Лолий Замойски

превод: Георги Ангелов

В Рим, на уличката Кондоти, по нашему Водопроводна, на две крачки от площад Испания с неговата забележителна стълба, стръмно изкачваща се към църквата Тринита дей Монти (Троица на планината), се намира Кафе дел Греко, първото кафене на Вечния град. То е знаменито с многото посещавали го велики хора, от Гогол до Шели. А точно над кафенето, зад прозорци и балкончета, от които към тази тиха улица гледат цветя, е разположен пансион, сред посетителите на който е имало немалко славни имена. Най-известното от тях е на Андерсен, великия датски приказник, над чиито произведения са се свеждали детски глави, а също и на възрастни, от цяла Европа и други континенти. Един е проливал сълзи над страданията на русалката, друг се е усмихвал на самохвалството на жабата-пътешественичка, а някой е разпознавал съседите си в самодоволния скъперник-кърт. Приказката е вълшебен жанр, създаващ вълнуващ свят, където доброто и злото се сблъскват във вечно противоборство – вълкът и Червената шапчица, Котаракът в чизми и Човекоядецът, в хилядата и една нощ на Шехерезада. Приказката учи, но й е забранено да бъде натрапчиво поучителна. Затова приказникът трябва да притежава редкия дар на фантазията, който читателите, млади и стари, следват с горящи очи, без да се страхуват, че ще им четат шаблонен морал.

Така нареченият прогрес, с неговите виртуални играчки и телевизионни ужаси, изяде почвата под краката на съвременните създатели на приказки. Изглежда в миналите векове е имало повече фантазия и романтика. За братя Грим, Хофман, Гоци или Перо. Ето защо през 1970 г. в Италия немалко били изумени, когато международната награда “Ханс Кристиан Андерсен” била присъдена на техния съотечественик Джани Родари. Пророците са признавани у дома, по правило, късно и неохотно. Ако в Съветския Съюз Лукчо и дон Домат, “Синята стрела” и други книги на Родари станаха любими на малчуганите, бяха издадени в милионни тиражи, в родината му критиката не забелязва особено Родари, нещо повече, категорично му отказва званието писател.

При посещението си в Съветския Съюз, Джани Родари с известно смущение възприемаше комплиментите за себе си, неволно сравнявайки славата си тук с относително скромното място, което му отреждаха в Италия. През 1980 г., когато писателят почина вследствие на несполучлива операция, със закъснение прозвучаха съжаления, че за него дори не се споменава в нито една италианска енциклопедия, макар че през последните години негови текстове влязоха в училищните христоматии, рубриката му за деца по радиото стана една от най-популярните, появиха се пиеси и филми по негови сюжети.

На това той се радваше повече, отколкото на високите награди. Да бъде признат в родината си е най-висшето удовлетворение за писателя, който най-напред се обръщаше към малкия италианец и искаше да бъде разбран в собствената си страна.

Домът му на улица Вила Памфили се намираше през два квартала над кореспондентския пункт на “Известия”. Зад вратата му се чуваше тракането на пишещата машина, но, доколкото си спомням, Родари винаги охотно се откъсваше от нея при появата на кореспондент. Въобще, той работеше от сутрин до вечер, подготвяйки нови приказки и поетични редове, трудно поддаващи се на определение.

Най-вече го печатаха в левия римски вестник “Паезе сера” (”Страната вечер”). Там водеше и постоянен разговор с родителите. Учител от средното училище по образование, той и тук продължаваше своето дело, но пред много по-широка аудитория, помагаше с отговорите си на въпроси, които се появяват пред родители и педагози, когато децата порастват бързо и поставят в безизходица възрастните с острите си и неочаквани въпроси. А в приложението за деца в популярния милански вестник “Кориере делла сера” той водеше рубриката “Толкова истории за игра”. Идеята за рубриката се родила в него по време на срещи с деца по радиото. Родари им разказвал една от невероятните си истории и им предложил да измислят продължение. Децата се включили с ентусиазъм. Предаването продължило 22 седмици. После писателят подбрал най-сполучливите импровизации и предложил на читателите на детските издания да изберат една от трите версии, с която може да завърши неговият разказ.

