Георги Ангелов

Наричат го “един от вечно будната стража пред портала на човечеството”. Признавам, когато за първи път прочетох тази фраза, тя ми се стори малко приповдигната, по-късно се убедих, че не е далеч от истината. Красимир Симеонов, без да будя беса на поетическото му самолюбие, спящ у всеки от нас, занимаващите се с литература, може да бъде наречен “страж”, с осъзнаването на целия риск, който подобни квалификации носят на изричащия ги.
Впрочем, литературната критика отдавна е забелязала талантливото перо на Красимир Симеонов.
Никола Иванов с респект ще отбележи деликатността, ефирността, финеса и богатата нюансираност на стиховете на Красимир, полифоничността на лирично-смисловия обрат, превръщането на опоетизираното ежедневие в Битие, както и високата му отговорност към думите, оттам и самокритичността към публикуваното. Друг изследовател на творчеството на Симеонов – Ваня Колева убедително ще подчертае, че в “неговия многолик и чудноват поетичен мир всичко Е и НЕ Е това, което изглежда”. Радослав Радев пък ще го определи като “съзнание, което тежи от болка”. В написаното за Симеонов се откроява статията на Лиляна Славова, според която “пътят на познанието се извървява с откровение, озарение и интуиция… човекът създава реалност, която се усеща като вездесъщност отвъд времето и пространството, споделя неизразим с думи опит, получен в момент на прозрение, извежда читателя в друго състояние на съзнанието”. Припомням тези кратки цитати от писаното за поета, за да онагледя интереса, добронамереността и задълбочеността на отзивите за творчеството му.
В “Нищо повече” – неговата пета поред книга, той продължава тази линия на писане, която познаваме от предишните му стихосбирки. Стилистично близка на “Видове”, “Кожа”, “Езерни очи” и “Стоях и слушах”. Същата концентрирана, балансирано асоациативна, ненатрапваща се поезия; поезия на смирението, разбирано като висш духовен акт и на търпението-преодоляване на битийните тегоби и безплодната житейска бъбривост.
Отдавна ме сподиря убеждението, че Симеонов е затворил вратата към шумния, многоезичен плавилен котел, в който искат да ни натикат и е влязъл в “тайната стаичка” на сърцето си, където може да говори с нас на единствения и непохабен език – този на мълчанието, усмивката, кроткото съпреживяване, съпреживяване-знак, съпреживяване-щрих, съпреживяване - милувка, неизразима с “оковите на подръчната и банализирана реч.” /Л. Славова/ Тясна е, струва ми се, тази пътека към читателя. Още повече днес, когато светът е изправен пред фатални и ужасяващи събития; днес, когато целият традиционен свят е подложен на необратима, съкрушителна и пагубна американизация, глобализиращо уеднаквяване във всяка сфера на живота и тихите слова трудно ще бъдат чути, както, впрочем, и гръмките.
И все пак, Красимир Симеонов предпочита да разговаря с нас тихо – най-сигурният залог да бъдеш чут някога.
Мъжествен и честен подход.
В новата му книга се откроява още повече това изчистено, вглъбено, мъдро потапяне в света на простите истини и съхраняващи реалности. Наистина, от неговите стихове не блика директна и оголена съпротива на злото около нас, той не ни говори за банкрутирала Исландия и жестоко избиваните араби, не клейми световните кукловоди и не рисува картината на умиращото ни Отечество. Но под повърхността на стихотворната му реч виждаме същата обич към унизения и страдащ човек – все едно дали той се нарича Езра Паунд, болното от дистрофика дете или бързащия към родината си емигрант. Други поети ще си зададат въпроса защо лежи в “Сейнт Луиз” големият Паунд, какво от него не може да се прочете в интернет и защо е така, други ще потърсят истинските причини за изтичането на младата ни сила в чужбина и изобщо ще заговорят на друг, не политически коректен език.
И това ще бъде истинското проглеждане, истинската нова литература на века. Литература – съд над елита, съд над кукловодите, съд над самозвания ръководещ слой на планетата, донесъл огромни страдания на милиардите “животни с човешки лица”. Разбираемо е, че в същото време тази литература не би могла да не е конструктивна или търсеща справедливост.
Независимо дали го съзнават или не, поети като Красимир Симеонов проправят пътя към това ревизиращо, нетрадиционно, опасно дори за изричане мислене.
Спомнете си многобройните му социални стихове, обагрени с тежките цветове на потресаващи човешки драми, прочетете отново стихове като “Пиза…”, “Пеперудено дете”, “Емигрант”, а в предишните му книги – творби като “Сърдечна хирургия” и “Гадост ІІ”, за да се убедите, че деликатното поднасяне на социални и нравствени катаклизми не му е чуждо. Характерно за светоусещането на Симеонов обаче е и отсъствието на пародиращи елементи, атеизъм и маниерно-обилна метафоричност, така свойствени за университетските ни постмодернисти. И тук се докосваме до сърцевината на поетическото присъствие на Симеонов. Защото никакво “разсейващо се значение” и “остроумно превъртане на смисъла” не върши работа без нравствено-етичните опори в живота и в изкуството. Радостно е, че изследователи като Ваня Колева и Лиляна Славова детайлно се спират на тях и за мен остава само да се съглася с изводите им. А те са:
Домът за Красимир Симеонов, собственият дом, е синоним на стабилност и мир; непознаваемото, неразбираемо и непостижимо Отвъд е примамливо, защото човек може да овладее езика на пустотата, на камъка, пеперудата и водата – те не са враждебни към нас, но само когато “душата на човека съзнава себе си, и прозряла връзката с душата на всички неща – е в ЕДИНЕНИЕ с Всемира.” Безспорна база за подобни съждения е изумителната любов на поета към детето, към корените и рода, към семейството и майката – съвсем не маловажни компоненти в безродния, чергарски и дегенератски мравуняк, който ни готвят хитроумните архитекти на новия ред и в който все повече се превръща светът. Неслучайно и Славова пише: “Родовата памет е преоткрита като гаранция за възраждане. “Може да се каже и иначе – новото българско Възраждане е немислимо без преоткриване на родовата българска памет.
Но паметта при Симеонов има и други измерения, сакрални, мистико-съкровени, за които можем да говорим само с голяма доза предпазливост, ако не искаме да сгрешим в интерпретациите си. Става дума за позовавания на гностични и източни духовни категории като творец и Бог; свят на ума-лъжлив и непостоянен и свят на светлината; свят на добро и зло и свят на истината; най-сетне – поетът се уповава на Утешител, разбиран многопластово, присъстващ трайно в традициите на Изтока и причина за множество субективни и разнородни, често острастени, тълкувания… Едно е сигурно: когато правим добро, ние спасяваме божественото в себе си и около нас. Истина, която упорито и последователно сме склонни да забравяме…
В “Нищо повече” с подкупваща доброта и смирение Красимир Симеонов ни връща към това, което бихме били, ако отхвърляхме по-често съмнителните съблазни на лесносмилаемите истини и лесните думи. В този смисъл той е колкото поет на елитарното, високо изкуство, толкова и на изкуството, необременено от изсушаваща ерудираност.
Поет на онова, което “един път е планина, следващия – нещо друго, а при трети поглед – отново е планина”, както биха се изразили учителите по дзен.
За всеки от нас остава изборът кой поглед към поезията на Красимир Симеонов ще си изберем.