Владилен Гусаров

Превод: Людмила Писарева

ХАРАКТЕРИСТИКА НА ЕПОХАТА

ПРЕОБРАЗОВАТЕЛЯТ НА ПРЕСТОЛА

Александър ІІ се ражда на 19 февруари 1818 в Москва и е първороден син на Император Николай І Павлович и Императрица Александра Фьодоровна, по рождение пруска принцеса. От ранно детство момчето получава домашно, но наистина царско възпитание и образование, с военен превес обаче. С такава цел от шестгодишна възраст грижите за него са възложени на гвардейския капитан Мердер, боен офицер, участник в наполеоновите войни, човек впрочем добър, мек, оказващ положително влияние върху своя възпитаник и много обичан от него.
На седем години Александър вече е корнет от лейбгвардейския Хусарски полк и присъства на всички прегледи и паради, а от осемгодишна възраст активно участвува в тях в редиците на своя полк. „Той трябва да е военен по душа, без това ще бъде загубен в нашия век” – казвал Император Николай за своя най-голям син. Впоследствие, за да се разшири още повече изучаването на военни науки, от образователната програма на Александър отпадат някои “граждански” науки, например естествознанието.
Бъдещият Император показва известна склонност към литературата. Баща му също преценявал за необходимо да образова сина си в тази насока, поканвайки за негов наставник поета В. А. Жуковски /1783-1852/, смятан след смъртта на Н. М. Карамзин /1766-1826/ вероятно за “най-благонадежден” измежду литераторите /както можело да се съди по отзивите на Жуковски за декабристите/. Като главна своя задача Жуковски вижда “образование за добродетели”. “Негово величество не трябва да е учен, а просветен” – пише той.
Възпитателят на Александър има за идеал просветения самодържец, който вярва, че “властта на Царя произхожда от Бога”, но употребява тази власт за благо на поданиците си и прогреса на страната, а не за задоволяване на лични прищевки. Срещу такъв идеал, естествено, не можел да има нищо против и Николай Павлович. Още повече, че поетът-възпитател се оказва много сговорчив. Протестирайки, например, срещу прекомерната военщина, дори тогава предлага компромис: да се формира особен “забавен полк” от връстници на престолонаследника и упражненията с този полк да заместят участието на момчето в истинските прегледи и учения. Николай разрешава задачата доста опростено, като кара сина си да взима участие във военните упражнения на възпитаниците на кадетските корпуси.
Под влияние на Жуковски Александър се оформя като личност в известна степен сантиментална. Военното дело обаче остава за цял живот негово любимо занимание, както и на баща му.
Александър задълбочено се интересува от всички елементи на военната служба, но теоретичното му образование не върви, освен заради всичко друго, и поради мързела на момчето, от което единодушно се оплакват всички негови възпитатели.
От октомври 1835 до април 1837 престолонаследникът слуша курса лекции на М. М. Сперански, озаглавен “Беседи за законите”. В краткия увод към своя курс Сперански излага основите на правото и връзката му с морала. По-нататък той изяснява своята представа за човешкото общежитие, за четирите му форми: семейство, род, гражданско общество, държава. Спира се и на същността на основните закони по принцип и по-специално в Русия.
Самодържавната власт, присъща на руските царе, Сперански определя по следния начин: “Думите “неограниченост на властта” означават, че никаква друга власт на земята, власт правилна и законна, нито извън, нито вътре в империята, на може да наложи предели на върховната власт на руския самодържец. Но пределите на властта, поставени от него самия, навън – посредством държавни договори, вътре – посредством императорската дума, са тъкмо същността и трябва да бъдат за него задължителни и свещени. Всяко право, а следователно и самодържавното право, затова е право, защото е основано на правдата. Там, където свърши правдата и започне неправдата, ще свърши правото и ще започне самовластието. По никакъв начин самодържецът не подлежи на човешки съд, във всички случаи обаче той подлежи на съда на съвестта и съда Божи”.
М. М. Сперански смята също така, че по силата на основните закони на империята Императорът в Русия е единствен източник не само на законодателната, но и на изпълнителната власт, защото, както гласи алинея 80 на тези закони: властта да управлява цялото това пространство принадлежи на Царя.
През 1837 година, когато престолонаследникът навършва 19 години, образованието му е признато за завършено и той е изпратен на голямо пътешествие из Русия според план, изготвен лично от Император Николай. В рамките на седем месеца престолонаследникът обикаля тридесет губернии от Петербург до Тоболск и от Одеса и Севастопол до Москва. Доколкото тогава е нямало железопътен транспорт, скоростта на придвижването била такава, че всички съпровождащи престолонаследника лица се оплаквали от преумора. Самият Александър понася пътешествието по-добре, но в Москва и той се чувства уморен.
Напълно естествено е, че В. А. Жуковски, съпровождащ Александър в това пътуване, не е разчитал неговият подопечен да получи “голяма жътва от практически сведения за състоянието на Русия”, доколкото пътешествието представлявало непрекъснат низ от балове, паради и разглеждане на забележителности, предимно бойни полета на отминали сражения. Но Император Николай вероятно не е имал и такава цел, а просто е искал да покаже на Русия своя наследник – предимно на дворянството и армията, поради което баловете и парадите били най-приемливите форми на запознанства. Без съмнение същите цели преследва и пътуването на престолонаследника из Западна Европа. През следващата 1838 година той обикаля всички европейски страни, освен Франция и Пиринейския полуостров, където по онова време се водила междуособна война. Допълнителна цел на пътуването била да се намери булка за престолонаследника. Той избира принцеса Мария Хесен-Дармщатска.
На 5 декември 1840 тя е миропомазана като принцеса Мария Хесен-Дармщатска и е приета в лоното на православната църква. Ден по-късно тя се сгодява с Александър и получава името Мария Александровна.
На 16 април 1841, в деня на бракосъчетанието си, престолонаследникът е зачислен във всички онези полкове, чийто шеф е самият Император, а именно: лейбгвардейския конен, Кирасирски на Негово Величество и лейбгвардейски Семьоновски, Измайловски, Егерски и Гренадирски, а също така е назначен за командир на Александровския Брестски кадетски корпус.
Три манифеста се възвестяват тогава в Русия. Първият – че наследникът встъпва в брак. Вторият – че по този случай се облекчава участта на престъпниците и значително се опрощават държавните вземания. Третият – че се предоставят нови улеснения за ипотека на дворянските имения в държавните учреждения с надеждата, както се отбелязва, “че тези улеснения няма да поощрят разкошни прищевки и увеличаване на разточителни дългове, а ще спомогнат за по-доброто стопанисване на дворянските имения, по-нататъшното усъвършенстване на земеделието и за разширяване на селската и всякаква друга промишленост”.
И така, престолонаследникът Александър навлязъл в големия живот.

Още в годините на обучение, Александър все по-често и по-задълбочено участва с баща си в държавното управление и външнополитическата дейност. През януари 1841 година с височайше разрешение той пристъпва към изпълнение на задълженията си като канцлер на Александровския университет във Финландия. През април същата година Императорът го назначава за член на Държавния съвет, а в рамките на следващите две години – за член на други правителствени учреждения в империята, а именно: Финансовият комитет /6 декември 1841/, Комитета на министрите /26 януари 1842/ и Кавказкият комитет /30 август 1842/.
Освен това Александър участва в работата на комитетите за държавно строителство на моста през Нева и на Петербургско-московската железопътна линия. В първия той е член, а на втория – председател. Баща му възлага на него и председателството в секретните комитети, които се събират на два пъти – през 1846 и 1848 година, за решаването на частни въпроси, отнасящи се до подобряване участта на крепостните селяни. Заключенията на последния комитет относно изнамиране на начини да се следят помешчиците да не превишават дадената им от закона власт и за защита на имуществото на селяните от несправедливи посегателства от страна на помешчиците, предложено в новото гражданско устройство, са удостоени с Височайше потвърждение. По отношение на ликвидирането на крепостничеството комитетът предлага тежестта му да бъде ослабена чрез постепенни мерки, по-конкретно като селяните се задължат с повинност срещу инвентар и получат правото да се жалват от помешчиците.
През февруари 1855, няколко дни преди да умре, Император Николай І предава на сина си цялото управление на държавата. В деня на бащината смърт Александър повелява Държавният съвет да се събере на следващия ден. На 19 февруари Съветът, след като изслушва Височайшия манифест, постановява да се положи клетва за вярност на Императора и наследника му Великия княз Николай Александрович. Подир това Съветът в пълен състав, предвождан от председателя княз Чернишов, преминава във вътрешните покои на Зимния дворец, където Император Александър ІІ произнася следната реч:

“В годината на тежки изпитания ни постигна ново нещастие: ние се лишихме от баща и благодетел на Русия. Покойният Император, моят незабравим родител, обичаше Русия и през целия си живот постоянно мислеше единствено за нейните добрини. Всяко негово действие, всяка дума имаха същата цел – добрини за Русия. Трудейки се постоянно и ежедневно, той ми казваше: “Искам да поема върху себе си всичко неприятно и тежко, само и само да ти предам Русия уредена, щастлива и спокойна.”
Съдбата отреди друго и покойният Император в последните дни на живота си ми каза: “Предавам ти моя екип, но, за съжаление, не в такова състояние, каквото желаех, оставяйки ти много работа и грижи”. Аз му отговорих: “Ти – ние винаги си говорихме на ти – ти сигурно ще се молиш там за твоята Русия и помощта, която да ми бъде оказана”. – “О, наистина ще е така!” – отговори ми той. Аз съм уверен в това, защото душата му бе душа чиста. С тази надежда – за молитвите на моя незабравим родител и с упование в Божията помощ, на която винаги съм се осланял и се осланям, аз се възкачвам на родителския престол”.

След като се прекръсти, след минута мълчание Императорът продължи:

“Помнете, господа, че Държавният съвет е висшата институция на държавата и затова трябва да дава пример за всичко благоразумно, полезно и честно. Покойният Император в последните минути от живота си, като ми предаваше волята си относно различни аспекти от държавното управление, ми поръча да благодаря на членовете на Държавния съвет за усърдната им служба не само по време на неговото царуване, но на някои от тях – и за предхождащото. Изпълнявайки тази воля на моя незабравим родител, аз се надявам, че и по мое време Съветът ще продължава да действа по същия начин, както е действал при покойния Император, тоест, благородно, чисто и честно. Освен особената благодарност към целия Съвет, покойният Император в последните минути, като си спомняше за своите сътрудници, ми поръча поименно да благодаря на министрите, които са работили с него по време на неговото царстване”.
Императорът специално благодари на председателя на Съвета, всички министри и началници на главни управления и, като взе ръката на Великия княз Константин Николаевич, му каза: “На тебе, мили братко, Императорът поръча особено да благодаря за прекрасното начало на твоята служба. Надявам се, че така ще продължаваш и занапред”.

Александър ІІ се възкачва на престола на 19 февруари 1855 година при много неблагоприятни за империята обстоятелства. Кримската война, в която Русия е била принудена да противостои на обединените сили на почти всички главни европейски държави, взема неудовлетворителен обрат. Силите на съюзниците са се увеличили още повече, след като към тях са се присъединили 15 000 сардински войски, а неприятелската флота действа срещу Русия по всички морета. Въпреки миролюбието си, известно и в цяла Европа, Александър ІІ изразява твърдата си решимост да продължи борбата и да постигне почетен мир.
Събрани са около 360 000 души опълченци, още толкова наброяват свиканите три набора редовна войска. Стоицизмът и мъжеството на руските войски при отбраната на Севастопол предизвикват почуда всред враговете. Имената на Корнилов, Нахимов и други са покрити с неувяхваща слава. Неприятелската артилерия методично обстрелва руските позиции, разрушава укрепленията, взима многобройни човешки жертви. На 27 август съюзните войски щурмуват Севастопол, принуждавайки руските отряди да изоставят южната част на града и да се оттеглят в северната му част. Това обаче не носи на противника съществен успех.
Иначе стоят нещата за Русия в Мала Азия. На 16 ноември руските войски под командването на генерал Муравьов превземат Карс с целия му многочислен гарнизон. Този успех позволява на Русия да изрази готовността си за мир. Съюзниците, също обезкръвени от войната, са съгласни и се готвят да встъпят в преговори, каквито започват при посредничеството на Виена.
В Париж се събират представителите на седем държави – Русия, Франция, Австрия, Англия, Прусия, Сардиния и Турция. Мирният договор е подписан на 18 март 1856 година. Главните му условия са следните:
Корабоплаването по Черно море и Дунав ще бъде открито за всички търговски съдове. Входът в Черно море, проливите Босфор и Дарданели, ще бъдат затворени за военни кораби, с изключение на леките военни съдове, каквито всяка от посочените страни има в устието на Дунав за обезпечаване на свободното плаване. Русия и Турция, по взаимно съглашение, запазват в Черно море равно число кораби. Русия, за да осигури свободно плаване по Дунав, отстъпва на Дунавските княжества част от своята територия в устието на тази река. Християните в Турция получават същите права, каквито имат мюсюлманите, а Дунавските княжества преминават под общия протекторат на Европа.
Парижкият мирен договор, макар и неизгоден за Русия, все пак е приемлив за нея, като се имат предвид позициите на многобройните й и силни противници. Негови минуси, в частност ограничаването на морските сили на Русия в Черно море, са ликвидирани още при царуването на Александър ІІ с декларацията от 19 октомври 1870 година.
Неблагоприятните страни на договора от 1856 година се компенсират с преимуществата на самия мир – той дава на Русия възможност да се съсредоточи върху вътрешните си проблеми, необходимостта от решаването на които става все по-очевидна. Кримската война оголила много вътрешни недостатъци на руската действителност, показала несъстоятелността на важни страни от живота й. Назряла необходимостта от коренни преобразувания. Като главно препятствие за осъществяването им се явявало крепостното право.
Нуждата от реформи ставала все по-неотложна. С настъпването на мира преобразуванията започват. Още в заключителната част на Височайшия манифест от 19 март 1856 година, възвестяващ края на Кримската война, се набелязва цялостна програма за дейността на руското правителство: “При помощта на небесния Промисъл, винаги благодеещ за Русия, нека да се утвърди и усъвършенства вътрешното й благоустройство; правдата и милостта да царуват в нейните съдилища; да се развива навсякъде и с нова сила стремежът към просвещение и всякаква полезна дейност, и всеки под сянката на законите, еднакво справедливи за всички, равно покровителствуващи, да се наслаждава в мир на плодовете на праведните си дела. В заключение, и това е първото Наше житейско желание, светлината на спасителната Вяра, озарявайки ума, укрепвайки сърцата, да опази и подобрява все повече и повече обществената нравственост – този най-верен залог за ред и щастие”.
През същата 1856 година за тригодишен период се прекратява задължителната военна служба, опростени са всички държавни вземания, начети и др., отменят се или се намаляват наказанията за различни престъпления, в това число срещу държавата на участвалите в метежа от 14 декември 1825 година и в тайните сдружения от онова време, отменя се наборът в армията на малолетни евреи и занапред се заповядва това да става на общи основания и т.н.
Тези частични мерки, посрещнати с възторг в Русия, са само начало на коренни реформи, които бележат царуването на Александър ІІ. Преди всичко се налагало да се реши въпросът за крепостничеството, което, както било ясно на всички, се явявало главно препятствие за останалите преобразувания.
Идеята, че е необходимо селяните да се освободят, като им се предостави при това парцел земя, се обсъжда в руското общество още по времето на Император Николай І. Цялата интелигенция още тогава разглежда крепостничеството като очевидно зло. Руската литература го описва като ужасно. Достатъчно е да споменем имената на А. Н. Радишчев, А. С. Грибоедов, В. Г. Белински, Д. М. Григорович, И. С. Тургенев. Но тази нагласа на предимно дворянската интелигенция не намира поддръжка и разбиране всред всички съсловия.
Въпреки това, възкачвайки се на престола, Император Александър ІІ е убеден, че освобождаването на селяните трябва да стане именно по време на неговото царуване. В самата селска среда се усилват очакванията за скорошна “Воля”. Указите за опълченски набор през 1854 и началото на 1855 година предизвикали в девет губернии големи безредици, тъй като селяните масово изразявали желание да станат опълченци, предполагайки че службата се явява един вид преход към “Волята”.
Става абсолютно ясно, че този въпрос вече не търпи отлагане. Когато Императорът заявява за необходимостта и навременността да се освободят селяните, цяла Русия е обхваната от радостно очакване…
През 1856 година е учреден, а на 3 януари 1857 година под председателството на самия Император провежда първото си заседание специалният Секретен комитет за разглеждане на постановленията и предложенията, касаещи крепостното право. Малцина участници се изказват за действително освобождаване на селяните, а болшинството предлага само редица мерки за облекчаване положението на крепостните. Императорът остава недоволен от работата на комитета и включва в състава му Великия княз Константин Николаевич. Същевременно, на 18 август 1857 година дворянството на три литовски губернии подава прошение селяните да се освободят, но помешчиците да запазят правото си върху земята.
В отговор на това ходатайство на 20 ноември е издаден Височайши рескрипт (предначертание), даден на Вилновския, Гродненския и Ковненския генерал-губернатори, с който Императорът разрешава на дворянството на всяка от назованите губернии да учреди свои комитети, които да изработят проекти за подобряване положението на селяните. През същата година такова разрешение е дадено на петербургското и нижниновгородското дворянство, а през следващата – на дворяните от Москва и други губернии. На 8 януари 1858 година Секретният комитет е преобразуван в Главен комитет по селските дела, в чийто състав влиза министърът на правосъдието В. Н. Панин. През март същата година към Министерството на вътрешните работи е учреден чисто административен орган , назован като “Земски отдел на централния статистически комитет”, на който са възложени важни функции по решаването на този проблем. В състава му влизат такива личности като Н. А. Милютин и Я. А. Соловьов, които са активни привърженици на идеята за освобождаване на крепостните. Благодарение на императорската решимост, въпреки опозицията на болшинството в комитета, нещата бързо потръгват и се активизират. Вместо “подобряване бита на селяните” се поставя въпросът за пълното им освобождаване. На 17 февруари 1859 г. Императорът взима решение за учредяването на “редакционни комисии”, за председател на които е назначен генерал-адютанта Я. И. Ростовцев.
В тези комисии трябвало да постъпват проектите, изработени от губернските комитети. Проектът, изработен на свой ред от редакционния комитет, трябвало да постъпи за разглеждане в специална комисия. След като обобщава всички представени проекти, тази комисия представя общия проект заедно с нейните съображения в Главния комитет. Той не излиза веднага с позиция, но по настояване на Императора и благодарение на влиянието на неговия нов председател Великия княз Константин Николаевич, сменил на този пост княз А. Ф. Орлов, работата се ускорява. На 28 януари положенията, изработени от редакционните комисии и преминали през Главния комитет, са разгледани в Държавния съвет, който ги приема с някои промени, касаещи намаляването на размера на селските парцели. В края на краищата, на 19 февруари 1861 г. е издаден Великият манифест, покрил със слава Царя-Освободител – Манифестът за освобождаването на двадесет и две милионното селско население на Русия от крепостна зависимост.
Освобождението на селяните, които по-рано принадлежали на помешчиците, става при следните условия.
Първо, обявява се, че помешчиците са задължени да оземлят бившите си крепостни не само с дворни места, но и с орна земя и паша в размери, определени в специален указ. Изключения били възможни само за дребните помешчици, помешчиците от земите на Донската войска, Сибир и притежателите на частни металургични заводи, за които били установени специални правила относно парцелите.
Второ, наред със задължението помешчикът да предостави на селянина парцели, се обявява задължението селянинът да ги приеме и стопанисва, срещу установена в полза на помешчика повинност, в продължение на 9 години /до 19 февруари 1817/. След този срок на отделни членове на селската общност ще се предостави правото да излязат от нея, както и правото да се откажат от използване на орната земя и пашата. Самата общност също ще получи правото да не приема за свое ползване парцелите, от които могат да се откажат отделни селяни.
Трето, по отношение на селските парцели и свързаните с тях плащания решението по канален ред ще се взема на основата на договорености между земевладелците и селяните. За целта ще е необходимо да се подписва уставна грамота при посредничеството на мирови посредници, техните събрания и губернските учреждения по селските дела, а в западните губернии – и специални проверовъчни комисии.
Такова доброволно съглашение ще се ограничава само от изискването селяните да ползват не по малко земя, отколкото е определено в местните положения за една или друга губерния. По-нататък, в съответствие с размера на владението, в местните положения се определя и размерът на задълженията, които селяните трябва да покрият в полза на земевладелеца до пълното изкупуване на парцела. Тези задължения могат да се покрият било в пари, било чрез оброк или ангария. Докато новоосвободените селяни не изкупят своите земи и остават длъжници на предишните земевладелци, за разрешаването на възможни конфликти се създава специална местна полиция.
Реформата обаче не се ограничава само с предоставяне на селяните на земя за постоянно ползване, но държавата чрез изкупни операции ги подпомага да придобият парцелите си и да станат техни собственици. При това, правителството предоставя на селяните заем със срок за изплащане 49 години, като превежда на помешчика цялата сума в държавни облигации, оставяйки го кредитор на селяните. След като правителството утвърди дадена изкупна сделка, всички отношения между помешчика и селяните се прекратяват и последните минават в категорията селяни-собственици.