- Помните ли ловеца на плъхове от Хамелин? – поясняваше ми той. – Аз предложих на децата да помислят какво би се случило, ако в техния град се появи вълшебник, който със свирене на флейта изведе със себе си всички автомобили, освобождавайки място за игра. Сюжетът не е трудно да бъде разбран, виждайки как римските деца в теснотата на града, лишени от обикновените си дворове, гонят топката по тротоарите, рискувайки да попаднат под колите.

Общуването с младите читатели той продължил на страниците на миланския вестник. И, разбира се, продължил да пише приказки. Като тази за семафора, който пред вавилонското стълпотворение от автомобили светва изведнъж три пъти в синьо. Искали да го изхвърлят, мислейки, че се е повредил. А семафорът си мислел: “Бедните! Аз дадох сигнал – пътят към небето е свободен. Ако ме бяха разбрали, сега щяха да се носят в небето като волни птици. Или господинът, който не намерил свободно място на плажа, излетял във въздуха заедно с креслото и се опекъл, но така и не обърнал внимание на заплесите. Ясен бил намекът и в името на персонаж като На място-полковник Бомбасто, На парчета-и-Баста, фон Бомбах, Ще ви направя-на прах, или камбанния звън на оръдията му, призоваващ към мир.

Родари говореше за себе си като за вестникар, на когото партията (комунистическата) е поръчала да стане детски писател, и той станал. Но едва ли всичко е толкова просто. Популярността, която достигна в последното десетилетие от живота си, не само в лявата преса, но и в консервативните вестници, по телевизията, в педагогическите кръгове, където бяха силни собствените им канони, показва, че талантът му беше необходим на всички слоеве на обществото, макар че Родари не скриваше, че приказките му са остро социални, проникнати от стремежа към справедливост и отсъствие на симпатия към богатите класи.

Ето го приказния му град, целият преграден с огради, където има толкова много пазещи кучета, че и самите му жители са се отучили да разговарят, а само лаят. Или идеалният “град без ъгли”, където страшно наказание за жителя, нарушил правилата, е глоба, съгласно която той е длъжен да удари плесница на напълно невинния блюстител на реда. Впрочем, зад това стояла светлата мечта на писателя за по-човечно общество, в което за хората, и особено за децата, ще бъдат създадени достойни условия. Паметна е историята за теменужката, която, за изненада на белите мечки, разцъфтяла зад Полярния кръг и умирайки, мечтаела за времето, когато тук ще могат да разцъфтят милиони теменужки, ледовете ще се разтопят и ще се разкрият острови, звънящи от смеха на деца. При една от първите ни срещи попитах писателя как му се удава във всекидневната суета да запази такава свежест на фантазията. Родари се засмя – Добре, когато има фантазия, тя трябва да бъде заставена да работи. Искате ли да научите тайната ми?

Тайната му беше в дебела бяла книга. Тя винаги лежала на масата, когато писателят четял, слушал радио, мислел. Изучава той книга по педагогика, където се казва, че децата няма да се научат да карат велосипед, докато не получат синини. И в Бялата книга се появява персонаж – учителят Синина. Книга по зоология. Описва се паяк, който лети, закачил се за паяжина. И ето, измислена е среща на паяка над Средиземно море с ято пеперуди, идващи от Египет. А справочник на ловеца навежда на мисълта за човека, който изучава цели томове за живота на птиците с една единствена цел – как по различен начин да ги убива. Писателят взема книга за художника Клей и вижда там картината “Наградената круша”. Защо е наградена? Нима на дърветата раздават награди или медали? Или мисълта на същия Клей, че цветето строи дом за семенцето.

На улицата Родари вижда указателят “Рим”, паднал на земята. И записва, че това не е така безсмислено. След като указателят гледа към земята, където пъплят мравки, трябва да съществува и столица на мравките.

- Идеята при мен винаги се ражда от живота, от работата, от четенето. Стиховете си той пише в рима, с ясен ритъм. Мисълта, иронията, неочакваните съпоставки на Родари са разбираеми и за децата, и за възрастните, макар че са изложени в прости традиционни стихове.

