НЕМИ ГЛАСОВЕ

Латун Консулов

НЕМИ ГЛАСОВЕ

Насаме нещата изглеждат тъжни,
нещата изглеждат жертвено примирени –
не туптят сухите им вени,
неискрените светлини по тях
                    със смеха си лъжат.
Едно усещане за вечност
е оставило белег
в упоритото им постоянство.
А моята тревожност разлюляна
се пилее между контурите им изсечени.
Поне някоя муха да имаше,
безумно да вдига врява по стъклото
и отчаяно в непреодолимостта
                              да увисва.
Нещата дори мъртво вълнение не плискат
и с някакво геометрично остроумие
пригласят на планетния бързей.
Сред мъртвия говор на нещата тъгувам
и сред пространството грубо.
Немите гласове
разпиляната вселена свързват.


ПОЕТИ

Още стиховете ни зачеват
                    като девственици от небесата.
Бляновете ни са като флаг развят.
Всеки ден – такъв е този свят –
съвестта изглежда недостатък.
И, поели по следата на Халея,
търсим пак началото на световете.
Погледът ни на крадци на огън
                              още свети
и бял вятър на бял кон още ни вее.
С неотстъпното упорство на кълвача
сме заседнали в кръстовището
                                        на посоките
и човъркаме на дъното в дълбокото,
за да вадим кладенчовите води от здрача.


УЛОВЕНА СВЕТЛИНА

                    На Атанас Капралов

Ти си уловил дълбоката светлина.
О, не я разпилявай!
Зарежи логиката хладна.
Не пущай кранчето по капка
                              пестеливо,
а така, че да блика нейната природа дива,
с дълбаещата сила на водопадите.
Все едно, дали ще руши или изгражда –
най-малко, трошляка мътен ще отръска.
Имаш светлината.
Нравът на пулса ти пристъпва дръзко.
Сърцето ти не е присаждано.
То може да ускори барабанния разнобой
                                        на живота,
можеш да напънеш вените да набъбнат
                                        до последно.
Не я пази за светулките бледни,
а пущай светлината по въртопите.


ЛУНА

Луната е обла и жива,
по своему – топла и ведра:
разстила седефени шлейфове
с величие на древна кралица.
И блясъка свой отразила
над бдящите мои печали,
тя плува божествено мъдра,
днес – обла и царствено щедра.
Загърбил феерия лунна
с тъгата й фосфорно бяла,
светът е огромна зала,
претъпкана с метал и съмнение.
Сред мъртвия мрак на Всемира,
в следата от лунни корали –
аз вземам перото и звънвам
във думи отчаяно-тъмни.


СМЪРТТА НА ПОЕТА

                    В памет на Никола Пилев

Вървеше изправен.
Висок и замислен.
Душата му – изплетена от жилави стихове.
Животът – приятел и съдник в него
и някаква пътека от думи и звуци.
А в нощите, сред мрака оголен,
бележеше знака на свойта болка самотна.
В утрото потапяше нейната неразтворимост
и търсеше пак крехкото, земно начало.
И ходеше бавно.
Думите мъдро и бавно идеха.
Някакво бяло спокойствие
идеше с косата му бяла.
Днес някак го няма –
със онова тихо и бяло внушение.
Остави и нещо самотно пред нас
неизбродено.
Остави сърцето си мъртво
и думите живи.
Остави и празни пространства,
в които все чакаме високата, тиха
                                        походка.


ЧУДАК

Глупав човек:
Господ го е оставил вече
на последната гара,
а той пише ли, пише.
Все трупа зад себе си неща излишни,
все скърцат тревожно в мозъка му
                                        пантите стари.
До последно душицата си изстисква,
лунни пейзажи край себе си буди.
Вместо да иде при старите люде
и там да брули на сухото си дърво
                                        мъртвите листи,
той се опълчва срещу страшния Янус:
още иска да спира вятъра,
още да броди на календара из датите,
още да събира разпиляното.
Дните му на връвта докрай са навързани,
но той упорства, признава само своя си свят,
раздухва своите пепелища
и на белия лист пише ли, пише.
Пред най-чудовищната си измислица
                                        даже не мига.
На молива си върти небесната сфера
и по облаците пак се катери,
и протяга ръце, нещо незнайно какво –
звезда, или себе си да стигне.


бутон за сайт