ЖАЖДА
В памет на Христо Германов
Бавно угасваше. Лежеше под самотната круша, положил глава върху предните лапи, а очите му отразяваха далечните бледи светлини на селото в падината. Изсъхналите крушови листа засипваха тъмносивата му козина и шумоляха…
Някъде към обяд слухът му долови шум от идващи към него стъпки, а обонянието му позна сладостния мирис от младото тяло на последната му любимка – ръждивосивата вълчица.
Но не се роди никакъв отклик в отпуснатата му плът. Остана с глава върху лапите и с поглед, осветен от огънчетата в далечината.
Тя приближи до него, пъхна топла муцуна в козината на врата му, ухапа гальовно ухото му, подскочи, завъртя кокетно тяло наоколо, после спря неподвижно, като го гледаше с искрящи кафяви очи и с плавността на леката си походка пое към гората. Точно там, на границата, разделяща света на острозъбата дива волност от спокойната голота на равното поле, в което беше останал старият вълк, тя спря. Вдигна муцуна към опърлените от слънцето облаци и зави. В прощалния скръбен вой се долавяха звуци на тържественост, на опиянение от собствената младост и сила.
После всичко стихна.
Младостта не може да скърби. Старият вълк почувства това и потрепера, сякаш усетил границата между началото и края.
Не знаеше колко бе живял. По тялото му имаше рани от глиги – тяхното острие отмяташе кожата по пътя си навътре, за да бликнат тежки, лепкави струи, с които изтичаше и силата му, а пред очите се надигаше бавна заслепяваща мъгла, тогава тръгваха към него дърветата – огромни двукраки чудовища, протягащи пръсти към гърлото му… По тялото му имаше белези от олово, което гореше също като въглен там, дълбоко в мускулите, и го влудяваше, веднъж разкъса хълбока си със зъби, за да извади пламъка оттам – твърди стипчиви зърна: беше се влачил по корем, за да се измъква от обръчи, беше се заривал в калта, потънал до чело в нея и само муцуната му стърчеше отгоре за спасителния дъх… Но не това беше главното. Защото във всички премеждия една непозната сила го беше спасявала, като го превеждаше по паяжините на пътеките, през щавещата кожата плетеница на драките или под жестокия пожар на слънцето. И тя го носеше към онова утре, където той непременно трябваше да бъде, на всяка цена там, утре, където го чакаха непонятни, но мамещи вълчи неща… Падаха една след друга студените зими и белотата им поаленяваше от кръвта, спущаха корени чаканите пролети, засядаха в гърлото жадните лета, хвърляха жълтото си предупреждение и хладните си ветрове късните горски есени… И всичко това, пребродено от бързите нозе, пренесли острите зъби до жертвата.
У стария вълк усещането за отлетялото време беше именно в тези къси, яки нозе, които сега лежаха отпуснати и смъртно уморени, като отсечени от стъблото клони.
Горещата лава на деня бавно застиваше. Приближаваше задушната вечер, в която неговите събратя се измъкваха от тъмните си леговища и със замаяни от жега и жажда глави тръгваха към единствения полупресъхнал поток, за да отпият по няколко глътки сила.
Изведнъж тъмни, дрипави облаци покриха прозрачното небе, някъде над крушата като змия се плъзна светкавица и рукна внезапен, силен дъжд. После пак така внезапно спря. Пръстта погълна скъпернически изтеклата вода, тревите вдигнаха съживени стъбла.
Една мравка, черна, прищипана през средата, се изкачи бавно върху ноктите на десния му крак, спря за малко, поотърси се от кацналата на гърба й капка, размърда пипала, после навлезе в козината и се защура напред-назад – гледаше я, уголемена от близостта до окото му, и не помръдваше.
Облаците се разотиваха. Под крушата, на половин разкрач от него, остана примамливо-хладна локва, върху която се полюляваха няколко изгорели, мъртви листа. Но не изпита жажда. За първи път в своя стръвно-жаден бяг, наречен живот. Гледаше тази задържала се вода, този подарък на природата за него – една издънка от нейния безкрай – и умираше. Нямаше желание дори да завие, да се прости завинаги с вълчия си свят, с тревите и вятъра, с къртичини, дървета, защото раздялата беше станала по-отдавна – в оня миг, когато у него бе угаснала жаждата.
Мравката се оглеждаше в окото му…