копита, люлее тесния обор –
и страшно е, но кой те пита, в душата като във затвор!
Полубожествен, в смрад и пара, сам през света се клати – гол.
Това нищожество – бикарят – с наслада го нарича: вол!…
Кръвта в очите му се плиска – и мъжеството е тегло.
Как слънцето захвърля диска – без милост – в тежкото чело!
А ноздрите – по-черни – светят… И плези похотлив език…
След малко топлата планета той ще възседне с тръбен вик!
Сега по нея с бяс се носиш – звяр възхитителен и горд, –
за теб, за теб, за теб е този възторжено-небесен хор!
Мучи под лъскавата кожа и блъска грубата врата.
И пада. И сънува ножа. И е щастлив – до сутринта.

ВСЯКА НЕДЕЛЯ

Дали защото почва празник:
едните ще нахранят други…
И щурат се със поглед празен
жени, наричани съпруги.
Възторжено се буди дворът.
Врабци към слънцето се стрелват.
И по-червен е от октомври
викът пресипнал на петела.
Трогателно тенорче, жарко…
Мъжествен стон, но всъщност – питомен;
озъртат се смутено ярките
и с човки чоплят пясък ситен…
Стопанката ще ги огледа –
дръвникът-гилотина пламва.
Нима на зрънцето последно
обреченият тъй се радва?

Захвърля брадвата женицата –
ръцете си къде да дене?
Започва танц сега езически
на птицата обезглавена…
Ах, колко дълго се умира!
Главата е така далече!
И нищо, нищо не разбира,
а ти разбираш ли, човече?
Но екзалтираното тяло
търкаля се, лети из двора –
не знай: зад облачето бяло
земя и бог за него спорят.
И гасне пламъчето лудо…
И се върти окото жадно…
И чака да се случи чудо –
нагоре вперено и ядно…

АНТИЧНО

Историята ви познава – с лица по-други от сега.
Вопият воплите за слава връз покушената снага –
кръводарена, златолиста… Родино, одарил те бог –
лишени – с пориви най-чисти, велможи нищи с поглед строг.

Какво не бяхте, как не пяхте, трептеше хор ангелоглас.
И вси под звездна стряха спяхме – юначни българи – в запас.
Бодрее нощ. И в нас самите. Нима живее се отвъд?
Да беше ден… Да бъдат дните… По-страшни и от страшен съд.

ЖАР – МОЛИТВА

Понеже ще си тръгна все някой ден, любима,
дано луната кръгла лице за мене има…
Попий сълзите скришом. Небето нека плаче.
Отвъд за теб ще дишам със глад на пеленаче.
Ще чакам тихо плевел роса кога завърже –
не в срам да белне чело, а да припали върше.
И семена в земята да вкорени – до утре,
защото необята се ражда в дни барутни.

Понеже ще си тръгна… По живо и по здраво:
достатъчно съм лъгал: Ламята е триглава.
Не във двубой пресяда с кръв напоена грива,
щом падналият страда и с длан корава стрива
убиец-брат и зрител, обронил тяло пусто.
Опожарен капител, а снощи бе изкуство…
Поне небето синьо видях. Кой тъпче пътя?
Родино, искаш син, но дузина вира мътят?

И от бащи дечица, от славна бащиния…
Вечернице-зорница, една водица пием!
Със утрешната слава не утешавай мама –
викът й ме влудява: „Но Николай го няма…”
О, жив съм… Въшки пощя – на себе си заложник.
Чуй сянката ми нощем слепците как тревожи!
А гордият триъгълник съдбата все отлага…
Готов ли съм да тръгна – Родина, Син и Клада.

МОЛИТВА – ДУНАВ

Прииждат мъртвите реки като притома.
Люлеят се недрата им. Отломки светят.
Щурецо, щурав щурчо – мургав спомен, –
не ръсиш вече смях връз раменете.

Мой сини Дунаве, добитъко впрегатен.
Мъгла, забрава, повей и кервани.
Виенски щедър, яростно невнятен,
един за жажда и един за рани.

