Димитър Танев

В продължение на годините всеки, боравещ с думите и нареждащ ги с амбицията да прави литература или пък да създава литература за литературата, става особено чувствителен към употребите на езика, към злоупотребите, профанизацията и снижаването (може би по-правилно е да се каже – унижаването) му, към безсмислиците, които нерядко се “сътворяват” чрез него. И показват основно две неща: завладяващите ни сега свлачищно опростачване и нагла полуграмотност, от една страна, и от друга – пренебрегването на логиката и красотата, които той таи, които е трупал и усъвършенствал векове, благодарение на любовта и трепетната грижовност на писмовни и четмолюбиви предци и съвременници, потребители и сътворители на словото. Вазов, заклет езикопоклонник и езикозащитник, говореше за “варения” техен език. Имал е предвид както скудоумието, така и претенциозното словоизливане връз хартията.
Явно обаче бедата тогава е била по-малка. Защото българските люде и управниците им все още са кътали и стискали възрожденската си вяра, почтеност и стремления и не са пропадали така грозно, не са обръщали така круто и всячески свободата в свободия, водили са се от един силен национален импулс, от градивното, обединяващото, обучаващото и възпитаващото… А днес, уж повторно и шумно произведени в европейци, уж непринуждавани вече към снишаване, съобразяване, премълчаване, допуснахме да ни преобърне потопът на масовия вкус, на разпуснатостта в език, живот и дела, на бездържавността и безкнижието, на едно безконтролно бръщолевене отвсякъде, на шупнала езикова и поведенческа развала. Всекидневно слушаме как “криво” се говори по телевизии и радиа, как разпасано се пише из шарената, “освободена” до безграничност всекидневна, седмична, “нощна”, “дамска”, “модна”, “шокова”, “уикендна”, та и “пенсионерска” преса. И приемаме това само с някаква “домашна” разбунтуваност, без да възнегодуваме като реално упълномощени, да възнегодуваме атакуващо и авторитетно, като набием в съзнанието на държавници, правници, телевизионери, вестникоправци и луднали думонареждачи, че напълзялата ни мизерия на духа и словото е пандемична, че тя може би е най-красноречивият елемент от днешното общо наше вървене към обедняване, обезпаметяване и обезбългаряване.
Отклонявайки се малко от темата, нека възкликнем колко необяснимо е това, че след като изтрихме и изчегъртахме едва ли не всичко, що бе създавано, налагано и внушавано по време на т.нар. социализъм (някои – дори част от собствените си биографии, професионален път и духовно съграждане!), днес до дъно прилагаме въздигания в първите петилетки девиз “Изкуството – по-близо до народа!”, т.е. – до трудовите хора, до масата, до всички. Имаше и друг вариант – “Където народът, там и ние!” Тогава обаче – доколкото това се правеше – осъществяваше се разумно, предимно като художествена самодейност и читалищни дейности (паралелно и като досадна “политпросвета” по места и сред колективи). Но не, не и като свличане към поемността и реакциите на ниските слоеве от народонаселението, като хлъзване към малокултурието и махленското клюкарство, като мрежа за лесно привличане на пубери, дебили, склеротици и – с извинение – на воайори и онанисти. Та не правят ли именно това редица радиопредавания, даващи възможност на “куцо и сакато” под формата на слушателски включвания, “да бистри” политика и обществени проблеми? Не вършат ли това тв предавания, като воденото от GTV, от бигбрадърските “герои” Нед и Гроши, където, пак с извинение, подпухнали юнаци се надпърдяват или с голи задници спират въртящо се велосипедно колело, изпадайки в глупашки смях? Или, като капак на всичко – ония показни следполунощни актови сеанси, вървящи по различни канали и обливащи ни с потна сласт, с охкания и почти физически осезаеми секрети?!
Зная, че нищо ново и неизвестно не казвам с това и че нищо не мога да отменя така – с някаква статия! Но имам нужда да извадя от себе си едно трупано негодувание, да извикам своето “алооо!” или “ехо, хей, вие!…” към нехайниците, макар да не се надявам на ответ, свестяване, практически резултат.
Затова нататък ще мина към някои конкретизации, към отделни бележки с по-снижен патос, но пък прицелени точно. Така, може би, ще сполуча “да бодна” някой и друг хлевоуст самозабравил се медиен дърдорко, пледирайки за поне елементарна езикова отговорност и дисциплина от говорещи и пишещи и шефовете им.