По този начин, по мирен път и без особени сътресения в държавната система, се извършва велика реформа, която още от времето на Екатерина ІІ стои на дневен ред, но която руските власти все не се решават да предприемат. От този момент 22 милиона души в Русия образуват свободното селско съсловие, което получава значително самоуправление в рамките на съсловните общини и областите. Дарените с реформата от 19 февруари 1861 година права на крепостните селяни, дотогава притежание на помешчиците, впоследствие се разпростират и върху закрепостените към двореца, царските имоти, различни местни и държавни служби.
Отношението на селяните към реформата в различните губернии не е еднозначно. През първите две години от реализирането на реформата в 29 губернии имало 1100 случая на селски вълнения, но мащабите им не достигат размаха на селските бунтове от времето на Кримската война. Селяните, закрепостени към местната и държавната власт, преминават към новите реалности при по-благоприятни условия. Предоставените им парцели са по-обширни, а плащанията по-тях – доста по-скромни.
При всичките си недъзи, компромиси и неясноти селската реформа от 1861 година позволи Русия да направи гигантска крачка напред не само в икономически, но и в социалнополитически план. Тази крачка става възможна благодарение на решителната позиция и твърдата воля на Император Александър ІІ, който с право носи оттогава титлата Цар-Освободител. Практическата реализация на реформата става възможна благодарение на активната и настойчива дейност на такива държавни дейци като Великият княз Константин Николаевич, К. Д. Кавелин, Н. А. Милютин. Я. И. Ростовцев, Ю. Ф. Самарин и много други личности от цялата огромна страна, високообразовани и трезвомислещи привърженици на бързото и последователно развитие на Русия
Александър ІІ е инициатор и главна движеща сила не само на аграрната, но и на поредица други реформи от административен характер. Най-важната от тях засяга местното самоуправление.
На 26 март 1859 година Императорът издава указ за преобразуване на губернското и околийското управление с цел да им се предоставят по-големи права за стопанско ръководство, при което да се осигури участието на всички съсловия. За около пет години се конкретизират функциите на местните управи, задължени да стопанисват имуществото, капиталите и паричните вземания по места, да подържат сградния фонд и пътната мрежа, да осъществяват взаимното застраховане на имотите, да покровителстват развитието на местната търговия и промишленост, да осигуряват изхранването и подпомагането на бедните, да вземат участие, предимно финансово, в изграждането на църкви, да организират народното образование, здравеопазване, издръжката на затворите, да регулират събирането на местните и някои държавни данъци с оглед задоволяване нуждите на губернията или околията.
За изпълнението на тези функции във всяка околия се учредява Околийско местно събрание, което се събира веднъж годишно и има свой изпълнителен орган в лицето на Околийска местна управа, а в губерниите съответно се учредяват Губернско местно събрание и като постоянен изпълнителен орган – Губернска местна управа.
На 16 юни 1870 година, с Императорски указ, значителни права в самоуправлението се предоставят и на градовете. В съответствие с него градското обществено самоуправление включва градски избирателни събрания, градска Дума и градска управа под председателството на градоначалник.
Думата самостоятелно организира управлението на града, избира длъжностни лица и определя заплащането им, установява размера на данъците, следи за разходите, стопанисва градското имущество, грижи се за благоустройството на града, за просветните и медицинските учреждения, за промишлените предприятия, за благотворителните организации и др. За стриктното изпълнение на издаваните от Думата разпореждания следи най-строго полицията.
Наред с премахването на крепостничеството и с промените в местното самоуправление, важно място в преобразователската дейност на Александър ІІ заема съдебната реформа. Тя оказва твърде значително влияние върху целия държавен и обществен живот и внедрява съвършено нови за времето си и отдавна очаквани принципи. Те включват пълното отделяне на съдебната власт от административната и обвинителната, публичност и гласност на съда, независимост на съдиите, адвокатурата и състезателния порядък на съдопроизводството. При това най-важните по тежест престъпления – углавните дела, трябвало да се решават от съда на обществената съвест в лицето на положили клетва съдебни заседатели. Според нововъведенията, съгласно Устава за углавно и гражданско съдопроизводство и Устава за наказанията, налагани от мировите съдии, обнародвани с Височайши указ от 24 ноември 1870 година, от правомощията на съда на съдебните заседатели се изземват политическите престъпления и “извършените чрез печата”. Чиновниците се освобождават от прекия съдебен контрол, а се дават под съд от началството. По този начин се осигурява безсъсловността на новия съд и приспособяването на съдебния апарат към новите пазарни отношения, които бързо проникват и се развиват в Русия след реформите.
Доколкото новият съд, създаден по европейски образец, не би могъл да се примири със старата средновековна система от наказания, то още преди въвеждането му, през 1963 година, обикновените съдилища се лишават от право да налагат телесни наказания. Боят с пръчки обаче остава като оръдие за административна разправа, а също така в практиката на съсловните селски местни съдилища – т.е. за 90 на сто от населението.
Важни преобразувания стават в сферата на средствата за масова информация, които все по-активно въздействат върху формирането на общественото съзнание. През 1862 година се закрива Главното управление на цензурата. Част от функциите му преминават към Министерството на вътрешните работи, а част – към Министерството на народната просвета. На 6 април 1865 година са обнародвани Временни правила по въпросите на печата. Те дават възможност значително да се съкратят сроковете за издаване на печатни произведения, разрешава се някои от тях да се предоставят на цензора вече отпечатани, а не в ръкопис.
В столиците такива били оригиналните съчинения с обем над 10 коли и преводните – над 20 коли, а също периодичните издания, получили от Министерството на вътрешните работи разрешение да излизат без предварителна цензура. Но правителството си запазва правото да задържи или унищожи неугодните му издания, при което единствената заимствана от европейската практика гаранция – унищожаването на книгата да става само по решение на съда /без съдебни заседатели/ – е скоро премахната и от 1872 година се прилага административно разпореждане.
По време на царуването на Александър ІІ непрекъснато нараства вниманието, както от страна на обществеността, така и на държавните управленски органи, към системата на народното образование и просвета. През 1863 година се изработва нов, общ за всички университети устав, значително разширяващ правата за самоуправление. Година по-късно е утвърден нов устав за гимназиите, значително променен и допълнен през 1871 година. Според него, средните учебни заведения се разделят на класически и реални. С грижа за образованието на широките народни маси е издаден през 1964 година Указ за началните народни училища. Специално внимание е отделено на образованието на девойките. Още през шестдесетте години вместо закрити женски учебни заведения се създават открити, в които се допускат девойки от всички съсловия. Тези нови учебни заведения се покровителствали от Императрицата. Подобни гимназии започва да създава и Министерството на народната просвета.
Необходимостта да се развива висшето женско образование впоследствие довежда да организирането на педагогически курсове и висши женски курсове в Петербург, Москва, Киев, Казан и Одеса.

В епохата на Александър ІІ в полезрението на държавните органи постоянно се намират и етнорелигиозните проблеми, по-специално на правното положение на евреите и разколниците, които остават актуални през цялото му царуване, но така и не намират решение. Главната причина за неуспеха се корени в опитите тези проблеми да се разрешат на старата юридическа основа отпреди реформата. Самият Александър ІІ изглежда се отнасял към евреите така, както повечето хора от неговия кръг. Всички проекти за равноправие на евреите или даже само за разширяване на границите на местата, където им се позволявало да живеят, срещат от негова страна решителен отпор.
Но логиката на набиращите сила пазарни отношения изисквала отстъпки от правителството и в тази област. Членовете на правителството убеждават Императора постепенно да бъдат предприети такива мерки, с които той първоначално абсолютно не бил съгласен. В резултат, по време на царуването му положението на евреите макар в известна степен, но все пак се подобрява. Така например коронационният манифест от 26 август 1856 година облекчава невероятно суровите допреди него условия за отбиване на военната повинност на евреите . Ред закони – от 1859, 1861, 1865, 1867 и най-широкият от тях – от 1879 година, разширяват границите на местата, където им се разрешава да живеят, главно за по-заможните слоеве на еврейското население. Но до истинското равноправие на евреите трябвало да мине още много време.
Аналогично е положението и на църковните разколници. И те не се ползват със симпатиите на Императора. Той “решително не е съгласен” с откриването на техни молитвени домове, за което те го молят в началото на неговото царуване. Въпреки това, към началото на шестдесетте години, преследванията срещу тях са значително смекчени в сравнение с периода, когато царува неговият баща. Направена им е само една юридическа отстъпка, при това доста незначителна. Закон от 19 април 1874 година дава право разколниците юридически да оформят браковете си, които допреди не се признавали от властите. Но избраният за това метод – с посредничеството на полицията – бил за разколниците все пак оскърбителен.
Отделни по-незначителни мероприятия се осъществяват и в органите на общодържавното управление. В тяхно число може да се посочи учредяването през 1861 година на Съвет на министрите, който да обсъжда под личното председателство на Императора най-важните въпроси от живота в държавата. Обаче този Съвет се събирал от време на време, без да оказва забележимо влияние върху текущата административна практика. Всички опити да се придаде европейски вид например на руското законодателство, като се направи поне елементарно разграничаване между закона и правителственото разпореждане, завършват с неуспех. Императорът категорично декларира, че основните характеристики на държавното устройство на Русия ще бъдат запазени и в бъдеще и реформите няма да ги променят. В отговор, през 1865 година, на ходатайството на московското дворянство “да се довърши държавническата сграда като се свика общо събрание на избрани люде от земята руска за обсъждане на нуждите, общи за цялата държава”, т.е. да се създаде изборен парламент, той се позовава на “извършените и извършващите се преобразувания” като доказателство, че правителството удовлетворява нарастващите обществени потребности, доколкото ги намира за необходими. Александър ІІ недвусмислено напомня на дворяните, че правото да направлява “главните насоки на това постепенно усъвършенствуване принадлежи изключително нему и е неразривно свързано със самодържавната власт, поверена му от Бога”.
Ясно било, че Императорът хич и не помисля да раздели с когото и да било самодържавната си власт.

ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ КРИМСКАТА ВОЙНА В СФЕРАТА НА ВОЕННОТО ДЕЛО И ОТБРАНАТА НА СТРАНАТА

Премахването на крепостничеството и бързото развитие на пазарните отношения са предпоставка и фон за реформи не само в посочените по-горе сфери, но и за реформи в армията и флота, провеждани под ръководството на Александър ІІ през шестдесетте и седемдесетте години. Техен главен импулс става неуспехът, а фактически – поражението на Русия в Кримската /Източната/ война 1853-1856. Основна причина за този неуспех е до голяма степен изоставането на Русия във военно и техникоикономическо отношение от напредналите държави през епохата.
Реформата на въоръжените сили обхваща тяхната организация и комплектоване, управление и въоръжаване, подготовката на военни кадри на всички нива, военното съдопроизводство. По най-подробен начин този процес е описан и анализиран в шестте тома на “Исторически очерк за дейността на военното управление на Русия от 1855 до 1880 година”, както и в двутомника “Обзор на дейността на морското управление в Русия от 1855 до 1880 година”, издадени съответно от военното и морското министерства. По-нататък, ако няма отбелязано друго, конкретните цифри и постановки се цитират от тези издания.
Измежду по-късните фундаментални трудове по тази проблематика могат да се отбележат следните: Милютин Д. А. “Дневник”, Зайончковски П. А. “Военните реформи в Русия в периода 1860-1870”. Значителни раздели, посветени на военните реформи в Русия по времето на Александър ІІ, се съдържат в труда на Татишчев С. С. “Император Александър ІІ, неговият живот и царстване”, и в монографията на Золотарьов В. А. “В бъдещето гледаме през миналото. Войната от 1877-1879 – апотеоз на източната криза”.
В гореспоменатите трудове се отбелязва, че при множеството направления, по които се осъществява реформата на въоръжените сили на Русия през шестдесетте-седемдесетте години на ХІХ век, главното все пак остава реорганизацията на системата за формиране и комплектоване на армията и флота. При все че общото ръководство на преобразуванията на въоръжените сили се поема от самия Император, те се осъществяват от конкретни забележителни военни деятели, които осъзнават необходимостта от такива преобразувания предвид националните интереси на Русия. По своите социалнополитически възгледи това са военни либерали, осъществяващи и осъществили либералната военна реформа на Александър ІІ въпреки активното противодействие на скритите и явни военни и политически консерватори.
Когато през 1855 година Александър ІІ се възкачва на престола, постът военен министър от 1853 година се заема от княз В. А. Долгоруков /1804-1864/. След подписването на Парижкия мирен договор през 1856 година, Императорът назначава за военен министър генерал-адютанта Н. О. Сухозанет /1794-1871/. В периода 1849-1855 той бил началник на артилерията в действащата армия, а през 1855-1856 командвал пехотен корпус и Южната армия. Негов заместник от 1858 е княз А. И. Василчиков /1818-1881/, който е не само крупен военен деятел, но икономист и публицист, общественик, близък на славянофилите. На перото му принадлежат трудове по историята на руските общини и аграрното устройство в Русия след реформите. В тях той застъпва тезата за запазване на съсловната община, в която той вижда средство страната да се спаси от класова борба и революция.
В годините, когато Н. О. Сухозанет е военен министър /1856-1861/ са проведени първите важни преобразувания в системата на комплектоване и формиране на руските въоръжените сили. Ликвидирани били задължителните военните поселища. Срокът за войнишка служба бил намален от 25 на 15 години, а във флота – на 14 години. Войнишките синове вече се освобождавали от подчинение на военното ведомство и от включването им в категорията на кантонисти, в която били записвани още при раждането си, а формирали съсловие от свободно наемани хора. В армията били отменени телесните наказания като унижаващи човешкото достойнство.
За подготовка и организация на по-нататъшните преобразувания били създадени специални комитети в рамките на военното министерство.
Най-близката задача на министерството била да осигури прехода на войската в мирно положение. Към 1 януари 1856 година, според списъците, в редовните войски се водят 32 430 офицери и 1 742 342 низши чинове; войските от запаса наброяват 3 640 офицери и 168 691 низши чинове; в държавното опълчение са 5 647 офицери и 364 421 низши чинове. Общо – 41 817 офицери и 2 274 544 низши чинове. Държавното опълчение било разпуснато, а редовните войски минавали в мирно положение постепенно в съответствие с разформироването на резервните и запасните части. През 1856 година 68 912 низши чинове преминават в оставка, а в безсрочен и временен отпуск – 421 123 души, или общо около половин милион военнослужещи.
Числеността на армията намалява и по-нататък през годините преди всичко поради финансово-икономически съображения. Обаче през 1859 година, предвид изострилата се политическа ситуация в Западна Европа, Императорът дава разпореждане да се прехвърлят на военно положение четири армейски корпуса, макар и за кратко време.
На 8 ноември 1861 за военен министър е назначен Д. А. Милютин /1816-1912/, граф, генерал-адютант. Допреди тази си длъжност, през 1856-59 г. – по време на Кавказката война, той бил началник на щаба на командващия войските и наместник на Кавказ княз А. И. Барятински, по-късно заместил на поста заместник-министър А. И. Василчиков. През 1856 година Милютин е член на комисията “За подобрения по военната част”, пред която излага своя план как да се реорганизира цялата военна система в империята.
Д. А. Милютин остава на длъжността военен министър две десетилетия /1861-1881/, през които се осъществява основната част от реформите на Александър ІІ. Затова във военноисторическата литература те са се назовавали и се назовават “реформите на Милютин”.
Скоро след назначаването му за министър, към 1 януари 1862 година, численият състав на руската армия намалява до 31 856 офицери и 858 997 низши чинове, в това число в действащите войски – 28 850 офицери и 763 911 низши чинове и в резервите 3 006 офицери и 95 086 низши чинове.
Д. А. Милютин съставя обширен план за реформи, обхващащи както строевата организация на войските, така и многочислените отрасли на военното управление. Основните начала на предлаганите преобразувания той излага в доклада си до Императора от 12 януари 1862 година.
По замисъла на Д. А. Милютин целта на преустройството на въоръжените сили е съкращаване по възможност на числеността на наличните войски в мирно време и съгласуване на това съкращаване с друго, не по-маловажно условие – осигуряване на предпоставки за максимално разгръщане на силите в случай на война. За достигането на тези цели той предвижда:

1. Съкращаване на нестроевия състав на армията чрез намаляване или преформироване на онези части, които служат само в мирно време и нямат никакво принципно значение за разгръщане на въоръжените сили в случай на война.
2. Издигане на нивото на резервните войски до бойни резерви.
3. Подготовка на кадри за запасните войски, каквито се формират по време на война, с цел постоянно да попълват загубите във войнските части, действащи на бойното поле.
4. Постепенно комплектоване на такъв запас от военнослужещи, подготвени за строева служба, какъвто действително би могъл да покрие разликата между щата на армията в мирно и военно време.