От сините очи на мама ли оттече –
сиротно тихи, боже!, и отмити?
Не вярвам в басни, съчинени вече.
Там всички са добри. Добри и сити.

Веслата на Харон… Звезди над Лета…
Подай кормилото, лодкарю! Здрасти.
Понеже нямам пукната монета –
един живот въздадох. Лев не спастрих.

С какво да се откупя за труда ти?
От планината Черна как се спусна?
Не стига ли едничката отплата
да коленича, впил в брега ти устни?

Отвърна се реката. И немее.
С гласа й вих без звук сред мрачината.
И както риба сребърна на кея,
просъхвам ням, себичен, непохватен.

Ако премина през вода и огън,
какъв ще бъда? Знам – не мога ничий.
За бога, не изричай още сбогом.
И прокълни ме с думата: Обичай!

Поне една жена спаси за мене.
Въздишката й поживи във мрака.
О, майка ми – от нежност прелишена –
сина си да дочака…

МОЛИТВА ЗА СЪН

Прати ми сън. И нищо друго. Уханието на жена –
и мъченица, и съпруга – с тръпчиво светли рамена.
Ако не те обременява, прати ми сън дори в съня.
Прати ми сън дори наяве, преди смъртта си да сменя
с живот, от други подарен ми. На мама сълзите спести
благословено неотменни. Приживе син й честити,
озъбил нежната си мутра – ела, ела, ела, ела…
Прати ми сън, защото утре ме чакат нови патила.
Как въглените звездни парят! Преди да догори нощта,
дари децата ми със вяра, че мъж е техният баща.

МОЛИТВАТА НА ПЛЕБЕЯ

Вярвам във законите, ковани от мъже премъдри, затова
са честити честните ми длани и е мирна моята глава.
Мисълта ми повече витае между хляба черен и солта.
Патила е баба, баба знае – имането брат е с бедността.
Тъй жена с дечица си навъдих. Като мене те ще се роят.
Дай животец – ще си хванат пътя. Правият, единственият път.
И ще ръкопляскат до насита. И ще слушат птичите свирни.
Само че едното ме попита – много ли са земните ни дни?
Вечер чаша вино ми услажда липсата на другите неща.
Откъде ли идва тази жажда? Не наливай – повече не ща!
Знам цената на паница леща. Но и тътен чух. Кураж ми дай.
И се смея, без да ми е смешно – аз – по стар народен обичай.

СИЛИ ЗА МОЛИТВА

Каквото да направя – друго –
ще е лъжа от днес нататък.
Ще е на дявола услуга –
позорна за живота кратък.

Подреждам думи върху листа.
Играя си със този огън.
Бездарно, казваш, оптимисте.
Убий ме – по-добре не мога!

Възторгът празен ми додея.
Свири тържествено, оркестър!
Намерих в себе си злодея –
добро момче. На път се сресва.

Влетя във топлата ми къща,
в очите ми без срам се вгледа,
брои ми хапките, преглъща…
Сполай ти, поданико беден.

Сега ела със мен до края.
Сам този жребий си отсъди.
Въжето – според обичая –
насапунисано ще бъде.

Най-сетне! Ето го площада.
Гъмжи. Жужи. Какъв ли празник?
И върху струпаната клада
пак този обосял развратник!

Над моите пламтящи устни
въпие уличната глъчка…
Една женица ще се спусне –
дано не ти! – със наръч съчки.

МОЛИТВА ПРЕД ОГЛЕДАЛО

Лесно няма да ми се изплъзне.
Зъбите му зная – до един.
И почти го виждам вече възнак
този беззащитен кучи син!

Оправда ли гордите надежди
на природата? Или сгреши
тя, че зорко те следи под вежди
и запушва с две ръце уши?!

Надживя Голгота с три години.
Вкуси гетсимански плодове.
Къпа се във небесата сини.
Храни се с пустинни ветрове.

Колко пъти, ми кажи, преглъща
и с глупците се глуми във спор?
И се смяха зад гърба ти кръшно –
отзивчиво многогласен хор…

Но дървото здраво ли е – листва
и когато брадва се кове.
Имам с тебе сметки да разчиствам,
авторе на тези редове!