Михаил Берберов

КОНВУЛСИЯ

Луната и нощта!

Във бронзовата дръжка на вратата ти
се впиват нервните ми пръсти.
И малката ти стая се изпълва
с гърма на пролетните гръмотевици.
Плътта е рожба на грехопадения.
А грешникът съм аз.

Завинаги!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.

ПОДРАЖАНИЕ
НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

                                             На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

* * *

И ето: в предпоследния следобед
на лепкава от слънце, сол и пясък
отмора, в продължаващия зной
на разтопилия се ден и в тишината
на сънената кръв, бездушна вече
към всякакви съблазни, се явиха
при хоризонта – първо, после – тук,
тъй близо до брега ни: с белобради
лица от пяна и с рогца от миди
сатирчетата сини на морето –
вълните… И повя смокинов дъх.

* * *

Там, на повърхността прозрачна, крехки
и краткотрайни слънчеви петна
като разцъфнали цветя трептяха
от утринника. Цялото зелено,
под тях морето бе стаило дъх,
когато изгревът изцяло блесна:
кръг огнен в утринната тишина.
Беше мигът на раждането. Само
оставаше да изкрещи денят…

* * *

Оставам сам със мойто тяло.
Сам.
И сянката на слънцето.
Тревата зове зелената си кръв.
Жужат залутани пчели във мрака:
търсят изгубения кошер.
И звезди
изгряват някъде във мен дълбоко.
Не ме спасява споменът.
Огниво,
огниво ми е нужно. Ти си кремъка.
Ти трябва да запалиш тоя огън:
елени гонят страстната луна –
среброто й полепва по рогата им.

* * *

Не ми остана нищо. Всичко твое
си взела ти от мен. Да кажем – думи,
названия, предмети с мойто име,
усмивки с мойта плът, целувки с мойта жажда.
Така съм се раздал, че ти ме опознаваш
по всеки свой контур, по всяка своя форма.
Едничкото, което си ми дала,
е твойта плът – земя. Аз тук ще съм погребан.

* * *

През пясъка жена с дете вървят:
жена ми и синът ми във морето
навлизат. И като в оброчна плочка то
ги запечатва във сребристосиньо.
Телата им поглъща – а отвън
релефа на главите им оставя
на фон от синьосребърно с контур
на тънък лъч от пладнето на юли.
А после ми ги връща цели – само
с единствена промяна: те вървят
през пясъка обратно и сияят
телата им сега сребристосини…
Там, в плочката оброчна на морето,
остана мургав отпечатък само.