- Има стремеж към народните поетични форми, връщане от “белия стих”, прекалено естетизиран, към класиката, както и в драматургията – от неразбираемия снобизъм към Чехов!

В деня на неговата петдесетгодишнина му зададох въпроса за признанието не само от публиката, за която пише, но и от критиката. В СССР не се появяваха съмнения в достойнствата на Родари като голям детски писател. Той се усмихна с някаква много мила, стеснителна усмивка.

- У нас детската литература не я причисляват към голямата литература. На нашия Колоди с говорещата му кукла Пинокио (в интерпретацията на Алексей Толстой – Буратино) му се наложи да чака признание едва ли не сто години. Така че не съм обиден.

Ho изненадващо е неразбирането на някои особености на творчеството му, проявено и от негови колеги във вестника. “Твоите приказки са прекалено абстрактни. Децата няма да ги разберат”. Не искали да печатат разказа му “Сакала, пакала”, където децата си измислят условен език. Възрастна госпожа мърмори, че децата си кършат езика, а старец уверява, че е разбрал всичко – децата са искали да кажат: “Колко хубаво е, че живеем на света.” А друг отговаря: “Да, светът е чудесен”. Родари посъветвал редактора да занесе “непонятния разказ” на собствения си син. Редакторът се върнал и казал на Родари: “Знаеш ли, разбрах”. И напечатали разказа. Интересно е, че подобен експеримент бил проведен и в Съветския Съюз. Тук децата разшифровали текста на Родари по своему – “Колко хубаво би било, ако вместо да играят карти по цял ден, нашите дядовци ни направят пързалка, за да можем да играем хокей”.

Това “разшифроване”, публикувано в “Пионерская правда”, много зарадва Родари. “Не само са разбрали, но много конкретно и критично са го осмислили”. Той въобще беше радостен от общуването с нашата страна, беше във възторг от Дома на пионерите и от пионерските лагери. “За мен, жителя на относително неголяма страна, с рязко очертан пейзаж, беше важно да дойда при вас и да вдишам друг, безкраен въздух”. Той считаше, че работата за младия читател е полезна и за самия писател. Тя позволява по-остро да вижда нещата, учи го да отхвърля излишното внимание към собствената личност, което понякога се появява у автора. Познанството ни с Родари не прекъсна и след като журналистическата съдба ме запрати в Париж като кореспондент на “Литературная газета”. Когато пътувах в Италия, всеки път звънях на Джани. За последен път се срещнахме през 1979 г. Родари се обади не веднага: “Не се чувствам много добре, но ще се радвам да те видя. Идвай”.

Заварих го в полупразния апартамент. В коридора лежеше матрак, който трябваше да се закърпи от майстор. Родари беше бледен, говореше бавно, но постепенно се оживи и даже изпи малко уиски. Говорихме за каквото дойде. Родари се радваше на успеха на дъщеря си Паола, която се увличаше от живопис и беше донесла от Съветския Съюз няколко етюда. Той и сам искаше да дойде, питаше къде да замине. Посъветвах го да иде до Дагестан, в едно познато ми училище, където деца от различни националности учат задружно и създават разнообразни картини и рисунки, отразяващи възприятията на своите етноси. Родари се заинтересува, взе адреса и, както разбрах по-късно, успял да го посети. Дойде с покупките Мария Тереза, жена му, и звучният разказ с характерния емилийски акцент оживи стаята, после излезе, за да подкани “матрацайо” да се залови за работа. А Джани ми разказа за замислените сюжети, които донякъде се различаваха от предишните му творби. Това бяха философски новели, но с все същите парадоксални обрати, с които се отличаваше творчеството му.