Мимоходом се спирам на тийнейджърския език, който фриволно тече навсякъде, обикновено плътно слепнал с окалващата и цинична лексика. Сякаш тия журналисти (?!) не са зрели хора, не са минали през университети и професионална школовка, сякаш не е първом именно тяхно повинението да упражняват и прилагат литературния български език. Добре знаем, че сленгът, жаргонът, езикът на улицата е отколешно явление и практика, че отделни обособени групи своеобразно са се легитимирали чрез него и че той е “прескачал” пълноправно дори в художествената литература като средство за истинност и оживяване на образи, като тяхна езикова, социално-съсловна и индивидуална характеристика. Съзнавам още, че не ще отучим най-младите наши съвременници да го потребяват и “обогатяват”. Сам в юношеството си съм упражнявал тогавашния му “формат”. Тогава този говор бе “привилегировано” присъщ на градските и особено на столичните чеда, отделящ ги рязко от тези от провинцията, които обикновено говореха диалектно, “мякаха” или “екаха” и бяха за нас синоним на простоватост и ограниченост. Значи ли това обаче, че е нормално този език да излиза нагъсто из устата на тв водещи и чалга-певачки, след като, повтарям, медиите са уж преди всичко осведомяващи и културоформиращи звена и – дори когато ни забавляват – следва да са движими от това си знание и съзнание.
Да не говорим за това, че я няма при тази употреба и елементарната логика в съчетаването на думите. Какво, освен безсмислица и безвкусица означава слагането на епитети от рода на страхотно, жестоко, адски (означаващи и внушаващи отрицателни, негативни качества, емоции, представи) в словосъчетания, целящи да предизвикат тъкмо обратното: изненада, одобрение, усещане за висота, за възхита, за нещо рядко срещано и виждано или трудно постижимо!? Например “адски красива”, “страшен успех”, “ужасно талантлив”, “жесток синхрон”, “убийствено изпълнение и т.н. (Повечето примери са прихванати из телевизионни предавания.) В една “информация” с явно “огромна обществена значимост” (във в. “Шок” четем: “Нешка Робева къта убийствена рокля (!) на “Макс Мара” в гардероба си”. Какво пък да речем за тази злощастна думичка “уникален (на, но)”, която се търкаля и кънти ежеминутно в подмятанията и кълченията на “опосумите” Иван и Андрей във воденото от тях предаване “ВИП данс”! Да напомняме ли, че “уникален” (това всеки речник ще ни го посочи) означава “единствен”, “неповторим” и следователно, не може след всяко почти изпълнение на която и да е танцова двойка да бива изригвано едва ли не като “Ура!” от двамата нескопосни веселяци.
Като разлистваме безбройните пръкнали се сега вестници и вестничета, често попадаме и на друга недомислица. Пишат примерно, че на еди кой си му се “отдава” да пее, да рисува или да играе футбол. Но, простете, отдава се (дава, предоставя тялото си) жената на мъжа, някои се отдават на разврат, на пиянство и пр. А думичката за можене, за способност или склонност към нещо е “удава” (ми, му) се. Още по-често четем и слушаме за “мащабни” действия (операции, разследвания, предначертания, проекти, промени) в смисъл на подчертано големи, грандиозни, дълготрайни, преобразуващи. Но мащабен идва от мащаб, което значи (отваряме пак речника) размер, величина, обхват и нищо повече, без уточняване. Значи мащабът може да е и голям, и малък и – ерго – буквалното разшифроване на “тъпосъчетанието” “мащабни действия” (операции, замисли, дела), употребено в смисъл на големи, широки и пр. си е гола безсмислица. Нужно е, види се, поясняващо прилагателно: “широкомащабен”, примерно, или пък една проста замяна с друго словосъчетание – от “голям мащаб”, “с голям обхват” и т.н. Но кой да ти мисли и придиря чак пък толкова, насилвай там думите и пълни колонките или екрана. Всичко минава и заминава…
Особено дразнещо е и тоталното вкарване на израза “между впрочем”. Това “между” тук е неизтребим паразит и може би само хлебарките са по-чести и устойчиви от него. Защото вметването, доуточняването от движение, което пишещият или говорещият иска да направи, е предостатъчно изразимо и само чрез думичката “впрочем”, образувана от сливането на предлога в със съчинителния съюз прочее, прочия и означаваща в широката амплитуда на употребата си именно “между другото”, “покрай това”, “при това”, “обаче”, “в скоби казано” и т.н. Тогава как ви звучи “преводът” на прословутото “между впрочем”: “между обаче”, “между при това”, “между между другото”?!?
Надявам се, че не съм проявил дребнавост и педантизъм с тези конкретизации. Още повече, след като тръгнахме с някои “мащабни” постановки за езика, за говоренето и писането у нас и сега, за предоставяните ни медийни гледки и сюжети, а слезнахме до “посочване с пръст” върху отделни, частни несносни езикоупотреби и изпълнения. Но нали всичко е сторено с илюзията да подбудим някакви поправителни реакции. И да напомним и ние за това, че е нужен спешен и ясен, и строг закон за езика ни, за чистотата и защитата му – нещо, за което покойният Николай Хайтов настояваше и се бореше с убеденост и настървение. Та малко ли сме заблатени и угнетени във всяко отношение, за да мърсим и извращаваме езика си, да го уподобяваме едва ли не на гълчавата, царяща на вездесъщия столичен “Женски пазар”. Който поради битова принуда спохождаме, на който ни предлагат лоша стока, лошо обслужване, неуют, принизеност и откровена простащина!…