СЛЪНЧОГЛЕД
СЛЪНЧОГЛЕД
Каква съдба животът ти избра!
Едва с една глава над другите израснал,
ти ставаш син на небесата
и цялата вселена кръжи около тебе.
Жужи в тревите дребният живот:
кипри се синчец незабележимо;
от тъмно мравката пълзи,
понесла своя тежък дял; напразно
мушицата опитва да се възвиси.
Там суета се слива с денонощен труд
и жалки битки с помисли високи.
А ти единствено във слънцето си взрян.
Подобен сам на него, отминаваш
непонятна радост, непонятна скръб,
съмнения среднощни, утринни надежди.
Ти – красавецът на тези далнини,
ти – най-голямо цвете сред полето.
Но фурната на лятото пече
замесената в пролетта погача.
прииждат топли, потни дъждове,
дими омара тежка над пръстта
и клюмат класове, треви и храсти.
Все тъй във небесата взрян,
не сещаш как зеленото ти тяло вехне,
как съхнат листите ти, как чернее
и се навежда твоето лице, за да погледне
черната земя, която те откърми.
А вече иззад хълмите приижда
злият дъх на ветрове студени,
сподирян от далечен тътен.
Дали за всичко в този свят се плаща?
След толкоз дни безоблачни и горда орис
твоят огнен мъх съвсем окапва
и короната ти златна се превръща
във венец от тръни.
И вече като хищни птици
кръжат около тебе дните.
За да не виждаш своя край злощастен,
милостиво ти кълват очите…
1985
ПИСМО
“Мълвата казва, че съм твърд човек,
че съм затворен – а не е така.”
Овидий
Пиша ти, приятелю, от дивата земя на гетите.
Сред варвари заселен, уча се на скромни думи.
Странно е, не ще повярваш,
но аз, богатият със толкоз дарби,
едва сега проглеждам за света.
Да се завърна в Рим не мога вече,
но ме тешат полята летни,
залези, разцъфващи над хълма,
песента на непознати птици,
припевите на морето.
Вглеждам се в тревите, в цветето, в пчелата,
усещам как в градините узрява плод,
как преди да просветлее,
утринта се ражда първо в мене,
как северният вятър яхва
своя снежен клон и приближава.
Не съм самотен тук, приятелю, повярвай
живея с хора, чиито думи означават
точно онова, което мислят,
а младите жени са румени като зората.
(При вас отвикнаха да са такива.)
Когато ме прокуди, императорът
не е и подозирал как ме награждава –
далече от ласкателства, от пиршества,
където всеки поглед е интрига,
усмивката е клопка,
а откровеността насмешка предизвиква.
Където знатните мъже оглозгват
милостинята на по-силния от тях и са доволни.
Не съм самотен, Рим не ми е нужен,
но ти ми напиши за Рим, приятелю.
(Да знаеш как ме забавлява всяка клюка.)
Ще чакам идващата поща с нетърпение.
Ще моля слънцето по-бързо да кръжи.
Да спрат потоците на дъждовете.
Снегът да се забави.
Да бъдат пътищата чисти…
Послепис:
Ако правилно си ме разбрал,
не чакай нито миг, приятелю, пиши ми,
защото с Рим закърмен,
без Рим не мога повече!
1985