В тази връзка Милютин предлага да се ликвидира корпусът за вътрешна стража като караулната служба в губернските градове във вътрешността на страната се възложи на резервните войски, а при извеждането им във военно време – на запасните войски, за които в мирно време не е необходимо да има много кадри; съкращаване на местните инвалидни команди и прехвърлянето им към запасните войски; във военно време обучаването на наборниците да се възложи на запасните войски.
Д. А. Милютин смятал за необходимо да реорганизира и всички централни управления в повереното му министерство на следните главни основания:

1. Военното министерство да осъществява само общото ръководство и основния контрол върху действията на всички административни органи, а фактическият местен контрол върху дейността на различните учреждения и лица на военното ведомство да се прехвърли на главните началници на военните окръзи.
2. Да се постигне единство в системата на управление, като за тази цел в състава на военното министерство се включат такива подразделения, каквито дотогава били свързани с него само по линия на висшето управление, а именно: щабовете на генерал-фелдцайхмайстера и генерал-инспектора по инженерната част, главното управление на учебните заведения и др.
3. Да се свие съставът на самото военно министерство като се ликвидират някои подразделения, други се слеят с подобни, делопроизводството съществено се ограничи, като министерството се освободи от функциите да надзирава действията на подведомствените му учреждения, какъвто надзор всъщност се свеждал до канцеларска преписка.
4. Да се образуват главни комитета /управления/, за да се осъществи единно и общо управление на някои части като: военни болници, военни затвори и т.н., а също така за разработка на някои общи въпроси.
5. Да се предоставят на началниците на главните управления еднакви права.
6. Да се ликвидират съществуващите към главните управления общи присъствия.

Успоредно с реорганизацията на централните управления във военното министерство се реорганизират и местните органи по изработена от Д. А. Милютин окръжна система, преимуществата на която той характеризира по следния начин: “Предишната система се отличаваше с крайна централизация, което унищожаваше всякаква инициатива на административните органи, дребнавата опека от страна на вишестоящите власти ги ограничаваше и лишаваше от възможността да упражняват стриктен контрол върху действията на подчинените им лица и подразделения.
Същата централизация с всичките й вредни последици бе развита и в строевото управление на войските, където липсата на инициатива на някои военни началници, особено по време на военни действия, не веднъж се проявявала и довеждала до най-печални резултати. Войските и в мирно време оставаха съединени в дивизии, корпуси и армии, като по този начин се издържаха всички щабове – от дивизионния до главния щаб на армията включително. Макар на такава система и да приписват изгодата, че в случай на война армията би имала готови щабове и войските биха тръгвали на поход под командването на началници, които са ги познавали и командвали в мирно време, това предимство обаче не било реализирано напълно. На практика твърде рядко се е случвало не само армията, но дори корпусите да действат в театъра на войната в своя нормален състав от мирно време.
Много по-често поради различни стратегически съображения в самия военен театър се формираха отряди от войски на различни корпуси, за които се уреждаха отрядни щабове. Така по време на войната от 1853-1856 година нито един корпус не е останал в пълния си състав. Въобще, опитът от последните няколко войни показва, че нашите корпуси представляват прекалено крупни тактически единици, за да бъдат постоянно употребявани по време на война в пълния си състав”.
Като изхождал от тези съображения, Д. А. Милютин смятал, че скъпоструващите в мирно време корпусни щабове не били от съществена полза във военно време, затова ликвидирането им би било изгодно от финансова гледна точка и не би представлявало никакъв проблем във военно-организационен план. Съобразявайки се с пожеланието на Императора да се децентрализира военното управление, военният министър застъпвал становището, че най-ефективно това може да бъде постигнато чрез преход към окръжната система, доколкото в лицето на началника на окръга могат да се обединят функциите на корпусния командир, генерал-губернатора /по военната част/ и окръжния началник на вътрешната охрана. С образуването на окръзи се разтоварвали задълженията на военното министерство благодарение на по-ясното разпределение на функциите между военно-окръжните началници, по-рационалното стопанисване. В крайна сметка би се засилил контролът върху дейността на различни местни инстанции.
В края на доклада си Д. А. Милютин предлагал, вместо корпус, висша тактическа единица да бъде дивизията. Това би имало следните предимства: при мобилизиране войските биха могли да бъдат съединени в корпуси и отряди с такава сила и численост, каквато бъде необходима. За ръководството им биха могли да се назначат най-способните генерали, при утвърждаването на които висшето ръководство би могло да не взима под внимание длъжностите, заемани от тях в мирно време. Щабовете на армиите, корпусите и отрядите биха се формирали чрез избора на най-способни офицери от цялата армия. Накрая, всички войски, управления и райони, оставащи в тила, биха разполагали там с добре организирана местна администрация, а щабовете биха улеснили военното министерство в трудната задача да организира операционната база и снабдяването на действащата армия с необходимите ресурси.
Трябва специално да отбележим, че всички предложения на Д. А. Милютин са били одобрени от Императора и осъществяването им започнало веднага. Проектите за новото устройство се разработвали в няколко комисии под непосредственото ръководство на военния министър, след което се изпращали на главните военни началници, както строеви, така и щабни, а след получаване на отзивите им, се внасяли във Военния съвет и след като били разглеждани там, се представяли да бъдат утвърдени от Императора.
Най-общо на военното министерство предстояло:

1. Да реформира състава на централното управление.
2. Да организира наново управленията на военните окръзи.
3. Да реорганизира строевите управление, като съгласува тяхната дейност с управленията на военните окръзи.
4. На нова основа да организира местните управления.
5. Да издаде наредби за управление на армиите, корпусите и отрядите, каквито се предполагало да се формират само във военно време.

Работата по организация на войските на нова основа била прекъсната в самото й начало заради извънредните мерки, които се наложило да бъдат взети във връзка с полския метеж, за който ще стане дума по-нататък, и намесата на три западни държави, заплашващи да скъсат отношенията си с Русия. По тази причина няколко дивизии бързо били поставени във военно положение, формирани били крепостни полкове, а от резервните полкове били образувани 16 нови пехотни дивизии. Подсилени били кавалерията и артилерията чрез формиране на пети и шести ескадрони в драгунските полкове, а също на четвърти резервни батареи. Но когато опасността от външна агресия отминала, дейността по съкращаване числеността на армията и нейното реформиране продължили. В съответствие с новите положения, валидни за всички родове войски, организационните й основи били следните:
Всички разположени в европейска Русия войски били разделени на полеви, или действащи, и местни. В първите било ликвидирано разделянето на армии и корпуси и за висша тактическа единица в пехотата и кавалерията била приета дивизията, а в артилерията и инженерните войски – бригадата. Към местните войски спадали бойни части, които според предназначението си действали във фиксиран пункт или местност, като например войски за отбраната на крепости, т.е. крепостни, а също така линейните батальони; резервни войски, предназначени да обучават наборниците в мирно време; войски за вътрешна служба вместо ликвидираните корпуси за вътрешна охрана, състоящи се от местни батальони в губерниите и команди в околиите; части и команди с вспомагателно предназначение към военни болници, жандармерия, артилерия, инженерни, военно-поправителни, трудови, военно-железопътни, телеграфни и учебни, както и фелдегерският корпус. Армията се комплектувала с новобрански набори.
Към началото на 1871 година новата система за комплектоване била завършена. Тя се състояла от следните части:

А. Полеви войски.
1. Пехота: 47 пехотни дивизии, 8 стрелкови бригади и 48 линейни батальона.
2. Кавалерия: 10 кавалерийски дивизии.
3. Артилерия: 47 пеши артилерийски бригада всяка от 4 батареи, и 4 отделни бригада в сибирските и туркестанските окръзи. 8 конно-артилерийски бригади; 8 паркови бригади и 6,5 отделни парка.
4. Инженерни войски: 10 сапьорни батальона; 6 понтонни полубатальона и парка; 6 военно-походни телеграфни и 2 полеви инженерни парка, съединени в 5 сапьорни бригади и 1 отделна рота;
Б. Местни войски.
1. Крепостни: 25 батальона, 2 команди пехота и 57 роти артилерия.
2. Резервни войски: 8 батальона пехота, 56 ескадрона кавалерия, 4 пеши и 4 конни артилерийски бригади, 4 инженерни батальона.
3. Войски за вътрешна служба: 70 губернски батальона, 1 минен батальон, 570 околийски и местни команди, 70 затворнически, 18 конвойни и 5 полкови.
4. Помощни части и команди и военни заведения; жандармерийски – гвардейски полуескадрон, 3 дивизиона,1 пехотна и 15 конни команди; артилерийски части: 26 крепостни управления, 8 отделения на обсадната артилерия, 24 местни команди, 3 арсенала, 3 оръжейни завода, 3 барутни склада, 2 капсулни работилници, 1 ракетна работилница, 10 окръжни арсенала, 140 местни парка, 8 лаборатории, 8 учебни полигона, 29 склада за артилерийски снаряди, ръчно оръжие, ракети и огнестрелни запаси; инженерни части: 11 крепостни управления, 36 инженерни станции, 7 занаятчийски команди, 6 военно-работни роти, 2 обсадни инженерни парка и инженерен арсенал; учебни войски: пехотен батальон и рота, ескадрон, пеша и конна батарея, техническо галваническо заведение и 2 работни бригади.

Следователно във всички редовни войски, полеви и местни, имало 853,5 батальона, 287,5 ескадрона, 234 батареи и над 700 отделни роти и команди – общо 733 761 низши чинове.
Сравнена със системата, съществувала допреди 1862 година, новата организация на редовната армия имала следните предимства: числото на бойните части, които биха могли бързо да преминат в състояние на бойна готовност и да настъпят, се увеличило в пехотата и в артилерията; нови формирования не се предвиждали; преходът от мирен към военен състав на полевите войски бил напълно осигурен от резерва военнослужещи, които вече били преминали през редовете на армията; намалял броят на частите за вътрешна служба и на другите войски с вспомагателно предназначение.
Едновременно, етап по етап, се реорганизирали и централните подразделения на военното министерство. Към края на 1869 година те имали следната структура:

Имперска Главна квартира и Военно-походната на Негово величество канцелария.
Военен съвет с подчинени му пет главни управления: военно-кодификационно, по организация и формиране на войските, военноучебно, военно-болнично и военно-затворническо.
Главен военен съд.
Канцелария на военното министерство.
Главен щаб с военно-топографски отдел.
Николаевска академия на Генералния щаб.
Военноучебен комитет.
Комитет по придвижване на войските с железопътен и воден транспорт.
Корпусите: на офицери от Генералния щаб, военните топографи и фелдегери;
Главни управления: интендантско; инженерно с Николаевската инженерна академия; военномедицинското с Военномедицинската академия и Военномедицинския учебен комитет; военноучебните заведения с педагогическия комитет; нередовните войски с комитета под същото име; военно-съдилищно с Военно-юридическата академия; управленията на генерал-инспектора на кавалерията и инспектора на стрелковите батальони.
Към министерството се водел и комитетът за подкрепа на ранените.

Военните окръзи също се създавали постепенно, започвайки от 1862 година. Първоначално били формирани 3 окръга: Варшавски, Виленски и Киевски. Управлението на всеки окръг се състояло от следните подразделения и отдели: военно-окръжен съвет и окръжни интендантско, артилерийско, инженерно и военномедицинско управления, а също от окръжен инспекторат на военните болници. Начело на окръга бил поставен командващият войските, на когото се подчинявали всички разположени на територията на окръга войски и военни учреждения. По отношение на личния състав му били присвоени функциите на командир на отделен корпус в мирно време, а що се отнася до стопанската страна, той действал само като председател на военно-окръжния съвет.
В някои окръзи били назначавани и помощник-командващи войските.
Уредбата на военно-окръжните управления с техните щатове, командването на пехотните и кавалерийските дивизии и на местните войски в окръзите били утвърдени от Императора на 6 август 1864 година. Към началото на 1871 година европейска и азиатска Русия била разделена на 14 военни окръга: Петербургски, Финландски, Виленски, Варшавски, Киевски, Одески, Харковски, Московски, Казански, Кавказки, Оренбургски, два Сибирски и Туркестански.
В доклада си до Александър ІІ за 1864 година Д. А. Милютин между другото пише: “Извършените през последно време по военната част преобразувания са обхванали толкова обширен кръг от държавната дейност и са засегнали толкова интереси, че при цялото съчувствие към тях от страна на огромното болшинство здравомислещи и опитни лица тези реформи не можеха да нямат и яростни противници. Утешително е обаче, че всички възражения от страна на последните показват или непознаване на същността и целта на извършваните преобразувания, или касаят точно тези недостатъци в нашата армия, отстраняването на които трябва да се постигне с времето в резултат на предприетите реформи. Такива приказки са стигали до знанието на Ваше величество, но те нито веднъж не са могли да поколебаят у Вас увереността /срещу тези думи Император Александър ІІ е написал “Не, не са поколебали”/, че Военното министерство, като действа последователно съгласно Вашите непосредствени указания, върви по верен път към избраната цел – всестранното развитие и усъвършенстване на въоръжените сили на Империята”.
Върху този доклад Александър ІІ е написал на 5 януари 1865 година. “Искрено благодаря за всичко, което вече е изпълнено, и одобрявам изобщо всичко, което още имате предвид. Дай Боже да завършим цялата наша военна реорганизация на здрави основи”.
Въвеждането на военно-окръжната система и преобразуванията на централните управление във Военното министерство наложили и преразглеждане на устава от 1846 година за управление на войските по време на война. След обсъждането му във Военния съвет, Положението за полевото управление на войските във военно време е утвърдено от Императора на 17 април 1868 година.
Сред конкретните принципни противници на военните реформи бил княз Барятински, член на Държавния съвет. Той визирал прекалено бюрократичния характер на реформата и като главен недостатък посочвал, че над строевия преобладава щабният елемент, строевите началници са подчинени и се контролират от щабовете и управленията.
Като изтъква, че Положението за полевото управление на войските във военно време, макар и изпратено му за мнение като проект, не било стигнало до него, той поискал от Императора разрешение да му предостави своите забележки, въпреки че то било вече утвърдено от Александър ІІ и обнародвано. В записката си от 20 март 1869 година Барятински значително надхвърля рамките на въпроса, послужил за неин повод. Същността на неговите възражения се свеждала до следното: “Защо управленията във военно време при нас произлизат от управленията при мирно време? Доколкото армията съществува за война, то и връзката трябва да е обратна. В случая новата военна уредба произтича от сегашната мирна, послужила й за основна, рамка. Никой не се е оплаквал от военния устав от 1846 година, напротив – военните от цял свят го признават за съвършен. Но той беше променен, защото не пасваше с окръжната система”. А. И. Барятински виждал в новото положение “подценяване на военното начало пред административното, основаващо се сега у нас върху двойствената полуподчиненост и на оскърбителното чувство за взаимно недоверие, неприсъщо на военния дух… Бойният дух на армията неспасяемо изчезва, ако административното начало, само съдействащо, започва да преобладава над началото, формиращо честта и славата на военната служба. За да се избегне това, в някои първокласни държави, където армиите са проникнати с превъзходен боен дух, военният министър се избира измежду гражданските чинове, за да не се допусне възможността той да играе роля в командването. От военния министър не се изискват бойни качества, той трябва да е добър администратор. Поради това при нас най-често той се назначава измежду хора, неизвестни на армията, във военното дело имащи малък или изобщо никакъв опит, а понякога той не само във военно време, но и в мирно никога не е командвал войници. Впрочем, при това положение не може да има някакви неудобства, ако военният министър е строго ограничен от определения му кръг за действия. Вождът на армията се избира по други критерии. Той трябва да е известен на войската и отечеството със своите доблести и опит, за да е в състояние по време на война достойно и надеждно да изпълнява длъжността началник на Главния щаб към своя Император или в дадения случай да замести височайшето присъствие”.
Обрисувайки по такъв начин характера на дейността както на военния министър, така и на главнокомандващия армията във военно време, Барятински доказвал, че при новото положение се подценява властта и длъжността на главнокомандващия, той се поставя в пълна зависимост от централното военно управление, което, явявайки се ръководител на войната, получава значението на хофкригсрат /придворен военен съвет – нем./, отдавна отхвърлен от историята.
Нещо повече, в наредбата от 1868 година цялото управление на армията било с понижено значение, тъй като щабовете, а съответно и чиновете в тях, се преименували от главни в полеви. Началникът на такъв щаб бил поставен във вредна и небивала зависимост от Военното министерство. “Армията по време на война – пише Барятински, – наподобява кораб в океана, оборудван съобразно посочената му цел; той носи в себе си всички средства за съществуване и успех. Армията представлява независимо цяло, поверено на главнокомандващия на същите основания за отделна самостоятелност, както корабът, изпращан около света, се поверява на капитана. В това сравнение е цялата непогрешима и свята истина, която досега служеше за основа на нашето устройство по време на война. При изработването на новото положение военният министър трябваше преди всичко да обезпечи неприкосновеността на тази основа от всякакви посегателства. Вместо това задачата на съставителя на новото положение се състоеше преди всичко да запази неприкосновени отношенията, установени в мирно време между министерството и армия. Следователно, от самото начало са били нарушени нормалните отношения между главните страни. При всяко положение не бива непоклатимото да се превръща в условно”. Накрая, и това не бил най-мекият от упреците на Барятински, той акцентира върху “незачитането на заветните основи на нашия военен бит” – за първи път от 1716 година насам в руския военен устав не се споменава за Господаря-Император. Монархът няма дори свой представител на войната, в резултат на което неизбежно командването се съсредоточава в Министерството”.

