НАДВЕЧЕР В РОДИНАТА
НАДВЕЧЕР В РОДИНАТА
Възлизам, възлизам по твойте поляни
печални, де есенна багра блуждай;
амфорите святи са вече разляни –
и кръвно сърцето ти днеска ридай…
Мълчат неподвижни, безшумни тополи,
и тучните злаци са днеска угар
там, гдето в безпаметни мъки, неволи
премина стихиен и вихрен пожар.
Потънала в сянка е бранната слава,
и бляна вековен, покрусен в печал, –
и, майко, пак вражеска длана корава
се слага на твоя нерадостен дял.
Заприщени днес са широките друми
към славния нявга, престолния, град –
и страшно тегнеят присъдните думи,
изречени в изтъп на порив злорад…
Безмярна е твоята болка, тъгата – велика,
и тежък безкрайно положений кръст, –
и в твоята рана кръв топла пак блика
и вика под гнета на страшната мъст…
БУРЯ В ПЛАНИНАТА
Бучи. Като чудовище е разлудена
нощта. Реве страхотно цялата гора.
И ето – светна, гръм. И сякаш отломена
от планината се скала отпра.
Дъжд плисна бурен. С вой оглася
стихия-скитница далек.
Овчарски глас от ръта се донася,
от бурята понесен като ек.
СПОМЕН
Нощ. Безмълвие. Луна.
Ръси леко снежен прах.
В замечтана тишина
мярна ми се спомен плах: –
Бяла вечер. Тишина.
Парк. И снежен бял път мек.
Звън неясен от шейна
някъде в града далек.
Сладко мами тоя звън
негде във далечен път.
Като че вълшебен сън
покрай нас елхите спят.
Път далечен, път – мечта.
Звън неясен – сякаш зов.
Из безкрайна пустота
нашта скръбната любов.
Звън неясен и далек –
колко време се мина!
А и днес пак – същий ек
на отминала шейна…
* * *
Тъмна вечер; лей нощта сълзи
и облива клоните без листи;
негде от далеч смъртта пълзи
и за зима вече пътя чисти.
Сбират се мъгли и дъждове –
цели дни и нощи се не дигат;
вихри и свирепи ветрове,
разлютени, пак при нас пристигат.