Запомнил съм новелата за някой си Ламберто, фантасмагорична личност. На 94 години. Собственик на 94 банки и на също толкова болести. Подчинил е всички жители на градчето си, разположено край красиво планинско езеро. Но повече от всичко се бои от смъртта и е зает с търсенето на път към безсмъртието. Мъдреци от Изток му разкриват тайната: трябва да се намерят няколко души, които денем и нощем да повтарят името му. Племенникът му Октавио иска да завладее богатствата му и се опитва да го убие. Но първият опит завършва с неуспех. Ламберто, благодарение на наетата група, повтаряща името му, възкръсва. Освен това, вследствие на усърдието на наетите хора, дори се подмладява. Хитрият Октавио разгадава тайната на тази жизнеспособност и приспива стражите. Ламберто накрая умира и му правят тържествено погребение. По време на траурната процесия народът повтаря: “Кого погребват. Ламберто. Ах, Ламберто? Да, Ламберто. Значи Ламберто е умрял? Бедният Ламберто.” И от повторението на името си Ламберто възкръсва отново.

- Разбра ли, Лолий? Капитализмът е жизнеспособен – разясни ми Родари сюжета. – Спасението от Ламберто не е лесно. Но Октавио не се предава. Той казва на наемниците, че те правят лоша услуга на всички, продължавайки живота на Ламберто, това олицетворение на насилието и потискането на човешката воля. И с помощта на Октавио хората, пеещи осанна на своя експлоататор, сменят тактиката. Те започват да повтарят името на Ламберто с такава скорост, че той катастрофално се подмладява и става 13-годишно момче. Връщайки се в детството, Ламберто губи бесовете, с които го е наградило многогодишното преследване на богатство. И… решава да стане акробат в скитащ цирк, изчезва завинаги от своето градче.

- Виждаш ли, хората сами носят в себе си в някаква степен източника на злото. Те му се подчиняват. И когато злото изглежда вече изчерпано, те му позволяват да се появи отново. – Родари лукаво ме погледна. Долавям ли скрития смисъл? Напълно си изясних този смисъл в средата на деветдесетте години. А тогава попитах:

- А езерото, градчето? Това някъде на север ли е?

- Поставих Ламберто в моя роден край. Това е градчето Оменя, на брега на езерото Д’Орт. Вземи за спомен.

И ми даде картичка, на която написа: “Оменя от въздуха.” А после помисли, извади две свои рисунки и ми ги подаде :

- Може би ще ти е интересно.

Рисунките бяха подписани 1972 и 1973 година. Изпълнението им беше в експресивен маниер. Едната беше посветена на любимия персонаж на италианските деца (и на нашите) Буратино Пинокио, творение на предшественика на Родари – Колоди. Надписът отдолу гласеше: “Бягай, Пинокио, бягай”. На другата загадъчен субект, не много симпатичен на вид, със също толкова загадъчен надпис “Повече той и не заслужаваше”. Бях много благодарен, тъй като в подаръците имаше нещо много лично и трогателно, като знак на доверие.

Уви, това беше последната ни среща. Той почина неочаквано за повечето, които го познаваха. Съболезнователната телеграма до Мария Тереза и дъщерята Паола изпрати самият президент на Италия Пертини, участник в антифашистката Съпротива, човек, съхранил за деветдесетте си и повече години някакъв рядък за голям политик непосредствен, почти детски темперамент, чиста гражданска съвест, която често не достига на някои негови колеги.

Вестниците избухнаха от некролози, от спомени на приятели, които отбелязваха, че Родари е можел да печели милиони, ако е искал, но са го смущавали дори относително невисоките хонорари, които е получавал за издаването на книгите си за деца. Писаха, че трябва да се изучава лабораторията на неговия разказ и поетиката му, наследството, което той остави на италианците и на всички читатели по света, успявайки да стигне до сърцата на деца и възрастни, писаха, че винаги е предпочитал пътя от сърце към сърце.

Последната ни среща стана няколко месеца преди кончината му. Според мен, той я предчувстваше и срещата ми напомняше сбогуване. Вече след смъртта му взех разказа “Барон Ламберто” и с вълнение прочетох заключителната му част, където личеше, може би незабележимо за околните, това предчувствие. Ето този текст:

“Всеки читател, недоволен от финала,
може да го промени, както иска,
да добави към тази книжка една или две глави.
А може и всичките тринадесет…
Никога не позволявайте да ви плашат
с думата КРАЙ”.

Родари си отиде от нас, но сбогуването с него ще бъде дълго и бавно, както той ни го завеща между редовете.