Записката на Барятински със собственоръчните на Александър ІІ забележки срещу някои нейни точки била изпратена на Милютин, който на свой ред подготвил обосновани възражения срещу нея. Военният министър в частност пише, че “Императорът продължава както и по-рано да ръководи ежедневно дейността на всички военни управления и всички коренни преобразувания от последните години са извършени по непосредствената инициатива и по указанията на Негово Императорско Величество”.
Изразеното първоначално от Императора намерение да бъде преразгледан полевият устав от 1868 година останало неосъществено. Впоследствие съществени преобразувания били направени във всички отделни съставни части на военното управление.
Бившият департамент на Генералния щаб бил слят с инспекторския департамент в едно общо учреждение – Главен щаб. Направени били промени в разполагането и настаняването на войските, предизвикани от полския метеж и формирането на нови войскови части. Изработен бил проект за нормална дислокация, утвърден от Александър ІІ в окончателния му вид на 25 март 1875 година. В цялата империя започнало строителството на нови казарми с цел постепенно всички войски, особено местните, да се настанят в тях, като квартирната повинност се замествала с парична. Придвижването на войските било съгласувано с развитието на железопътния и водния транспорт и определено със специални наредби.
Низши чинове били командировани по гари и телеграфни станции, за да изучат съответните професии и да образуват в бъдеще специални команди, подготвени за такъв род служба. Взети били мерки за намаляване на караулния наряд. Установени били правилата за летните войскови сборове. Войските били използвани за осъществявани от държавата работи в крепостите, при строежа на някои железопътни линии, особено в Кавказ и Туркестан, където те строяли пътища, казарми, издигали укрепления.
Започнало събирането на статистически сведения за Русия и чуждите държави, предимно с военен характер. Осъществявали се геодезични работи по измерване, в съответствие с международното съглашение, на дъгите на паралел 52 градуса северна ширина, тригонометрични измервания на различни местности, а също топографични снимки. Гвардейският Генерален щаб бил ликвидиран, а всичките му офицери, където и да служили, били обединени в единен корпус с еднакви права, привилегии и униформа.
Съставеното от бившите департаменти “Провиантски” и “Комисариатски” Главно интендантско управление преобразило тиловата част, която дотогава била крайно разстроена. И тук в основата била положена децентрализацията. Променена била организацията на интендантските складове и хранителните магазини, към които били създадени специални приемателни комисии.
В Москва отворила врати работилница за ушиване на униформи за резервните и запасните войски. Променен бил размерът на хранителните и фуражните дажби и определени способите за набавянето им. Стопанските ресурси били организирани по начин, осигуряващ изхранването на войската. Въведени били нови опростени униформи. Натрупали се запаси от вещево доволствие и били установени нови правила за техния прием и издаване. Войската била снабдена с обози от нов образец; тиловата част в полковете и отделните батальони била преустроена така, че подлежала на строга отчетност.
На артилерийското ведомство се паднала сложната и трудна задача да превъоръжи пехотата и артилерията съобразно успехите на техниката и съвременните изисквания на военното дело.
Организационното преустройство на армията се съпровождало от нейното превъоръжаване. Насъщна задача било гладкоцевното оръжие да се замени с нарезно. През 1867 година войската била въоръжена с шестлинейната винтовка на Карле, през 1869 година – с шестлинейната винтовка на Кринк. В края на шестдесетте години американецът Бердан с участието на руските офицери А. П. Горлов и К. И. Хуниус създали стрелковата винтовка Бердана №1. С нея руската армия била въоръжена през 1868 година, като тя се отличавала от предишните образци оръжие с по-съвършена конструкция и по-малък калибър – 4,2 линии /10,67 мм/. През 1870 година я сменила Бердана №2, притежаваща проста конструкция, точност на стрелбата и скорост. Участието на руските офицери Горлов и Хуниус в усъвършенстването на винтовката било толкова значително, че в самата Америка я наричали “руската винтовка”. Към нея за първи път вместо предишния триръбест бил приспособен четириръбест щик.
В руската армия това били първите зареждани откъм задната им част винтовки с металически патрон. Преминаване към такива пушки позволява да се постигне значително ускоряване на стрелбата и повишаване на нейната точност. Самото оръжие станало по-сигурно и по-просто. Войниците по-бързо го усвоявали. Откривали се по-добри възможности за производството му в масов мащаб.
Пистолетите навсякъде във войската били заместени от револвери образец “Смит и Уесън”.
Важни открития в областта на пиротехниката предопределили превъоръжаването на артилерията – както полевата, така и обсадната и крепостната, с нови усъвършенствани оръдия.
През шестдесетте години се използвали бронзови нарезни оръдия, зареждани откъм дулото. Впоследствие те били заменени от 3- 4- и 9-фунтови бронзови нарезни оръдия, които се зареждали откъм обратната страна.
Гладкоцевната артилерия все повече била измествана от нарезната със зареждане отзад.
Руски учени-артилеристи пристъпили към опитна разработка на стоманени нарезни, зареждани отзад оръдия. През 1860 година, по чертежи на минния инженер П. М. Обухов, в Златоуст било отлято първото в света стоманено оръдие, получило през 1862 година, на Световното изложение в Париж, най-високата награда. За конструирането на стоманените артилерийски оръдия огромна била заслугата на А. В. Гадолин и Н. В. Маевски. Благодарение на успешната дейност на руските учени-артилеристи били създадени образците 4-фунтово леко, 4-фунтово теглено с конна тяга и 9-фунтово батарейно стоманени оръдия, които след продължителни изпитания, през 1877 година, били въведени в полевата артилерия. Те притежавали високи за онова време бойни качества.
Успешно бил решен въпросът за скорострелността на оръдията. През 1874 година. талантливият артилерист В. С. Барановски създал принципно ново скорострелно оръдие и заслужено се смята за основоположник на съвременната скорострелна артилерия. Оръдието му имало бутален затвор със самозадействащ се пружинен ударник, противооткатно приспособление и било снабдено с оптичен прицел. С него могли да бъдат направени 10 изстрела за минута.
В обсадната артилерия гладкоцевните оръдия също били заместени от нарезни, а медните – от стоманени, като образците оръдия били 24-фунтови и 9-фунтови, а на мартирите 8-дюймови и 9-дюймови. Решено било в европейската част на Русия да има два обсадни парка, а в Кавказ – полупарк, като всеки парк включвал по 400 оръдия. Подсилен бил калибърът и увеличено числото на усъвършенстваните по новите системи и образци оръдия от крепостната и бреговата артилерия.
Подобренията в инженерната част вървели бавно главно поради недостиг на парични средства. Така въвеждането на нарезна артилерия наложило преустройство на руските крепости. Изработеният от генерал-адютант Е. И. Тотлебен, който ръководел инженерните работи при отбраната на Севастопол по време на Кримската война, план за тяхната реконструкция, бил утвърден от Александър ІІ. Но доколкото той изисквал вложения за 48 милиона рубли, то не е могъл бързо да бъде осъществен напълно. Наложило се да се извършат частични, най-необходими подобрения и, без да се започва ново строителство, да се направи само ремонт и да се поддържат в състояние на готовност съществуващите укрепления.
В резултат отбранителната система останала недовършена, а сухопътните крепости – недостроени, с каменни постройки, незащитени от разрушителното действие на новите артилерийски оръдия. Фактически открита оставала цялата западна граница на империята, тъй като не било завършено строителството на Киевската крепост, а за построяването на нови укрепления в района на Волин и Днестър нямало пари.

Като отчита горчивия опит от поражението в Кримската война и опита от Австро-пруската война от 1866 година и Франко-пруската война от 1871 година, в годините на преобразувания интензивно се развива руската военно-теоретична мисъл. Един от резултатите бил да се предпочитат стрелковите вериги пред сбития строй.
“Според подобряването и влиянието върху боя на ръчното огнестрелно оръжие – пише през 1856 година полковник А. И. Астафиев, – тактиката трябва да промени строя, като отдава преимущество на разсипания пред колонния. Трябва да се разсипват не само ротите и батальоните, но и цели полкове и бригади”.
Във връзка с промените в тактиката били разработени и нови устави и наставления. Нараснало значението на личната подготовка на пехотинеца, а подразделенията и частите започнали да се обучават за действия в пресечена местност не само в колони, но и в стрелкови вериги.
Бойният ред на полка по време на настъпление се състоял от две линии батальони. Батальоните от първата линия се подреждали също в две линии от роти, като отпред имало стрелкова рота във верига. Освен това, от всяка линейна рота се обособявали полувзводове, които образували втора стрелкова верига. Всички останали подразделения на батальона се подреждали във взводни и полувзводни колони на 240 метра от веригата. Във веригата за бойна единица се смятало звеното от четирима войници. Настъплението на стрелковата верига се водело на пребежки /по 20-40 м/ от едно към друго укритие. Когато до противника оставали 40-80 м, стрелящите по команда се хвърляли в атака на щик. Настъплението на останалите линии на батальона се осъществявало в сбит строй.
При обучение на пехотата за действия в отбрана основните сили на батальона се разполагали в сбит строй в резерва и само малка част – във верига. Отбранителният бой се провеждал така: противникът се допускал да се приближи до позицията /на 300-500 м/, тогава срещу него се откривал залпов огън; когато той се приближавал на 50 м, веригата и резервът стремително се хвърляли в щикова контраатака.

Преобразувания били осъществени и в други сфери от дейността на армията и флота. Така ръководството на медицинската част в сухопътните войски било съсредоточено в Главното военномедицинско управление, на което се подчинявала Военномедицинската академия. При образуването на военните окръзи управлението на военните болници било изтеглено от интендантското ведомство и предадено на новообразуваните военномедицински управления. Реформирани били военно-фелдшерските школи, бил издаден нов устав на военните болници и определена организацията им във военно време. Лекарският и санитарно-обслужващият персонал били увеличени.
Коренни промени били направени във военните съдилища. Те не се ограничили с преразглеждане на съществуващите положения, а внесли във военното съдебно устройство и производство общите основи на съдебната реформа. През 1863 година била издадена наредба за спазване на военната дисциплина и за дисциплинарните изисквания. През 1865 година Императорът утвърдил новите разпоредби, според които се образувало Главно военно-съдебно управление, бил публикуван военно-съдебният устав и войнският устав за наказанията. Била учредена Военно-юридическата академия и открит Главният военен съд. Новият устав постепенно бил въведен във всички военни окръзи. Били определени точните правила на офицерския съд.
Посочените преобразувания в армията, промените в тактиката, усложнението на цялата система на военното дело повишили изискванията към подготовката на военни кадри на всички нива. През 1860 година за главен началник на военноучебните заведения бил назначен Великият княз Михаил Николаевич, а през 1863 година цялото това дотогава самостоятелно ведомство било включено в състава на Военното министерство и бил образуван комитет за коренно реформиране на военноучебните заведения, които не отговаряли на предназначението си. Този комитет излязъл с редица радикални предложения за такава организация, при която броят на военноучебните заведения да се намали, те да подготвят годишно от 400 до 800 офицери, отговарящи на съвременните изисквания за професионални военни. Икономисаните средства да се използват за създаването на юнкерски училища, а една част от тях да се пренасочат към Министерството на народната просвета за увеличаване броя на общообразователните школи.
Кадетите били събрани в три военни училища: Павловското и Константиновското в Петербург и Александровското в Москва. Самите кадетски корпуси били преобразувани във военни гимназии, а част от тях били ликвидирани. Николаевското училище на гвардейските юнкери било преименувано на кавалерийско училище и нивото му издигнато до нивото на артилерийското и инженерното училище. Създадени били юнкерски училища за подготовка на пехотни и кавалерийски офицери.
Реорганизирани били Пажеският и Финландският кадетски корпуси, в които се обособили специализирани класове. Военните начални училища, наследили предишните батальони от кантонисти, за които вече стана дума по-рано, били преобразувани във военни прогимназии. Значителни преобразувания били направени и в петте специализирани академии – Генералщабната, Инженерната, Артилерийската, Военномедицинската и Военно-юридическата. Всяка от тях минала на подчинение на съответното Главно управление във Военното министерство, както и прилежащите към тях две училища – Артилерийско и Инженерно. Преподавателите се подготвяли в особени педагогически курсове и в учителската семинария. От 1854 до 1876 година включително академиите подготвили 2288 офицери.
Броят на другите военноучебни заведения с различен характер през 1880 година бил следният: военни училища, включително специализирани училища и класове към корпусите Пажески и Финландски – 9; военни гимназии с приравнените към тях подготвителни класове за корпусите Пажески и Финландски и подготвителният пансион за Николаевското кавалерийско училище – 23; юнкерски училища – 16; военни прогимназии – 8.

Освен редовните войски /полеви, тилови, запасни и спомагателни/ в състава на въоръжените сили на Русия влизали и нередовни войски и държавно опълчение. Нередовната войска се състояла от казашки части, а също така от части, формирани от народите на Кавказ, от татари и башкирци. Държавното опълчение се разделяло на два разреда: в първия влизали лица от 21 до 25 години, а във втория – от 25 до 40 години. Общо опълчението трябвало да наброява 600 000 души. Призивът се осъществявал на три етапа по 200 000 души всеки. Опълченците от първи разряд трябвало да попълват полевите и резервните войски, а опълченците от втори разред формирали особени дружини, стотни и команди за тилова служба.
Провежданите военни реформи засегнали и нередовните войски. Новите положения за тях се изработвали от специален комитет към новообразуваното Главно управление на нередовните войски в състава на Военното министерство. В състава му били привлечени и депутати от казашките войски. Когато те били представени на Императора на 5 ноември 1866 година, Александър ІІ изразил своето виждане за предстоящата им дейност със следните думи: “Вие сте събрани тук, за да изяснят с ваша помощ действителните ви нужди и ползи. Сегашните положения за казашките войски са остарели и изискват преразглеждане. Аз желая казашките войски, оказали на отечеството толкова много незабравими услуги, да запазят в бъдеще своето воинско назначение. Твърдо се надявам, че казаците и занапред, когато потрябва, ще се покажат такива храбреци, каквито винаги са били. Но заедно с това аз желая при устройството на казашките войски военното им предназначение да е колкото е възможно съгласувано с изгодите на гражданския бит и стопанското благосъстояние. Казашкото население, отбивайки военните си задължения както по-рано, може и трябва да ползва общите за цялата Империя блага на гражданското благоустройство. Към тази главна цел трябва да клонят вашите усилия, и ще ми е приятно да видя вие да ги постигнете”.
От 1861 до 1871 година преобразуванията засягали предимно гражданската част в казашките войски, които престанали да бъдат затворено учреждение. Разрешено било излизането от войсковото съсловие. Лицата от други съсловия придобивали правото да се заселват и да придобиват собственост в земите на казашките войски. В административно, съдебно и полицейско отношение лицата от казашкото съсловие били подчинени на същите управления като всички останали съсловия, или на аналогичните им, каквито имало във всички останали части на империята. От 1871 до 1881 година започнало преустройството на военната част на казашките войски с цел да се изравнят казаците във военно отношение с редовните войски. Били въведени нови правила за воинската повинност и военната служба на казаците. Те били снабдени с ново оръжие, а казашките части на действителна служба били поставени при равни условия и в по-голямата си част се обединили с редовните войски. Взети били мерки за осигуряване на бърза мобилизация на повиканите на служба нови казашки части, съответното им екипиране и въоръжаване.
При новото положение, към 1880 година шестте казашки войски – Донска, Уралска, Оренбургска, Семиреченска, Задбайкалска и Амурска – във военно време наброявали 568 ескадрона и стотни, 36 пеши стотни и 206 оръдия. Новият устав за воинската повинност по това време не бил въведен само в четири казашки войски – Кубанската, Терската, Астраханската и Сибирската.

Реорганизацията на армията и на всички части на военното управление според програмата от 1862 година като цяло била реализирана за десет години. Но в началото на седемдесетте години опитът от Австро-пруската и Френско-пруската войни, както и развитието на въоръжените сили в държавите от Западна Европа, довели до осъзнаването на необходимостта и Русия да създаде нови части за поддръжка на действащите войски. Предложенията на Д. А. Милютин да се увеличат въоръжените сили на империята били одобрени от Александър ІІ. През 1870 година били създадени две комисии под ръководството на военния министър – една от представители на различни ведомства за изработване на правила за лична воинска повинност, другата, предимно от военни – за изработване на правила за запасните, местните и резервните войски.
Независимо от тези комисии въпросът за стратегическото положение на Русия и за организацията на армията бил разгледан на специално съвещание под председателството на самия Император. Участниците в него стигнали до следните решения: 1/ да се подсилят полевите войски чрез увеличение на бойните единици; 2/ да се формират във военно време резервни войски и да се преобразуват съществуващите крепости и части, като и на едните, и на другите се възложи изпълнението на всички вспомагателни действия в тила на полевите армии; 3/ за непрекъснато попълване на загубите в полевите и резервните войски в хода на военните действия да се формират още при мобилизирането им запасни части; 4/ резервните пехотни батальони да се ликвидират, а местните войски да се преформират по такъв начин, че да служат за подсилване и необходимото осигуряване на кадри за резервните и запасните войски във военно време.
Предложено било промените при полевите войски да са следните: а/ всички пехотни войски да имат четирибатальонен състав; б/ в Кавказ да се формират една пехотна дивизия и два улански полка; в/ казашките полкове да влязат в състава на кавалерийските дивизии; г/ да се увеличи броят на полевите пеши батареи, като към всяка бригада се добавят по две батареи, а също така да се преобразува артилерията на конна тяга; д/ да се увеличи числеността на инженерните войски.
С други думи, решено било да се подсилят пехотата, артилерията и инженерните войски. Числеността на кавалерията оставала почти без промени. Заедно с това било предложено в пехотата и кавалерията да се възстанови бригадното управление, част от полевите войски да се съединят в корпуси и да се подсилят местните управления, за да са в състояние да изпълняват задълженията си по комплектуване на армията, отчет и призив на чинове от запаса и по първоначалното формиране на резервните и запасни части.
В резултат на всички посочени преобразувания бил публикуван през януари 1874 година Устав за всесъсловната воинска повинност, който отменял предишните новобрански набори. Воинската повинност задължавала да служи в армията цялото население на Русия от мъжки пол, достигнало 21 години, без разлика в положението. Повинността определяла пребиваване на войниците от сухопътните войски 6 години в строя, 9 години в запаса и до 40 години в опълчението. Във флот срокът на служба бил 10 години, от които 7 действителна служба и 3 в запаса. Такава система позволявала числеността на кадровата армия да се сведе до минимум в мирно време и осигурявала многоброен военно обучен резерв. Лицата, освобождавани от военна служба по различни причини /над 50 на сто от наборниците/, се зачислявали в опълчението, призовавано само в случай на война. От служба в армията се освобождавали друговерците – народите от Севера, Средна Азия, някои народи от Кавказ, Сибир, духовенството. За имотните била разработена поредица изключения от закона.
Мобилизацията през 1876-1878 година станала първата проверка за ефективността на новата система за набор. Най-многобройни въоръжените сили на империята били през юли 1878 година. Тогава в редовете на редовните войски имало 39 268 генерали и офицери, 13 771 специализирани чиновници, 1 626 165 низши чинове и 244 641 коне.
След подписване на Берлинския договор през 1878 година започнало преминаването на войските към мирно положение. В началото на 1880 година на служба се числели следните редовни части:

1/ Действащи войски:
пехота – 48 дивизии и в тях 192 полка, 32 стрелкови и 36 линейни батальона, а всичко 836 батальона; кавалерия – 56 полка и в тях 244 действащи ескадрона; артилерия – 292 пеши, 26 конни и 9 планински батареи; инженерни войски – 15,5 сапьорни, 8,5 понтонни и 4 железопътни батальона.
2/ Резервни войски:
97 батальона и 36 пеши батареи.
3/ Крепостни войски:
1 батальон пехота, 41 батальона и 10 роти артилерия.
4/ Войски за вътрешна служба:
19 батальона и 660 команди.
5/ Запасни войски:
56 ескадрона и 2 батареи на конна тяга.
6/ Учебни войски:
1,5 батальона, 1 ескадрон и 2 батареи.
7/ 49 различни части с вспомагателно предназначение.

Общо през 1880 година числеността на редовните войски била: 982,5 батальона, 288 ескадрона, 367 батареи и 41 батальона на крепостната артилерия и над 700 отделни роти и команди. В тях списъчният състав наброявал 32 019 генерали и офицери и 894 094 низши чинове. Полевите войски представлявали 70 на сто от общия списъчен състав на редовните.

