Веселин Тачев

И пак вървя към Славееви гори. И си спомням предишните ми идвания на гроба на поета. Първият път, съзерцавайки замислената каменна фигура, видях как небето над нея се разцепи от мощна светкавица и заедно с тежкото боботене на гърма рукна пороен дъжд. Едва успях да сляза долу в ресторанта, а сетне вървях към Бяла Черква през потоци кална вода. Втория път бе страшна юлска жега. Спаси ме прохладата на гората, но на връщане все пак трябваше да се потопя в бистрата Росица.
А сега духа леденостуден вятър. С всяка крачка усещам как отнема топлинката изпод дрехите им. Гъсти тъмни облаци бързат нанякъде. По свежо зелената поляна идилично пасат овце. Изведнъж се сещам, че е Гергьовден.
Води ме любопитство – да видя дали стои още онова стихотворение. Отчайващо слабо, почти пошло стихотворение, написано с жълти неграмотни букви върху ламарина, закована в ствола на висока ела. Неизвестен автор славословеше поета.
В гората е тихо. И както винаги пеят славеи.
Стихотворението го няма. Скръстил ръце, поетът все тъй гледа – може би мен, може би родното си село, сега град. Със свито гърло чета изрязания в мрамора куплет:

Там на срещната могила,
дето белий път се вий,
има гроб. О, пътник странен,
ти на гроба се отбий!

Аз ли съм тоя пътник странен.
Усещам ръцете си тежки и празни – забравил съм да взема цветя…