Военноморските сили на Русия, които в средата на ХІХ век преминали от ветроходни дървени кораби към парни броненосни, се състояли от кораби с най-различна класа и видове. Върху състоянието на Черноморския флот продължавали да оказват влияние последствията от Парижкия договор от 1856 година, според който в състава му не могло да има нито един съвременен боен кораб. Налице били само 2 броненосни плаващи батареи /„поповки”/, 4 витлови дървени корвети, 7 въоръжени парахода, 13 витлови шхуни, яхта “Ливадия”. Към тях през 1877 година били присъединени още 12 парахода, купени от Руското дружество за параходство и търговия, и миноносни катери. Най-модерни били “поповките” – големи плоскодънни бронирани парни съдове, конструирани от вицеадмирала А. А. Попов и корабния инженер А. В. Мордвинов. Броненосците “Новгород” и “Вицеадмирал Попов” били такива и служили главно за отбранителни цели, всички останали съдове нямали броня и били слабо въоръжени.
Главен началник на флота и на морското ведомство от първите дни на възкачването на престола и до самата кончина на Император Александър ІІ оставал неговият брат – генерал-адмирал, Великият княз Константин Николаевич. Започвайки да преобразува флота, той веднага се сблъскал с липсата на пари, породена от тежкото финансово положение на страната. Когато през лятото на 1857 година се върнал от задграничното си пътуване, имащо за цел да се запознае с морските сили на Англия и Франция, той пише на споменатия по-горе княз Барятински в Тифлис: “Ти, скъпи княже, управляваш като наместник на Императора цяло царство. На мен е поверено височайшето доверие да създам флот на Русия, защото ние нямаме флот. Замисляйки се за важността на една или друга историческа роля, на мен ми се струва, че нашето първо задължение е да отхвърлим всякакво славолюбие и да си кажем, че нашият живот трябва да мине в скромен, не блестящ труд, не в подвизи, които биха могли понастоящем да възвисят нашето име, но в труд за бъдещето, за да получат децата ни плодове от онази земя, която ние, при Божието благословение, можем да изорем, наторим и засеем”.
Великият княз виждал задачата си не в “помисли за велики морски победи, не в създаване изведнъж на много кораби при големи пожертвания, а чрез непрекъснато плаване на не много на брой добри кораби да се подготви цяло поколение на бъдещи опитни и страстни моряци”.
“Сега аз не съм друго – тъжно завършвал той писмото си до кавказкия наместник, – освен генерал-адмирал без флот, и който току що е видял с очите си гигантските флотове и морските възможности на вчерашните наши врагове”.
След като е бил принуден да съкрати до предела разходите на морското ведомство, Великият княз Константин Николаевич положил в основата на преобразуванията във флота следните три принципа, съгласувани с Императора:

1/ Възможно най-много плавания на военните съдове из далечните моря и океани, необходими както за подготовката на истински моряци, така и за поддръжка на международния престиж на Русия.
2/ Независимост от чуждестранни корабостроителници и заводи за строителството на военни кораби.
3/ Максимални съкращения в бреговата администрация с презумпцията, че не флотът съществува за администрацията, а обратното.

В съответствие с тази програма в близките години съществени преобразувания били направени както в личния, така и в корабния състав на флота, както и в управлението на морското ведомство.
Подписването на Парижкия мирен договор през 1856 година, а също нуждата да се икономисват финансовите средства, наложили съкращаването на офицери и матроси да започне незабавно. През 1855 година офицерите били 3912, а моряците – 125 169 души, което явно надвишавало действителните потребности. Част от офицерите били прехвърлени в търговския флот, ограничен бил приемът в морските учебни заведения, значителен брой адмирали и офицери минали в резерва. Към 1880 година офицерите в морското ведомство били 3209 души, т.е. със 703 души по-малко от 1855 година.
Значително намалял броят на моряците, които през 1880 година били 26 683 души. Такъв резултат бил постигнал главно от съкращения в бреговите команди, които през 1855 година наброявали 63 163 низши чина, а през 1880 – едва 822. В изпълнение на точка първа от плана още през 1856 година в Средиземно море била изпратена ескадра от пет кораба, в това число три парни. През следващата година две витлови ескадри се отправили от Кронщат към Черно море и една – към устието на Амур. През 1858 година на околосветско плаване се оправила ескадра от три корвети и три клипера. За оптимална школа за руските моряци се смятал Тихият океан и с изключение на три години, от 1867 до 1869, когато океанските плавания поради финансови затруднения били спрени, числото на руските кораби в този регион никога не падало под 10, а през някои години достигало и до 24. Вълненията в Сирия през 1860 година и Критското въстание през 1866-1868 година предизвикали увеличаване на руски военни кораби в Средиземно море, а през 1863 година ескадрата на вицеадмирал Лесовски посетила най-големите пристанища на Северна Америка.
Наред с далечните плавания всяка година се осъществявали плавания на специално организирана ескадра от витлови съдове на Балтийския флот във вътрешните води на страната. От 1864 година в състава й били включвани и броненосни съдове. През 1867 година във вътрешните води поред плавали всички съдове на флота. За командващ броненосната ескадра, чийто сборен пункт бил Транзундският рейд, бил назначен вицеадмирал Бутаков-Втори, останал на тази длъжност цели 10 години. Под негово ръководство командите се запознавали с особеностите да плават на броненосци и да ги управляват, упражнявали се в артилерийска стрелба. Александър ІІ, който всяка година извършвал преглед на Балтийския флот в Кронщат, през 1869 и 1873 година посещава Транзундският рейд за да се запознае лично с процеса на обучение в тази школа. При първото си посещение той присъства на редица учения. След приключване на прегледа Императорът поканил при себе си на фрегатата “Петропавловск” всички флагмани и командири на съдове и се обърнал към тях със следните думи: “Повиках ви, господа, за да ви видя още веднъж и искрено да ви благодаря за удоволствието, което ми доставихте по време на моето кратковременно пребиваване сред вас. Много съжалявам, че не мога да остана повече време с вас. Благодаря ви за онези успехи, които сте постигнали до сега. Искам да ви кажа да не мислите, че вече сте достигнали съвършенството, но аз се надявам, че вие ще се постараете да го достигнете във всички области чрез много трудна и разнообразна служба, и в случай на необходимост ще подкрепите честта на руския флаг, както това се е случвало няколко пъти преди. Още веднъж ви благодаря, господа. Предайте моята благодарност на офицерите и командата”.
Четири години по-късно, когато за втори път посещава броненосната ескадра на Транзундския рейд, Императорът изразил своето удовлетворение в следния тост: “Пия за процъфтяването и благоденствието на нашия флот и благодаря за службата и труда, успехът от които аз видях с такова удоволствие днес в Транзунд. За здравето на всички събрани тук представители на този флот. Ура!”
Александър ІІ винаги лично инспектирал съдовете, които се връщали от задгранично плаване, многократно посещавал адмиралтействата и заводите на морското ведомство. По време на неговото царстване паричното доволствие на офицерите в сухопътните войски и флота било увеличено почти двойно. Взаимоспомагателната каса, чиито средства се формирали от задължителните удръжки от заплатите на държавните чиновници и която ги получавала от морския бюджет, почти утроила размера на пенсиите на лицата, служили във флота и в морското ведомство.
Особено внимание било отделено сред моряците да се разпространяват общообразователни и специални знания. Издадени били съчинения и материали по история на флота, започнало да излиза списание “Морски сборник”, в което свободно се обсъждали насъщни въпроси, касаещи флота. Реорганизирани били всички морски учебни заведения, открит – Академичен курс по морските науки, артилерийски и минен офицерски класове.
Морският корпус бил преименуван на Морско училище, а училищата щурманско, инженерно и артилерийско слети в едно – техническо. Решено било възпитаниците на морските учебни заведения при завършването им да не са офицери, а гардамерини и кондуктори, да получат това право с назначаването им на корабите за действителна служба, като първият офицерски чин им се присвоява едва след две кампании.
Подобрено било положението на моряците. Техният срок за служба бил съкратен от 25 на 10 години, но от тях само 7, 6, 5 и дори 3 години на действителна служба. Било опростено облеклото на моряците, подобрена храната и казармените помещения. Моряците задължително се ограмотявали, облекчено било фронтовото учение, опростен уставът. Подобрено било санитарното състояние на флота, значително намалена смъртността сред служащите. През 1856 година смъртността била 49 души на хиляда офицери и моряци, през 1878 година – едва 11. Най-после във флота, както и в армията, отначало били съществено намалени, а през 1863 година изобщо отменени телесните наказания.

По времето на Александър ІІ корабостроенето в Русия, както и в другите морски държави, било в пряка зависимост от откритията и усъвършенстванията в тази област, следващи едно след друго с необичайна бързина и в крайна сметка напълно видоизменили бойното значение на флота. Когато през 1856 година завършва Кримската война, военноморските сили на Русия се намират в плачевно състояние. Черноморският флот като такъв не съществувал и според Парижкия договор от същата година Русия била лишена от правото да го възстанови. Балтийският флот се състоял от около 200 разнородни малки съдове с 3373 оръдия, но всички те били ветроходни, с изключение на 9 параходи фрегати. Флотилиите в Охотско, Бяло и Каспийско море наброявали съвсем малко корабчета, лишени от всякакво бойно значение.
Като пристъпва към строителството на нови кораби, морското ведомство решило да ги прави в Русия, от руски материали, с участието на руски техници и майстори. Поръчките зад граница било решено да се възлагат само като изключение, за да могат съдовете, построени в чуждестранни корабостроителници, да служат за образци. През първите седем години след Парижкия мир за Балтийския флот били построени 26 витлови, от тях едва 5 зад граница. В това число влизали 3 трипалубни кораба, 7 фрегати, 6 корвети, 7 клипера и 3 морски канонерски лодки.
По това време дните на дървената флота били вече преброени. Първокласните морски държави Англия, Франция, Северно-Американските щати вече строяли съдове, покрити с желязна броня. Необходимостта от броненосно корабостроене била осъзната в Русия още през 1858 година, но поради недостиг на средства морското ведомство получило възможността да поръча в Англия първия руски броненосен съд едва три години по-късно. Това бил оръдейният кораб “Первенец”/“Първа рожба” – б. пр./.
В резултат на възникналите през 1863 година политически разногласия с Великобритания по полския въпрос и очаквания разрив на отношенията с нея, “Первенец” бил докаран в Кронщат недостроен и строителството му завършило в Русия.
Вероятността да се скъсат отношенията с морските държави накарала правителството да предприеме редица извънредни марки за отбрана на Кронщат и на столицата Петербург. Бреговите укрепления били признати за недостатъчни. Императорът дал указания на морското ведомство да насочи усилията си за създаване на броненосен флот, предназначен да пази подстъпите към двата важни обекта. За една година в държавните и частните корабостроителници били построени 10 монитора и 1 едномачтова лодка, снабдени с доста добре обучени команди. Подготовката на командите за боравене с броненосни съдове била осъществена преди те да бъдат пуснати на вода. Пак тогава били построени две броненосни батареи. Превърнати в броненосци били две недостроени дървени фрегати. Тези 16 съда станали основата на руския броненосен флот в Балтийско море.
Напредъкът в корабостроенето родил необходимостта да се преустроят всички руски адмиралтейства, каквито имало в Кронщат, Петербург и Ижора. Били построени нови докове, складове и монтирани различни видове сложно оборудване. Били взети мерки руските техници да усвоят новите умения и добият опит в осигуряването на запаси от метал за корабостроителниците и заводите. Даден бил тласък на частното предприемачество и с подкрепата на морското ведомство били построени нови металургични и корабостроителни заводи.
Назованите по-горе съдове на Балтийския флот, както и построените от 1864 до 1867 година лодки “Чародейка” и “Русалка” с по две оръдейни кули, фрегатите “Адмирал Спиридонов” и “Адмирал Чичагов” с по две оръдейни кули, фрегатите “Адмирал Грейч” и “Адмирал Лазарев” с по три оръдейни кули, а също първата руска мореходна броненосна желязна фрегата “Княз Пожарски”, били изработени всички в руските корабостроителници от отечествени материали и от руски майстори.
Поръчките в чужбина окончателно спрели. В резултат руското корабостроене се освободило от зависимостта си от чужбина, а отечествената промишленост получила ново, обширно поле за дейност. На 6 октомври 1866 година Императорът постановил: “Да се прекратят в бъдеще време правителствените поръчки зад граница, както постъпи морското ведомство, и занапред всички поръчки на Военното министерство, както и на Министерството на транспорта и на други ведомства да се изпълняват в държавата, независимо какви затруднения и неудобства биха могли да възникнат на първо време”.
Към края на 1869 година Русия имала в Балтийско море 22 броненосни съда с 61 390 тона водоизместимост, 7110 номинални моторни сили, 162 оръдия голям калибър. Но всички тези съдове, с изключение на “Княз Пожарски”, били предназначени за защита на подстъпите към Кронщат и Петербург и затова имали малка водоизместимост, позволяваща им да плават в плитки води. През 1870 година по указание на Александър ІІ била образувана специална комисия под председателството на генерал-адютант Е. И. Тотлебен, която да изработи подробен план за отбраната на Кронщат при съвместни действия на руския броненосен флот и бреговите фортове и батареи. Тази комисия констатирала, че наличните по това време броненосци са достатъчни за целта. Тя само посочила необходимостта, за укрепване на отбраната, в най-плитководните места да се построят известно число плитки канонерски лодки с по едно нарезно оръдие голям калибър. Към 1880 година били построени 5 такива лодки с 30 номинални сили и с едно 11-дюймово нарезно оръдие.
В западните морски държави по това време броненосците са били строени вече не само за брегова охрана, но и за далечни плавания, при това с грамадни, невиждани дотогава размери. В Русия броненосният кораб “Петър Велики”, построен в Петербургската корабостроителница и пуснат на вода през 1876 година, станал първият съд от този тип. Макар предназначението му да било мореходен броненосец, поради липсата на вътрешни укрепителни елементи той не отговарял на изискванията за океанска крайцерска служба.
От 1870 до 1880 г били построени 3 покрити с броня крайцера: “Генерал-адмирал”, “Херцог Единбургски” и “Минин”, а витлови неброненосни клипери – 8. Към тях били добавени още 4 клипера, купени в Америка по време на Кримската война. Пак през последните три години от царуването на Александър ІІ били построени по особен проект 100 миноноски. За двата големите броненосни съда, назовани на изобретателя им А. А. Попов – “поповките”, и построени в Николаев за брегова охрана в Черно море, вече стана дума.

В тясна връзка с успехите в корабоплаването било и снабдяването на броненосните и витловите кораби с нови усъвършенствани оръдия, чийто калибър и тегло постоянно се увеличавали успоредно с удебеляване на бронята. Към началото на шестдесетте години на ХІХ век болшинството стари оръдия били заменени с нови. Калибърът на оръдията и теглото на снарядите нараствали с всяко ново усъвършенстване и оръдията, достигащи до 16-дюймов калибър и тегло близо 10 тона започнали да се произвеждат в основания през 1864 година в Петербург Обуховски стоманодобивен завод. За поддръжка на този завод хазната отделила крупни финансови ресурси, като отпуснала извън авансите при поръчки около 4,5 милиона рубли заем.
Затова пък Обуховският завод не само произвел и доставил всички оръдия, необходими за превъоръжаването на флота, но от 1871 година започнал да снабдява със стоманени оръдия и военно-сухопътното ведомство. В същия завод се правели снаряди, оръжейни опори, цеви за винтовките, въздушни резервоари за мините, както и железопътни релси и стомана за продан, която започнала да се използва за котли и корпуси на строените в Русия клипери.
Към края на царуването на Александър ІІ всички бойни кораби във флота били снабдени с нарезни стоманени оръдия, а в портовете започнали да се формират запаси от оръдия. Общото им число с калибър от 4 до 12 дюйма пред 1880 година било 686, от които обуховските били 498, а поръчаните в заводите на Круп в Есен – 188.
Голямо развитие в този период получило производството на мини. Още през 1868 година изпратеният в Тихия океан клипер “Хайдамак” бил снабден с механични миномети за използване при евентуален бой. В началото на 1874 година всичко, свързано с мините, било обособено в самостоятелно управление под командването на контраадмирал Пилкин. Предполагало се да се образува контингент както офицери, така и низши чинове, специално обучени да използват мините и да подготвят запаси от най-усъвършенстваните им модели. През 1880 година във флота имало 70 такива офицери и 266 низши чинове, отделно се обучавали още 30 офицери и 90 низши чинове.

Във връзка с 25-годишнината от царуването на Александър ІІ били направени коренни преобразувания и в самото Морско министерство. Принципите били следните: разсъсредоточаване на управлението, самостоятелност на местните власти като се разширяват правата им и се повишава отговорността им, съкращаване броя на служещите и подобряване на техния бит. Когато утвърждава новите правила в управлението на морското ведомство, Императорът посочил тези принципи “за пример на всички господа министри и главно управляващи, надявайки се и възлагайки на тях задължението да достигнат същото и в поверените им управления”. След като през 1867 година били ликвидирани департаментите “Корабостроителен” и “Комисариатски”, а функциите прехвърлени на портовете, съкращенията в морското ведомство придобили следния вид: през 1853 година чиновниците наброявали 391 в министерството и 743 в портовите управления, а през 1880 година те били съответно 107 и 428, т.е. почти два пъти по-малко.
Принципно преобразувана върху нови, рационални начала била системата за сметки, счетоводство и отчетност. Строг контрол бил въведен в портовите магазии, адмиралтействата и заводите, преразгледан бил морският устав, определени правилата, касаещи военните болници, съдилищата, затворите, паричното и материалното доволствие на командите. В морското ведомство били въведени съдебна уредба и производство на началата на съдебните устави от 1864 година.
Великият княз Константин Николаевич завършвал своя отчет, представен на Императора по повод 25-годишнината от царуването му и обхващащ периода от 1855 до 1880 година с думите: “През изминалите двадесет и пет години нашият военен флаг се развяваше в океаните и моретата на всички части на света и се появяваше навсякъде, където го изискваше нашата политика, при изострянето на нашите отношения със западните държави през 1863 година и с Англия през 1878 година, той не се укриваше зад крепостни твърдини, но излизаше в океана за крайцерство, макар нашето географско положение, поставящо такова излизане под контрола на враждебни нам държави, да не позволи крайцерството ни да достигне цялото възможно развитие. Но естественият ход по пътя, който следваме, ни води към възможността да предвидим времето, когато не портовете на замръзващия Фински залив, но портовете на безпределния Източен океан ще служат като опорен пункт за нашия флот; дотолкова укрепна връзката ни с тях в резултат на околосветските плавания на нашите военни кораби. Всички корабостроителни дейности и изработването на всички най-сложни механизми се изпълняват у нас, в Русия, в нашите заводи, и в това отношение ние сме абсолютно независими от чуждите държави. Сега вече не може да се повтори онова безизходно положение, в което ни постави въвеждането на витловия двигател, и никакво ново изобретение не може да ни завари неподготвени. Морското и техническото образование на нашия личен състав не отстъпва на най-могъществените флоти. Няма такива неочаквани открития и усъвършенствания в другите флоти, които да не могат да станат и не стават достояние на нашите корабостроителници и адмиралтейства и не получават осъществяване у нас. В нашия флот имаме кораби, построени у нас, които могат да се състезават с най-силните кораби от съответния тип в задграничните флоти. Ние притежаваме средства, за да изпълним всякакви нови изисквания на морската наука и практика не толкова леко и бързо, както стоящите пред нас в заводската промишленост Англия и Франция, но нищо по-малко, ние няма да сме принудени да търсим изход от затрудненията при чужденците. Доказателство за това е последната Източна война. Ние имахме за нея в излишък всякакъв род специалисти в морското дело, и доколкото ходът на войната показа грамадното значение, каквото в нея могат да имат най-новото оръдие на разрушението – мините – и на нас са отпуснати средства за оборудване на многочислена флотилия миноноски, ние не се затруднихме да построим такава флотилия у дома си за няколко месеца. Нашият търговски параходен флот благодарение на подкрепата на правителството също направи крачки напред. Накрая, що се отнася до администрация в обширния смисъл на тази дума, то морското министерство вървеше преди другите ведомства в многочислените и толкова благодетелни реформи, които бяха извършени през първите двадесет и пет години от царуването на Вашето Императорско Величество. Всичко това ми дава смелостта да мисля, че флотът от 1880 година лежи върху по-правилни основи, отколкото флота от 1855 година, и че той представлява жива сила, събрала в себе си всички данни за по-нататъшно развитие, макар и да се изискват още много средства, за да достигне той положението, което отговаря на достойнството на Русия”.
По този начин огромните усилия, полагани в продължение на четвърт век от военните и морските чиновници на всички нива, като се започне от членове на царското семейство, руските учени, конструктори, инженери, частни предприемачи, финансисти, и насочвани лично от Александър ІІ, дадоха и не можеха да не дадат резултат. Русия към края на царуването на Александър ІІ не само преодоля тежките последици от Кримската война в сферата на военното дело и отбраната на страната, но и напредна забележително. Руските армия и флот станаха съвременни, тяхната боеспособност рязко нарасна.
Същевременно набелязаната програма за пълното превъоръжаване на армията и флота през тези години остана незавършена. Стремежът на Д. А. Милютин и на други военни ръководители да организират в Русия отечествено производство на всички видове оръжие и да не правят поръчки зад граница не можеше да се реализира поради недостиг на производствени мощности във военната промишленост. А бързо тези мощности да се увеличат не позволяваха ограничените финансови ресурси.
Образувал се в предходните години и епохи, този порочен “затворен кръг” не можа да бъде разкъсан и в епохата на Александър ІІ. Техническата изостаналост пречеше да се преодолее недостигът на финансови средства, предизвикан от икономическата изостаналост. На свой ред икономическата изостаналост пораждаше изостаналост социална, а социалната изостаналост опираше в съществуващата политическа система.
През годините, когато управлява Александър ІІ, много бе направено не само за преодоляване на социалната изостаналост, преди всичко бе премахнато крепостното право, но и за развитието на икономиката на Русия.

ВОЕННОПОЛИТИЧЕСКАТА СТРАТЕГИЯ НА РУСИЯ ПРЕЗ 1860-1870 ГОДИНА

Император Александър ІІ отделя огромно внимание на отношенията със съседните и другите държави от Европа и Азия. Тези въпроси имат най-пряка връзка както с вътрешнополитическите проблеми на Русия, така и с необходимостта да се вземат решения за използването на въоръжените сили.
Това ни дава основания да смятаме Александър ІІ за управник, който още в младите си години формира, а по-късно пълноценно разгръща военностратегически мироглед, чиято главна цел е в сферата на международните отношения да бъдат намерени такива решения, които в максимална степен да отговарят на интересите на Русия в дадения исторически момент.
Като изхождаме от конкретните акции и реалности на неговата епоха, можем да направим извода, че главните направления във външната политика като цяло и във военностратегическата политика в частност са били четири: първо, отношенията със страните от Западна и Централна Европа; второ, отношенията със страните от Южна Европа и Турция; трето, военностратегическите завоевания в Средна Азия; четвърто, политиката в Далечния Изток и Северна Америка.

ОТНОШЕНИЯ СЪС СТРАНИТЕ ОТ ЗАПАДНА И ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА

Отношенията на Русия със страните от Западна и Централна Европа излизат на преден план още в момента, когато Александър ІІ се възкачва на престола. Това е периодът на Кримската война, когато нейни главни или опоненти, или партньори, понякога дори съюзници, са Англия, Франция, Прусия, а по-късно Германия и Австро-Унгария. Естествено, че всички тези велики за времето си държави в своята външна политика преследват собствени национални интереси.
В някои периоди интересите на всяка една от тях съвпадали с интересите на друга или няколко други велики държави. И тогава между тях възниквали съюзи или различни по характера си съглашения, официални или тайни, насочени срещу някоя или някои други държави. В други случаи между тях възниквали конфликти и даже войни. Но минавало време, националните интереси изисквали други подходи и решения, и вчерашните врагове и противници ставали съюзници и дори приятели.
Процесът протичал постоянно и изисквал огромни усилия от страна на руската дипломация и лично от Императора. Още в момента, когато той встъпва на престола, Русия вече се намира в твърде сложна външнополитическа ситуация. Започналата с навлизането през 1853 година на руските войски в Дунавските княжества война с Турция и нейните съюзници Великобритания и Франция, се пренася на руска територия. Австрийците завземат Молдова и Влашко след като руските войски се изтеглят оттам. Англо-френските войски дебаркират в Крим и, подкрепяни от голяма военноморска ескадра, обсаждат Севастопол.
Всички опити на руските войски да ги изтласкат от добре укрепените позиции остават безуспешни, обсадата продължава въпреки настъпването на зимата. За да се засили отбраната на Севастополския порт и неприятелските кораби да не бъдат допуснати в него, пред входа му е потопен руският Черноморски флот. Героичният гарнизон на града ежедневно понася големи загуби. Подкрепленията пристигат бавно и в недостатъчно количество. Русия по това време е принудена да държи по западните си граници многочислена армия в случай на война с Австрия. Предвид необходимостта да се мобилизира опълчението възможностите на страната са напрегнати до краен предел. Изтощени са и финансовите ресурси. Нещо повече, към пролетта се очаква нахлуване на турците в Задкавказието и поява на англо-френската ескадра във Финския залив. Крайбрежията на Бяло море и Тихия океан оставали на практика незащитени от възможни вражески нападения.
При цялата сложност на положението по фронтовете още по-трудно е политическото положение на Русия. Австрия подписва с Англия и Франция договор за съюз, според който се задължава да обяви война на Русия, ако тя не приеме мир по условията, продиктувани от лондонския и парижкия дворове и подкрепени от виенския. Прусия, която в тази ситуация дълго се колебае, но в крайна сметка започва да клони към противниците на Русия, независимо от договора за съюз, вече подписан с Австрия, встъпва в непосредствени преговори с Англия и Франция за евентуално присъединяване към коалицията.
Тя е изпреварена от Сардиния, която изпраща 150 хиляден корпус, който се присъединява към армиите на съюзниците, действащи в Крим. Нейният пример са готови да последват Швеция и даже Испания. От всички европейски държави, ако не се смята папата, едничък неаполитанският крал проявява към Русия искрени дружески чувства. Войната грози да стане всеобща. Русия е принудена да води борба със сплотени срещу нея почти всички европейски страни вкупом.
Императорът обаче не пада духом пред надвисналата опасност, а решително пристъпва към изпълнение на поставената от него двуединна задача: да се положат всички усилия, за да се постигне почетен и достоен мир или, ако това по някакви причини се окаже невъзможно, да се мобилизират за борба с агресора всички материални ресурси и нравствените сили на Русия. Тази своя решимост той ярко демонстрира в две речи, с които в един и същи ден – на 20 февруари 1855 година – се обръща към дошлите да го приветстват по повод възцаряването му дипломатически представители на чуждите държави и към делегацията на петербургското дворянство, която му поднася адрес, изявявайки готовност “да не щади нито себе си, нито имуществото си за защита на светата Вяра, Царя и Отечеството”.
Александър ІІ, след като разяснява на чуждестранните дипломати, че отговорността за започналата кръвопролитна война лежи не върху Император Николай, който направил всичко зависещо от него за да я предотврати, тържествено обявява, че ще остане верен на чувствата, вдъхновявали неговия родител, и ще се придържа стриктно към принципите на политиката, провеждана от Александър І и Николай І.
“Началата тези – казва Императорът, – са същността на началата на Свещения съюз. Ако този съюз вече не съществува, то вината за това, разбира се, не лежи върху моя баща. Неговите намерения винаги са били искрени и честни, и ако през последно време те не навсякъде са оценени според достойнството им, то аз не се съмнявам, че Бог и историята ще им въздадат дължимата справедливост”. При тези думи Царят строго погледнал смутения австрийски посланик граф Естерхази, и продължил: “Аз съм готов да протегна ръка за помирение според условията, приети от моя баща, но в случай, че съвещанието, което ще се открие във Виена, не доведе до почетния за нас резултат, тогава аз, господа, начело на вярната ми Русия и целия народ, смело ще вляза в бой”.
През 1856 година Императорът назначава за министър на външните работи Александър Михайлович Горчаков /1798-1883/, който навремето в лицея е бил съученик на А. С. Пушкин. През Кримската война той е посланик във Виена и полага немалко усилия, за да удържи Австрия от участие в тази война на страната на антируската коалиция. Новият министър е просветен човек и привърженик на реформите. В желанието си да осигури благоприятна обстановка за провеждането им, той води предпазлива политика, избягва влизането във военни коалиции и конфликти. “Упрекват Русия, че тя се изолира и мълчи – пише той. – Казват, че Русия се възгордява. Русия не се възгордява, а събира сили”.

Полският метеж от 1863-64 година се очертава като крупен вътрешнополитически конфликт, в който в една или друга степен се оказват въвлечени някои западноевропейски страни и който по тази причина придобива международен характер.
Той е подкрепен по-специално от Франция. Още на преговорите, предшествали сключването на Парижкия мирен договор през 1856 година, полският въпрос заплашва да бъда включен в дневния ред. Елиминирането му се дължи единствено на някои обещания, които членове на руската делегация дават на френския император Наполеон ІІІ. Въпреки този факт, по време на личната му среща с Александър ІІ в Щутгарт през 1857 година Наполеон ІІІ отново повдига въпроса за Полша. Такава намеса прави положението на Император Александър ІІ по отношение на полските му поданици твърде деликатно, но и в този въпрос той се стреми да продължава политиката на своя баща.
Когато по време на своето посещение във Варшава през май 1856 година той приема делегацията от представители на полското дворянство и духовенство, Александър ІІ настоятелно им препоръчва “да оставят мечтанията”. Стремежът обаче да запази добри международни отношения го принуждава да направи някои отстъпки. Още на другия ден след описаната среща, на поляците, заточени при царуването на Николай І, се дава амнистия. Поляците възприемат тези отстъпки като проява на слабост и в резултат тяхното народноосвободително движение получава нов тласък.
От началото на 1860 година неговите привърженици излизат на улицата и организират многолюдни манифестации, които обикновено завършват с кървави сблъсъци с руската полиция и войска. Императорът нарежда най-решителни мерки за незабавно потушаване на безредиците. Но в действителност след кървавите разправи, които силно възбуждат полското обществено мнение и съответно усилват съчувствието от страна на международната общност, бързо следват нови отстъпки. В крайна сметка Полша получава административна автономия.
В официалното съобщение на Министерството на външните работи на Русия изрично се подчертава важността на тази крачка. След куп разнообразни доказателства колко хуманна и прогресивна е политиката на руското правителство, се заявява, че Императорът желае “всичко дарено от него да бъде истина”. В отговор екстремистките елементи в полското националноосвободително движение активизират своите действия и преминават към открити форми на протест.
В такава ситуация Императорът отново поисква във Варшава и цялото Царство Полша да се въведе военно положение и започва да сменя един след друг пълномощниците си там, смятайки ги за недостатъчно енергични. Обаче положението само се влошава. Опитът за по-искрено примирение поне с най-консервативните елементи на полското общество, изразяващ се в назначаването за наместник Великия княз Константин Николаевич, а за фактически управник на Полша – Александър Велеполски /1803-1877/ се оказва прекалено закъснял.
Културно-административната автономия, към която се стреми Велеполски, вече не задоволява никого. Полската общественост настоява за пълна национална независимост. Новият набор в армията, обявен от Велеполски през януари 1863 година с цел да се ликвидира въстаническото движение, само ускорява началото на Полското въстание от 1863-64 година.
Франция и Австрия се канят да го подкрепят, като дори заплахата от война с Русия не ги възпира. Заедно с Великобритания и някои дребни държави те настояват Русия да направи нови отстъпки на поляците. Те фактически се свеждат към искането да се възстанови конституцията от 1815 година, гарантирана, според версията на Англия, от решенията на Виенския конгрес.
Първоначално руското правителство се стъписва пред подобен дипломатически натиск. В резултат, на въстаналите поляци е обещана амнистия, ако те сложат оръжие до 1 май. Същевременно, през пролетта на 1863 година, по поръчение на Александър ІІ министърът на вътрешните работи П. А. Валуев /1815-1890/ изработва проект за конституция на Русия, която трябва да убеди Европа доколко е прогресивно и изпълнено с добри намерения руското правителство. Проектът предлага да се допуснат до участие в заседанията на Държавния съвет, който е съвещателен орган, изборни представители на губернските землячества и на най-важните градове – “пълномощници пред държавата”.
Върху Полша и Финландия, от които втората има, а първата настоява за истинска конституция, новата мярка не се разпространява. Този проект остава неосъществен, тъй като международната намеса не получава единодушна подкрепа сред европейските държави. Англия решително отказва да се ангажира извън дипломатическите постъпки, а Прусия отказва да подкрепи даже тях, като декларира пълната си солидарност с Русия относно полския въпрос. Позицията на Прусия изиграва решаваща роля. Австрия не може да рискува евентуална война с Прусия и Русия едновременно, а Франция сама не може да направи нищо.
С течение на времето все по-ясно проличава военното безсилие на въстаналите. С редки изключения всичките им акции и нападения срещу руските войски завършват с поражения и крупни загуби, наброяващи десетки и стотици жертви. Вътре в страната позицията на руското правителство се ползва с подкрепата на най-различни съсловия и групи на руското общество, преди всичко на дворянството.
В такава обстановка правителството на Александър ІІ най-сетне се решава да пренебрегне възможния гняв на Наполеон ІІІ и дипломатическите действия на европейските държави. През юни 1863 година то фактически категорично отказва по-нататъшни отстъпки, което, както и можело да се очаква, не предизвиква никакви последствия. Западът изоставя поляците на произвола на съдбата, въстанията както в самата Полша, така и в Литва, са потушени от руските войски.
Руското правителство решава да се възползва от ситуацията и да ликвидира напълно революционното движение в Полша. Паралелно е решено да се проведе реформата, която била набелязана от полското революционно правителство. Полските селяни, свободни юридически още от началото на ХІХ век, но фактически оплетени с цяла мрежа от задължения към помешчиците, получават пълна свобода, стават собственици на целите си парцели, като към тях се прибавя допълнително чифликчийска земя. При това, откупуването се осъществява от държавата, а не от самите селяни, както в Русия. Благодарение на тази демократична реформа, проведена от Н. А. Милютин /1818-1872/ огромното болшинство от полското население се примирява със съществуващия режим. Същевременно руското правителство получава възможност да се разправи с метежната полска интелигенция, шляхтата и духовенството, без да се опасява от по-нататъшни усложнения. Някои белези на културна автономия, например преподаването на полски език в училищата, първоначално се запазват, и пълното тържество на политиката на русификация настъпва няколко години по-късно. До 1868 година в Полша се запазват и остатъци от административна автономия.

ОТНОШЕНИЯ СЪС СТРАНИТЕ ОТ ЮЖНА ЕВРОПА И ТУРЦИЯ

Руският народ и правителство винаги са се отнасяли с внимание и съчувствие към съдбата на близките им славянски народи на Балканския полуостров. През шестдесетте години сърбите и черногорците успяват да постигнат известна самостоятелност, нерадостна обаче остава участта на славяните в Босна, Херцеговина и България. Там турският гнет се проявява в най-разюзданите му средновековни форми, срещу които босненците и българите често се вдигат на отчаяни въстания.
През 1874 година поредно такова въстание избухва в Босна и Херцеговина. След като турците търпят поредица поражения, с цел да подпомогнат въстаналите, Русия, Германия и Австро-Унгария разработват в Берлин програма за реформи от страна на Турция. Турците обаче, като се осланят на подкрепата на Англия, не само отхвърлят тази програма, но демонстративно убиват в Солун френския и германския консули, застъпили се за една българска девойка. Виждайки, че не се в състояние да надвият въстаниците в Босна и Херцеговина, турците стоварват целия си гняв върху беззащитна България.
От 1864 година турците заселват тук черкези, напускащи завоювания от руските войски Кавказ. Те започват да насилват селяните, заставяйки ги да им работят като крепостни. Местното население на свой ред грабва оръжието. За потушаване на Априлското въстание от 1876 година Турция изпраща в българските земи хиляди черкези, башибозуци и редовни войници, които не правят различие между въстаници и мирно население. Започва масово изтребване на българите. Само в Батак от 7000 жители са изклани 5000 души. Според разследването, предприето от френския посланик, в рамките на три месеца в резултат на масови кланета загиват 20 000 души.
Всички европейски страни са потресени и възмутени, особено Русия и другите славянски страни. Сърбия и Черна гора се обявяват в защита на въстаниците в Босна и Херцеговина. Командването на сръбските войски се поема в качеството му на доброволец от генерал М. Г. Черняев. Руски доброволци от всички слоеве на обществото се отправят да помогнат на братята-славяни. Из цяла Русия се събират доброволни пожертвувания. В резултат на численото надмощие на турците сърбите обаче търпят поражение. Общественото мнение в Русия открито иска война, но Императорът се стреми да я избегне и да постигне съглашение чрез дипломатически преговори. Обаче нито Цариградската конференция от 11 ноември 1876 г., нито Лондонският протокол не дават резултати. Турците отказват да изпълнят дори минимални искания, като разчитат на подкрепата на Англия. Войната става неизбежна.
На 12 април 1877 г. руските войски, намиращи се край Кишинев, получават заповед да преминат границите на Турция. И същия ден руските кавказки войски, за главнокомандващ на които е назначен Великият княз Михаил Николаевич, нахлуват в пределите на азиатска Турция. Започва войната от 1877-78 г., покрила с неувяхваща слава руския войник.
На Балканския театър на военните действия числеността на контингента руски войски към началото на войната бележи 185 000 души. Те се командват от родния брат на Александър ІІ Великия княз Николай Николаевич. Самият Император се намира в щаба на руската армия. Турските войски само в Северна България наброяват 160 000 души.
На 15 юни 1877 година руските войски заедно със съюзническата румънска армия минават Дунава при Свищов и разгръщат настъпление. Българското население възторжено посреща освободителите, а български доброволчески дружини се присъединяват към тях, показвайки висок боен дух. Руските войски бързо напредват на юг, като бързат да преодолеят Стара планина и да навлязат в Южна България. Особено важно било да завземат Шипченския проход, откъдето минава най-краткият път към Одрин. След двудневни ожесточени сражения проходът е превзет, руските войски превземат Ловеч, турците отстъпват в безпорядък.
По-нататък обаче ходът на военните действия се променя. На 7 юни турските войски под командването на Осман паша, след ускорен марш от сръбската граница, завземат крепостта Плевен в Северна България, създавайки заплаха за флангов удар по руската армия. Двата опита на руските войски да изтласкат неприятеля от Плевен не се увенчават с успех. Придвижването на руските войски през Балканите спира.
Скоро след като турците отблъскват втория щурм на Плевен, ставката на Върховния главнокомандващ на руските войски Великия княз Николай Николаевич се прехвърля от Търново в Горна Студена. Там пристига и Императорът със свитата си. За него е приготвена скромна дървена къща с шест стаи. Тези помещения Александър ІІ споделя с министъра на императорския двор граф А. В. Адлерберг и военния министър генерал-адютант Д. А. Милютин. В приземния етаж на същата къща се разполага генерал-адютантът княз Суворов. Царската свита се настанява в палатки около къщата.

Тук трябва да кажем няколко думи за граф А. В. Адлерберг /1818-1881/, който играе определена роля в съдбата на нашите двама герои. Александър Владимирович от детските си години е приятел на Императора, негов връстник и най-близък съветник. През 1870 година той замества баща си Владимир Фьодорович Адлерберг на поста дворцов министър и го заема до края на царуването на Александър ІІ.
Адлерберг Владимир Фьодорович /1791-1884/ се е възпитавал в Пажеския корпус заедно с известния декабрист П. И. Пестел. Участвал е в похода от 1814 година. През 1817 година бил назначен за адютант на Великия княз Николай Павлович и заемал този пост през цялото царуване на Николай І. Последният обичал Владимир Фьодорович като брат и завещал тази любов и на сина си. От 1828 г. бащата Адлерберг е генерал-адютант, от 1847 година – граф, в периода 1842-57 година е главен началник на пощите, по негово време в Русия се въвеждат пощенските марки. През 1852 г. получава поста дворцов министър и го заема почти 20 години, когато ослепява и излиза в оставка. През шестдесетте години на великите преобразувания бил смятан за бюрократ и консерватор, оказващ противодействие на реформите на Александър ІІ.
Другият син на графа – Николай Владимирович /1819-1892/ бил генерал-адютант и генерал-губернатор на Финландия /1866-1881/. През 1853 година издал книгата “От Рим до Иерусалим”.

Подробно описание на пребиваването на Императора в Горна Студена в реалните условия на Руско-турската война ни е оставил вече споменаваният тук известен историк и биограф на Александър ІІ Сергей Татишчев във фундаменталния си труд. В книга втора той, в частност, пише, че независимо от молбите на роднини, лекари и свитата да се върне в Петербург, Александър ІІ проявявал характер и голямо мъжество, не искал и да чуе да изостави армията, дълбоко вярвал в Провидението, в доблестта на своята войска и благородния стремеж на народа да извърши своя подвиг до край.
Татишчев описва дневния ред на Императора във военнополеви условия по следния начин: “В Горна Студена Александър ІІ ставаше около осем часа, без да променя никога този час, дори след тревожни нощи, прекарани често без сън. На забележките на своя лекар той отговаряше: “Не мога да ставам по-късно, защото нищо не бих успял да свърша”. Преди да си изпие кафето той правеше малка разходка пеша, понякога посещаваше лазарета, след което се заемаше с обичайните си работи: четеше телеграми и различни донесения, преглеждаше и вестниците, внимателно проследяваше военните действия, изучавайки ги по картата, отбелязвайки промените съобразно получените сведения.
В дванадесет часа в неголяма шатра сервираха закуска, на която присъстваше цялата свита. Царят се настаняваше в средата на масата. Обичайно беше разговорлив и винаги приветлив и внимателен, с изключение на случаите, когато нещо го безпокоеше или натъжаваше. Телеграмите, които пристигаха по време на закуската или обяда, се четяха на глас. След пладне Александър ІІ се оттегляше за няколко часа и посвещаваше времето си на работа върху книжа, пристигащи от Петербург, изчиташе ги, правеше бележки в полето или пишеше резолюции. По същото време на деня той изслушваше докладите на придружаващите го министри, на военния, шефа на жандармерията, водеше кореспонденция с останалия в Букурещ държавен канцлер, приемаше изпратените му лица и куриери.
В четири часа Царят лягаше да си почине, като винаги заповядваше да го събудят, ако се получи някакво важно известие. След около час той правеше обиколка на лагера с каляска и всеки ден посещаваше ту един, ту друг лазарет. Царят обядваше все в същата шатра в седем часа, обкръжен от свитата си. След обеда, докато пиеше чай, се прочитаха на глас извадки от чуждестранни и руски вестници. В единадесет всички се разотиваха, но Императорът, след кратка разходка, още дълго работеше сам, обикновено докъм един часа през нощта, понякога и по-до късно, ако денем му се е налагало да обикаля позициите. Заповядано беше да бъде събуден и нощем, ако се получеше телеграма или известия от театъра на военните действия.”
Ето какво пише в едно частно писмо за пребиваването на Императора в Горна студена през този най-тежък период от кампанията очевидецът, началникът на гражданското управление в България и главен пълномощник на Червения кръст княз В. И. Черкаски:
“Сред общото тук брожение на умовете и непостоянството на възгледите аз често и непрекъснато се възхищавам от Царя, от неговото спокойствие, от неговото, макар и нравствено пристрастно, но неизменно твърдо отношение към делото.
Когато го виждаш неуморно да посещава лазаретите, вникващ с такава загриженост във всички нужди на нещастните, толкова чувствителен към всяко добросъвестно изпълнение на човеколюбивия дълг и така непосредствено усещащ онези сурови граници, които практичната необходимост неизбежно посочва за действията на това толкова присъщо му човеколюбие, тогава неволно те обхваща чувството за безпределна обич към него като към човек, но и осъзнаваш по-добре защо Провидението е вплело именно в неговия исторически венец онези високи дела, на които е орисана историческата му съдба.
Когато го гледах в лазаретните палатки, отслабнал, тъжен, изтощен – аз съжалявах, че не съм се родил художник и съм лишен от власт над платното или мрамора, защото неволно на ума се натрапва родеенето му тук с ролята на Свети Людовик в Кръстоносните походи. За да изобразя последния, аз непременно бих заимствал чертите на нашия Император”.

Междувременно третият щурм на Плевен, както и предишните два, остава безуспешен. В тези три щурма загубите на руските войски наброяват 32 000 души, на румънските – 3 000 войници и офицери.
Едва в края на 1877 година, когато вследствие на продължителната обсада в крепостта свършват провизиите, след безуспешни опити да разкъса обръча турският гарнизон капитулира. Осъзнали невъзможността да се съпротивляват, в плен се предават 42 000 турски войници. В боевете за Плевен се проявява яркото пълководческо дарование на М. Д. Скобелев, за което по-подробно ще говорим по-нататък.
Превземането на Плевен на 28 ноември 1877 година отбеляза коренен прелом в хода на Руско-турската война и създаде предпоставки за пълното поражение на Османската империя и за освобождението на славянските народи от турско иго. Волята на Александър ІІ, героизмът и доблестта на руските войски и пълната солидарност на руския народ с братята-славяни осигуряват победата в тази война. Тази победа дава всички основания да смятаме Император Александър ІІ за Освободител не само на руските крепостни, но и за Освободител на южнославянските народи от най-зловещите форми на мрачната средновековна азиатщина и породеното от нея пряко политическо и социално-икономическо поробване, което не даваше на подтиснатите народи никакъв шанс за каквото и да било развитие, в това число културни и духовно.
Превземането на Плевен и многохилядните загуби на най-добрите руски войски веднага пораждат в обществото стремежа да се увековечи паметта за това събития и главните му герои – гренадирите. Още през февруари 1878 година е открита доброволна подписка сред личния състав на Гренадирския корпус за издигане в Москва на паметник на падналите другари. Проектът за него се изготвя от архитекта и художника академик Шервуд, в изграждането му участва военният инженер генерал-майор Домершиков. И още на 28 ноември 1878 година паметникът е открит. Той е символичен. По форма напомня камбана, увенчана от царска корона. Вътре има параклис, а върху купола – сияещ кръст, по краищата на осмоъгълника са изваяни четири образа: на Исус Христос, на Богородица, на Йоан Предтеча и на Архангел Михаил. Под тях е изобразен главният образ – на свети благоверни княз Александър Невски, защитника на земята руска. Има също изображенията на Николай Чудотворец, на свети великомъченик Георги Победоносец – покровителя на храбрите воини, готови да се жертват за светата истина, и много други икони-символи.
Параклисът-паметник сияе в позлата и мед. Върху девет бронзови плочи, поставени вътре, се разказва за боя при Плевен, изброени са героите в сражението, споменава се също кой е проектирал и построил паметника. Комисията, осъществила идеята, задължила градските власти “винаги да поддържат паметника в съответствуващо на значението му състояние, всяка година на 28 ноември да се отслужва панихида в памет на убитите край Плевен гренадири”.
В словото си при откриване на паметника старшият адютант на Гренадирския корпус И. Я. Сокол казва следното: “Паметникът е издигнат и отсега за вечни времена в параклиса му ще се извършва помен за починалите, ще се възнасят молитви за упокой на душите им: в Бозе почиващия Император Александър Николаевич, славните вождове, без време загиналите, и нашите братя-гренадири, отдали живота си на бойното поле. Нека този паметник, въздигнат от благодарните гренадири на падналите им другари, да напомня на идващите поколения, година след година, от век на век, как умеят да се борят за чест и слава на своята родина нейните верни синове, когато се въодушевяват от святата православна вяра, безграничната любов към Царя и Отечеството!”
Всичко това трепетно и свято се осъществява в продължение на почти три десетилетия. В параклиса гори неугасващо кандило, винаги има гренадирски караул, всяка година в деня, когато Плевен пада, се отслужва панихида, провеждат се паради. Постепенно паметникът придобива значението на общовойнски. Впечатляващо говори през онези години за това генерал-майорът от Генералния щаб, началникът на Гренадирския корпус А. И. Маникин-Невотруев: “Почти във всяка война често стават събития, които имат решаващо значение за всички по-нататъшни операции. Такова решаващо събития беше безспорно сражението край Плевен на 28 ноември 1877 година. Какво означаваше участието в това сражение край Плевен на 28 ноември тъкмо на гренадирите? Щастлив жребий. Ако вместо гренадирите участваха други войски, те също биха се покрили със слава, и никой не се съмнява в това. Затова този паметник, именувайки се гренадирски, по силата на всичко гореказано се явява паметник на славата не само на гренадирите, но и на цялата руска армия”.
След Октомврийския преврат и идването на болшевиките на власт обаче тържествата по случай славната победа при Плевен се отменят, а от параклиса правят монолит, като зазиждат входа. С времето паметникът все повече се разрушава и състоянието му става аварийно.
Едва в условията на нова демократична Русия церемонията за отдаване почести на падналите руски герои беше възстановена и ежегодно строго се спазва. От декември 1993 година с благословията на Московския и Всерусийски патриарх Алексий ІІ край паметника-параклис се отслужват заупокойни възпоменания за воините, паднали в сраженията при Плевен, от руски и български свещенослужители. По същото време, вследствие постъпки от страна на Патриарха, правителството на Москва прехвърли параклиса за безвъзмездно и безсрочно ползване от страна на храма “Свети Николай” в Кузнецкая слобода.

Освен на Балканите, Руско-турската война се води и в Задкавказкия театър на военните действия. След няколко сражения тя завършва тук на 6 ноември 1877 година, когато руските войски превземат Карс.
На 19 февруари 1878 година в предградието на Истанбул Сан Стефано е подписан мирният договор. Съгласно неговите условия, по-голямата част от Балканския полуостров се оказва заета от славянски страни, покровителствани от Русия. България става автономно княжество, Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост.
Самата Русия отново си връща Южна Бесарабия, която й принадлежала допреди Парижкия договор от 1856 година, и получава Карската област в Задкавказието. Тази придобивка затвърдява резултатите от продължителната война с кавказките планинци, завършила също по време на царуването на Александър ІІ. В ходи на тази война е имало дори период, когато предводителят на планинците – Шамил – изтласкал руските войски от Дагестан и Чечения.
Така, след края на Кримската война Императорът назначава за главнокомандващ в Кавказ княз А. И. Барятински /1815-1879/. Числеността на руската армия там достига 150 000 души. Още през април 1859 година е превзет аулът Веден, местопребиваването на Шамил, последван от завладяването почти изцяло на Дагестан. Шамил и привържениците му се укриват на непристъпните възвишения Гуниба, но е обкръжен от всички страни от руските войски и на 25 август е принуден да се предаде. Източен Кавказ бил покорен. Оставало да се покори Западен. Това било значително по-трудно, тъй като планинците се подкрепяли дейно от всички врагове на Русия, които не искали да допуснат свършека на тази война. Независимо от сключения с Русия мир, Турция приема планинците мюсюлмани под свое покровителство, снабдява ги с оръжие и муниции. Англия набира парични помощи в полза на черкезите. В тяхна подкрепа се обявява френският посланик в Цариград. В Трапезунд европейските консули, с изключение на пруския, учредяват комитет за “спомоществувание на планинците”.
Независимо от всички тези препятствия обаче завоюването на Западен Кавказ и изтласкването на планинците към морето постепенно и неотвратимо продължава. В началото на 1863 година за наместник на Кавказ е назначен Великият княз Михаил Николаевич, което позволява събитията да се форсират. И ето, на 21 май 1864 година великият княз телеграфира на Императора за пълното покоряване на Западен Кавказ

Но при цялата важност на кавказките завоевания и придобивки главните резултати от Руско-турската война се коват на Балканския полуостров.
Военната руска администрация, която управлява България, разработва проект за конституция. България се провъзгласявала за конституционна монархия, гарантирали се правата на личността и на частната собственост. Руският проект е положен в основата на българската конституция, приета от Великото народно събрание в Търново през април 1879 година.
Англия и Австро-Унгария отказват да признаят условията на Сан-Стефанския мирен договор. Под техен натиск през лятото на 1878 година се свиква Берлинският конгрес, в който вземат участие Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария, Русия и Турция. Русия отново изпада в изолация и е принудена да направи отстъпки. Всички участници в този конгрес решително възразяват против създаването на единна българска държава. В крайна сметка Южна България остава под господството на Турция. Руските дипломати успяват да постигнат само включването в състава на автономното Княжество България на градовете София и Варна. Териториите на Сърбия и Черна гора са значително орязани. Конгресът потвърждава правото на Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина.
В своя доклад до Император Александър ІІ главата на руската делегация А. М. Горчаков пише: “Берлинският конгрес е най-черната страници в моята служебна кариера”. Царят отбелязва отстрани: “И в моята също”.
Берлинският конгрес не блести в дипломатическата история не само на Русия, но и на западните държави. Като се стремят да реализират своите користни сметки и завиждайки на бляскавата победа на руското оръжие, правителствата на тези страни продължиха турското господство върху няколко милиона славяни.
И все пак плодовете на руската победи бяха унищожени само отчасти. Заложени бяха основите на свободата на братския български народ и с това Русия вписа славна страница в своята история. Без руския войнски подвиг и жертвите, понесени от руския народ, нямаше да я има съвременна България.

ВОЕННО – СТРАТЕГИЧЕСКИ ЗАВОЕВАНИЯ В СРЕДНА АЗИЯ

Към момента, когато Александър ІІ поема властта, в Средна Азия съществуват Кокандското и Хивинското ханства, Бухарският емират и няколко дребни княжества. Всички тези неголеми държавни образувания се намират в перманентни конфликти и въоръжени стълкновения едни срещу други. Някои от тях, лишени от необходимите значителни ресурси за водене на война, се обръщали към Русия за помощ или с молби да влязат в нейния състав. При всички положения Русия е била принудена по някакъв начин да реагира на тези молби и обръщения.
Още по времето на Император Николай І, след като подчиняват киргизите, руснаците се настаняват стабилно в Туркестан. През 1864 година, в резултат на активните действия на руските войски под командването на генерал Верьовкин и полковник Черняев, граничната линия се премества значително напред. Войските на Черняев с щурм превземат Аулиета и Чимкент, а войските на Верьовкин завладяват Туркестан. Научавайки, че бухарският емир се кани да завземе Ташкент, който тогава е зависим от Коканд, генерал Черняев бързо се отправя към този град, защитаван от 30-хиляден гарнизон, и със своите едва 2000 души войници и офицери и 12 оръдия го щурмува и превзема. Това става през 1865 година. Борбата с емира продължава обаче до 1868 година, когато са превзети Самарканд и Ужгут, той е принуден да се примири и сключи договор, според който предоставя на руските търговци пълна свобода за търговия и премахва робството в своите владения.
През 1867 година Туркестанската и Семиреченската области се обединяват в Туркестанско генерал-губернаторство. През 1871 година. към Русия е присъединен Кулджа, а през 1875 година е превзет и Коканд, година по-късно преобразуван във Ферганска област.
Конфликтът с Хивинското ханство започва още преди да е завоюван Коканд. Въпреки сключения през 1842 г. договор с Русия, хивинци нападали руските търговци, ограбвали ги и ги отвеждали в плен. Това принуждава руското правителство да предприеме решителни мерки. През 1873 година три отряда потеглят срещу Хива от три различни страни: откъм бреговете на Каспийско море тръгва отрядът под предводителството на генерал В. И. Маркозов, от Оренбург – на генерал Н. А. Верьовкин, а от Ташкент – на генерал К. П. Кауфман, командващ цялата експедиция. Първият отряд е принуден да се върне, но останалите два, въпреки 45-градусовата жега, недостига на вода и всевъзможни други трудности, достигат Хива, превземат я и за две седмици завоюват цялата държава.
Хивинският хан е принуден да признае зависимостта си от Русия и да й отстъпи част от владенията си в устието на река Амударя. Освен това той предоставя на руските търговци пълна свобода за търговия и изключителни права за плаване по река Амударя, съгласява се спорните въпроси между тях и хивинците занапред да се решават от руските власти. В ханството се премахва робството. Ханът занапред щял да управлява, подпомаган от съвет, в чийто състав влизали видни хивинци и руски офицери. Освен това ханът се задължавал да изплати на Русия контрибуция в размер на 2,2 милиона рубли. По този начин Хивинското ханство се превръща в протекторат на Русия.

След подчиняване на киргизите и туркмените, присъединяването на Самарканд и Коканд и васалната зависимост на Хива и Бухара, в Средна Азия остава още един противник на Русия – това е Кашгарският хан Якуб, подкрепян от англичаните, които чрез турския султан му осигуряват титлата емир. Когато през 1870 година руските войски завземат Кулджа и стават владетели на съседни територии, той се опитва да им окаже въоръжена съпротива.
След смъртта на хан Якуб през 1877 година претенции върху владенията му предявяват китайците, настояващи също и за връщането на Кулджа. В резултат на продължителни преговори, на 24 февруари 1881 година в Петербург се подписва договор с китайците, според който руснаците им отстъпват Кулджа и се отказват от претенции за Кашгар, като получават в замяна различни търговски привилегии.
През декември 1880 година Русия организира експедиция с цел да накаже за разбойническите им нападения туркмените, живеещи по границата с Афганистан и владеещи градовете Гьок тепе и Мерв. На 20 декември 1880 година отрядът на генерал Скобелев, за който ние подробно ще говорим в следващите глави на тази книга, превзема с щурм първо Янги кале, после Денгил тепе и Гьок тепе, а на 30 януари следващата година овладява Ашхабад. Превземането на Ахал теке, както и на Ашхабад и Гьок тепе, заздравяват позициите на Русия по северната й граница с Афганистан.

ПОЛИТИКАТА НА РУСИЯ В ДАЛЕЧНИЯ ИЗТОК И СЕВЕРНА АМЕРИКА

Към момента, когато Александър ІІ се възкачва на престола, Русия няма фиксирани граници на покрайнините си в Далечния Изток. Прилежащите райони били слабо населени и малко изучени. Амурската експедиция от 1849-55 година осъществява обширна изследователска работа, а през 1850 година адмирал Г. И. Невелски /1813-1876/, изпълнявайки указанията на генерал губернатора на Източен Сибир Н. Н. Муравьов, основава в устието на река Амур пост Николаевск /днес Николаевск на Амур/ и на 6 август същата година издига там руското знаме, приема местните жители под защитата и покровителството на Русия и оставя на поста шест души измежду своите гребци.
Скоро след това Н. Н. Муравьов посещава Петербург, за да получи одобрението на осъществените от него мероприятия. Обаче Комитетът, в чийто състав влизали държавният канцлер граф Несселроде, военният министър княз Чернишов, финансовият министър граф Вронченко, министърът на вътрешните работи граф Берг, заместник-министъра на външните работи Сенявин и където бил поканен да докладва генерал-губернаторът на Източен Сибир, постановява по настояване на канцлера да не се посяга на устието на Амур, за да не се предизвикват усложнения с китайското правителство. Муравьов формулира особеното си мнение, различно от това на Комитета. Той доказва безспорната изгода за държавата тези земи да се завоюват, необходимостта да се предотврати завземането им от англичаните.
Запознавайки се с доводите на Муравьов, Император Николай І заповядва въпросният Комитет да се събере отново, но под председателството на престолонаследника. Александър Николаевич извикал генерал-губернатора за обяснения и приел докладната му, в която той подробно обосновавал мнението си. Бъдещият Император не само че се съгласил с изложеното, но убедил и княз Меншиков и граф Перовски, както и Берг. Така позициите на Несселроде, Чернишов, Вронченко и Сенявин били подронени. След като докладва на баща си за разногласията в Комитета, престолонаследникът повелява: основаният от капитан Невелски военен пост в устието на река Амур да се запази, като се подсили с един морски кораб през лятото. Така, благодарение на личната намеса на Александър, се полага началото на разпростиране влиянието на Русия в обширната Приамурска област, окончателно утвърдено седем години по-късно, когато той вече царува.
През 1854 година надолу по река Амур се спускат подкрепления от хора и муниции за подсилване на руските войски, които се намират в Камчатска област и в нейния административен център – порт Петропавловск. През 1855 година по разпореждане на Н. Н. Муравьов целият му гарнизон и намиращата се в порта ескадра се прехвърлят в Николаевск. Сам пристигнал там, Муравьов дава следната заповед: “Войските, съсредоточени в устията на Амур и разпределени от мен, никъде да не отстъпват пред неприятеля, да не се предават в плен, а да побеждават на местата си или да умират, припомняйки си думите на нашия велик княз Святослав: Тук ще положим костите си, защото мъртвите срам нямат”.
През същия период по указанието на Н. Н. Муравьов около Николаевск по двата бряга на Амур са заложени пет поселища на земеделци, преселени от Иркутска губерния и Задбайкалието.

Успоредно с овладяването, изучаването и картографирането на Далекоизточния регион, все по-наложително става границата между Русия и Китай да бъде ясно очертана. След възкачването си на престола Александър ІІ потвърждава пълномощията, дадени от баща му на Н. Н. Муравьов за преговори с Китай. През пролетта на 1856 година последният пристига в Петербург и убеждава Императора в целесъобразността Русия да притежава Амурския край и Приморската област.
Такава област била образувана по предложение на Н. Н. Муравьов с новопридобитите от Русия земи и подчинена на военния губернатор, чиято резиденция се намирала в Николаевск. Приморската област включвала Камчатска област, Приамурския и Удския район. Административните въпроси, касаещи тези земи, се решавали според Височайша повеля в Сибирския комитет, а политическите – в специалния Амурски комитет, чийто председател бил самият Император, а в негово отсъствие – Великият княз Константин Николаевич. Това обстоятелство за сетен път подчертава, че Императорът сам определял и насочвал външната политика на Русия.
В началото на 1857 година за преговори относно границата с Китай заминава генерал-адютантът Е. В. Путятин /1804-1883/. На 1 юни 1858 година в Тян Цзин той подписва трактат, съгласно който върху Русия се разпростират всички политически и търговски предимства на най-облагодетелствана нация. Обаче въпросът за очертаване на границата остава нерешен.
През същата 1858 година. в китайския град Айгун /Хайхе/, разположен на десния бряг на Амур, Н. Н. Муравьов от руска страна и амурският главнокомандващ княз И-Шан от китайска подписват договор за границата. В съответствие с него към Русия преминават земите по левия бряг на Амур, а към Китай – по десния. Териториите между река Усури и морето временно остават за общо ползване от двете страни. По реките Амур, Сунгари и Усури могат да плуват само руски и китайски плавателни съдове.
Върху доклада на Муравьов относно подписването на този договор Императорът пише “Слава Богу!” В специално писмо до Муравьов той по следния начин оценява неговите заслуги пред Отечеството. “Вие напълно оправдахте нашето доверие с единадесетгодишните си усилия в полза и за благоустройството на поверения на вашето управление Източен Сибир. На просветените ви действия този край дължи началото на гражданското си възраждане, в резултат на благоразумните и настойчиви мерки, предприети от вас, укрепени са нашите мирни отношения със съседен Китай и подписаният от вас документ дарява на Сибир нов търговски път по река Амур, който служи за залог на бъдещото промишлено развитие на държавата. Толкова щастливото за Русия събитие ви дава справедливо право на искрената ми признателност. За да въздам за тези ваши заслуги, аз ви удостоих с указ от същата дата на Правителствения сенат с графска на Руската империя титла и с присъединяване към вашето име на названието Амурски в памет на онзи край, на който особено през последните години са били посветени вашите настойчиви усилия и постоянни грижи”.
Едновременно с получаването на титлата граф Н. Н. Муравьов е произведен в генерал от инфантерията. С такива високи оценки са отбелязани заслугите му пред Руската държава.
Две години по-късно Русия и Китай подписват нов договор – Пекинският от 1860 година, който потвърждава предишните Тян Цзински и Айгунски договори, а на Русия се предоставя и част от десния бряг на река Амур между река Усури, Корея и морето. За подписването на този договор голяма роля изиграва първият руски посланик в Китай генерал Н. П. Игнатиев /1812-1908/. Той умело използва в интерес на Русия изострянето през онзи период на отношенията между Китай от една страна, и Англия и Франция – от друга, и разгрома на китайските войски от съюзниците. Отдавайки дължимото на неговите заслуги, Императорът присвоява на Н. П. Игнатиев званието генерал-адютант и го награждава с Владимирска звезда втора степен.
По този повод Н. Н. Муравьов пише на министъра на външните работи: “Всички съмнения са разсеяни, сега ние законно притежаваме и прекрасния Усурийски край, и южните пристанища, и получихме правото да търгуваме от Кяхта по суша и да основем консулства в Угра и Кашгар. Всичко това – без да се пролива руска кръв, с едното само умение, настойчивост и самопожертвуване на нашия посланик, а дружбата ни с Китай не само не е нарушена, но укрепна повече от всякога. Игнатиев надхвърли всичките ни очаквания в Китай”. След подписването на Пекинския договор в столицата на Китай е открита руска дипломатическа мисия.
През същата 1860 година на брега на залива Златният рог е основан град Владивосток. Оттогава започва бързото заселване на всички прилежащи към Амурския край райони, възникват нови поселища и цели градове.

В годините на царстване на Александър ІІ се нормализират отношенията и с Япония. На 7 февруари 1855 година Е. В. Путятин подписва в японския град-пристанище Симода договор, според който пристанищата Симода, Нагасаки и Хакодате се отварят за руските кораби. На 7 август 1858 година пак той подписва нов руско-японски договор, съгласно който в Япония се разкрива руска дипломатическа мисия – отначало в Иедо, а после в Токио. За награда той също получава графска титла.
На 25 април 1875 година в Петербург между Русия и Япония е подписано съглашение, според което последната отстъпва на Русия южната част на остров Сахалин, владяна дотогава съвместно от двете страни, в замяна на което към Япония минават веригата Курилски острови.

През 1867 година руското правителство предприема съвършено необичайна крачка в своята външна политика, като продава част от своята територия, конкретно Аляска, на друга държава. Руската Америка е продадена на Северо-Американските съединени щати по цена 5 цента за 1 хектар територия, което по тогавашни цени прави 7,2 милиона долара или 11 милиона златни рубли. Официално това се обяснява с необходимостта да се изправи азиатската граница на Руската империя, с желанието да се концентрират силите и стремежите, да се укрепи дружбата със САЩ. В действителност главните причини за тази крачка са тежкото финансово-икономическо положение на Русия след Кримската война, за което стана дума в предходния раздел на тази книга, необходимостта да се мобилизират ресурсите за нова война, този път с турците, и да се финансират постреформените преобразувания.
В дотогавашната история на Русия няма аналог на подобен акт. В средата на шестдесетте години на ХХ век всред руската общественост се чуха много приказки и съждения, уж че Аляска не била продадена, а дадена под наем на Америка за 99 или 100 години и наближавало времето да си я поискаме обратно. Но такива приказки нямат под себе си никаква научна и юридическа база, тъй като Аляска е била официално продадена срещу посочената сума, а договорът за това е бил подписан в Петербург на 18 март 1867 година.
Доколкото и днес всяко руско сърце се свива от болка при думата “Аляска”, смятам за необходимо накратко да припомним как тя е била открита и овладяна от руските хора, които стават първите европейци в това кътче на земното кълбо. Нека потомците, които не са забравили и помнят техните подвизи и днес, още веднъж да им отдадат дължимото.
Руските първооткриватели се появяват тук през ХVІІ век. Официално е прието, че пръв достига бреговете на Аляска прочутият руски мореплавател А. И. Чириков /1703-1748/. През 1725-30 и 1733-43 години той е помощник на В. Беринг в първата и втората Камчатски експедиции. През 1741 година Беринг с кораба “Свети Петър” и Чириков с кораба “Свети Павел” излизат от Петропавловск на Камчатка. На 26 юли 1741 година Чириков наближава южната част на Аляска в точката 55° 06´ северна ширина. На връщане Чириков посещава Алеутските острови.
Това е забележително по своите научни резултати и героизъм плаване, значимо не само за времето си, но и за бъдещето. През същата 1741 година експедициите на В. Беринг и А. И. Чириков откриват край западното крайбрежие на Аляска архипелага Александър. Малко време след това започва овладяването на новите земи от руските преселници и промишленици. Главното, от което те са привлечени тук, е дивечът с ценна кожа.
През 1778 година край бреговете на Аляска се появява първата чуждестранна експедиция – тази на английския мореплавател Джеймс Кук /1728-1779/, след което регионът се посещава от чуждоземни търговци и индустриалци, предимно английски. Целите им са главно грабителски.
През 1784 година Григори Шелихов /1747-1795/ основава първото руско селище на остров Кодяк, след което по крайбрежието на Аляскинския залив израства поредица постоянни руски поселища. През 1787 година щурманът Гавриил Прибилов /?-1796/ намира на островите, разположени на североизток от Алеутските острови, грамадно леговище на морски животни с ценна кожа. Това откритие изиграва голяма роля за развитието на икономиката на Аляска. Островите Свети Павел и Свети Георги и до днес носят неговото име. Шелихов е инициатор в северната част на Америка да се създадат големи културни селища, да се развиват там занаятите и промишлеността. Плановете на Шелихов се осъществяват от първия управляващ руско-американските владения Александър Баранов /1746-1819/. Три години след смъртта на Шелихов, през 1798 година, на базата на неговите компании се създава Руско-американската компания. Година по-късно тя получава монополни права на Тихия океан.
Историята на тази компания е неразривно свързана с историята на Аляска. Руско-американската компания просъществува до 1867 година. Тя изиграва голяма роля в историята на страните и народите по крайбрежието на Тихия океан. През 1799 година А. А. Баранов в архипелага Александър полага основите на град Новоархангелск, който от 1809 година е център на руската Америка /след 1867 г. той е преименуван в град Ситка/. През 1812 г. Баранов основава в Калифорния руското поселище Форт Рос на 38° и 18´ северна ширина и 123° и 18´ източна дължина. Форт Рос бележи южната граница на руските владения в Америка. От първите дни на заселването си в Аляска руснаците демонстрират пред местните племена ескимоси, алеути и индианци, намиращи се на нивото на родовите отношения, предимствата на своята стопанска формация.
Още Шелихов открива на Аляска училище, където редом с руските деца учат децата на туземците. Тогава той пише: “Трябва да признаем на този народ острия ум, защото децата им доста бързо /…/ се научават да говорят руски, тъй че можем без усилия да ги разбираме”. Баранов продължава неговото дело.
Най-талантливите млади туземци се изпращат за обучение в Русия. Впоследствие те стават мореплаватели, началници на околии, капитани на кораби. Чужденците, посетили през онези години Аляска, признават не само толерантното отношение на руснаците към туземците, но даже дружеските връзки помежду им. Английският мореплавател Д. Ванкувър, участник в експедицията на Дж. Кук, пише: “С чувство на приятно учудване виждах спокойствието и добрите отношения, с които руснаците живеят между тези груби синове на природата. След като са ги покорили под своя власт, те утвърждават влиянието си над тях не със страх от победителите, но напротив, спечелвайки любовта им с благосклонно отношение… Руснаците се намират на дружеска нога в отношенията си с всички жители на този край…”
Следователно широката колонизация води към разпространяване на руското влияние върху далечните северозападни покрайнини на Америка. И към приобщаването на местното население към модерното за времето си ниво на производство и култура.
Заселването на руснаци в Аляска носи ярко изразен трудов и демократичен характер. Там се преселват хора от северните области на Русия, които не познават крепостното право. Там се преместват селяни от Сибир, също не познаващи гнет. Там се интернират хора за техните политически възгледи и убеждения. В главното управление на Руско-американската компания известно време работи бъдещият известен декабрист К. Ф. Рилеев. С тази компания са били свързани и някои други дейци на декабристското движение.
Стопанството на Руска Америка бързо се развива. Една от причините за това са огромните трудности да се доставя всичко необходимо тук от Русия. През първите години от своето пребиваване на Аляска руснаците изграждат няколко корабостроителници. Корабите, построени от корабостроителницата в Новоархангелск, се използват от американците няколко десетилетия. Руснаците откриват и организират добива на много полезни изкопаеми.
Баранов тогава пише: “Железни руди са намерени в достатъчно количество, и желязо е изковано за опит, затова се открива надежда да заработят железни заводи, полезни за Отечеството!”
Непрекъснато нараства въгледобива. Камбаните, отлети от руснаците от аляскинската мед, досега бият в църквите на Калифорния.
На Аляска се развиват главно следните отрасли: обработка на кожи, дървообработка, производство на строителни материали, мелничарски /работещ предимно с докарвана суровина/, производство на селскостопански инвентар. От 30-те години на ХІХ век в Новоархангелск започва строителството на кораби, движени от пара, при това цялото им оборудване се изработва на място.
Руската Америка развива също и голяма външна търговия. Внасят се плодове от хлебно дърво от Океания, сол, бразилско кафе, тютюн от Вест-Индия, плодове от Филипините, коприна от Китай, месо, хляб и плодове от Калифорния, ром и вино от Чили и Перу.
Свещеникът от църквата в Новоархангелск отслужвал литургия в расо от китайска коприна с дракони, църковните съдове били отлети от испанско сребро. От Аляска се изнасят кожите на бобър и морски котик, моржови бивни, китови мустаци, дървесина. Към 1818 година оборотът на Руско-американската компания достига 7 милиона рубли.
През първата половина на ХІХ век Новоархангелск се превръща в крупен културен център. Построени са аптеки, болница, голяма библиотека, обсерватория, театър, картинна галерия. Войските на Руско-американската компания носели особени униформи. Руснаците продължавали да изучават и изследват Америка.
Следва също да отбележим, че мирният живот в руските владения неведнъж бил нарушаван от американски и английски пирати. Тези пирати и бракониери напивали ескимосите, алеутите и индианците, насъсквали ги срещу руснаците, сеели вражда между различните племена с цел да улеснят възможностите си за ограбване на природните богатства на Руска Америка. Баранов пресметнал, че към 1800 година само американските пирати нанесли на Русия загуби за 3 000 000 рубли.
Още през първата четвърт на ХІХ век англичаните и американците започват да провеждат съзнателна политика за ограничаване на руското влияние в Америка. Изследователят на проблемите на Руската Америка В. П. Ковалевски отбелязва в тази връзка: “Смятайки за невъзможно да опази Аляска в условията на засилена американско-английска експанзия, царското правителство не предприемало нищо за укрепване на руските владения в Америка”. Още през 1840 година на безценица е продаден форт Рос на “гражданина на САЩ” швейцареца Суттер. Все пак, като използва противоречията между английския и американския капитал, Русия удържа Аляска по време на Кримската война.
Впоследствие обаче в императорския двор и правителството надделяват посочените по-горе прагматични съображения и Аляска е продадена.

* * *
Оценявайки руската външна политика като цяло и по-специално военностратегическата й насоченост през годините, когато на трона е Александър ІІ, следва да отбележим, че тя е била провеждана безусловно в името на националните интереси на Русия при най-активното участие в разработването й лично на Императора. Разбираемо е, че тези национални интереси фактически се формулирали и тълкували от тогавашните управляващи кръгове начело с Александър ІІ. Това било напълно естествено не само за Русия, но и за всички останали велики държави от онова време.
Претворяването в дело на формулираните постановки и принципи на външната политика и военната стратегия се осъществява от плеяда високообразовани и талантливи хора, професионални политици и военни, част от чиито имена бяха споменати по-горе. Ролята на Императора при това е крайно важна, доколкото той лично подбирал и назначавал такива хора на ключови държавни и военни постове, което и осигурява успяха на всичките му замисли и начинания.

бутон за сайт