Исторически роман (откъс)

Петко Дечевски

На отец Константин Канев

1.

Хиляда години преди Христа много хора дошли тук да живеят. Вековните гори и бистрите води на юг от централното вододелно било на Родопа, обхващащо Роженските поляни, Калъчборун, та чак до Имаретдере, ги запленили и те предпочели да се заселят по тези южни склонове на планината.
Затова останките от първите поселници все още се изравят по Ленища, Коматанското, Имането, Хажицкото и на много други места в този свят кът на България.
Затова някогашното Горно Дерейкьой, днешното Момчиловци, се е прилепило до Селището, Стайкова кашлô, Поляната и Вôпите – все скъпи родни места, говорещи за най-далечното минало.
И затова отсреща им стои гордият Дупчов камянь – вечният свидетел и неописуем тукашен лишáн за непреходността на времето и за силата на духа ни. Този наш български дух, поставян на изпитания в превратните години от безпощадната история, но издържал!…
Хубав празник е Голямата света Богородица за всички православни християни. А в края на август и началото на септември тук, в планината, и времето е най-хубаво. Слънцето пече, но не припича. Лекият ветрец напомня, че есента наближава, но все още приятно гали лицето. На високите била все по-често долитат тънки къдрави облачета, които бързо се стопяват, наближавайки Бялото море. В окосените ливади пак зелената тревица се показва и след месец ще трябва отново да се окоси. Кръговратът на времето не спира. Горнодерекьоските гурбетчии притягат своите такъми(1) и се готвят за дълъг път.
Този малък и приятен откъс от време е най-подходящ за малкото жители на селото, останали все още непотурчени, отново да се съберат под голямата киселица в Мерджанската ливада, точно на пъпа на разпокъсаното село, селските сметки да видят и новата си управа да изберат. А християните са вече твърде малко.
- То дано са ни повтаря вейкя(2) станалото през тия години, и ланскóто, и поланскóто! – каза мухтарят(3) Никола Михоолу пред дошлите българи от гурбет и останалите в селото. – А и Хажицкото ни завладя агата, дето са най-хубавите ливади и тарли – завърши той.

Насядалите пред него трима ази(4) и редом с тях – овчарите, дюлгерите, рибарите и другите старци, се размърдаха и зашумяха помежду си. Клекналите по-назад калфи, чираци и други младоци бяха притаили дъх и не смееха да помръднат.
Никола Михоолу беше слаб и висок мъж, с големи черни мустаци и рошави вежди. Видът му бе страшничък, но когато заговореше, мнението за него рязко се променяше. Благият му характер се чувстваше от всяка негова дума.
- Със събраните жълтици два пъти умилостивихме войводата на кържалиите – Мехмед Синап и спасихме селото от бастисване – продължи мухтарят. – Ала кършилийци(5) нимя как да въспрем и Грибачовци в Голямската махала пострадаха. Обраха и запалиха шест къщи. Да са благодарим, че цало село помогна и къщите са поуправиха.
Първенците на селото пак се разшумяха и се чу високият глас на Стою Чакôра:
- То аку спим ощя, пак ще ни бастисат. Трябва да се разчуе, че и в Горно Дярейкя има жупане(6). С голи калъчки хайти не се въспират! – заговори кратко и ясно най-заможният и най-почитан човек в селото. – А Хажицкуну ще си върнем.
След него всички възклицаваха: “Айнъй я, айнъй я!”. И мухтарят мълчаливо кимаше с глава в знак на съгласие с останалите.
- То и в село имаме юнаци, но трябва някой да ги събере. Белки ни можим си нá(7) и ние жупане! Низ хальмоциня по Хубча, или в частôкан на Харамлицку, причака щим будно и… – Куртю Бакларят приключи намека си с жест, съпроводен с прекарване на ръката покрай шията.
На всички присъстващи стана ясно какво искаше да каже най-буйният, но и най-справедлив чорбаджия на селото. Измежду всички първенци Куртю Бакларят заради голямата си честност заемаше мястото на съдник и погодител в селските кавги и крамоли. А заедно с Чакôра поведоха откритата съпротива на горнодерекьовци срещу турските хайти и грабители.

Множеството пак се разшумя. Само Пулю криеше главата между коленете и ръцете си.

Като настъпи тишина, азите дадоха отчет за разходите на мухтаря, на пъдаря, на бейовете и агите. Обсъждаше се и разпределението на пашата и мандрите. Разглеждаха се всички общоселски работи.

И приелите мюсюлманската вяра се купчеха на Радкоския камянь и от високото място си шушнеха помежду си. Гадаеха и се питаха какво ли си говорят техните доскорошни братя, братовчеди, роднини и приятели! Деляха ги няколкостотин метра, а сякаш бяха в два отделни свята, наложени им с мъчения и кръв. Каква трагедия ги сполетя!
Как щяха заедно да живеят? Как да обработват общите си ниви и да отглеждат добитъка на родителите си? Нима все под вежди ще се гледат и различни обичаи ще следват!?
Загадките растяха, а и турците напираха. Ходжите им се редуваха в Горно Дерекьой всеки петък и завъртаха акъла на новопомохамеданчените дерейковляни. Те вече имаха и своите байрями. Колеха курбани и често се веселяха в градината на техния си мухтар – Стар Мешо. Този еничарин се завърна в родното си село след като израсна от малък в турските казарми и с голямо настървение и насилие се зае правата вяра да налага в Горно Дерейкьой. Цял живот това е вършил.

А в Мерджанската ливада християните се дъврандисваха(8) и организираха. Имаха си вече първенци и свои управници, които редяха живота и делата им. Традициите трябваше да продължат. Привечер, след сбирката, възрастните мъже бързаха да се приберат по къщите, а юнаците се отделиха на малки групи, все близки приятели, връстници и колеги. Вълнението за тях бе най-голямо, защото те носеха надежда селото отново да се възроди и българщината да победи. Надеждата бе в тях, а упованието – в новите и честно забогатяващи първенци. В селото се завръщаха овчарите от Беломорието, но вече като кехаи. Отгледали си бяха малки свои билюци и мандрите край Горно Дерейкьой се множаха. По реките воденици се строяха, а дюлгерите с майсторлъка се прочуха.

Но в селото българите християни се изпокриха. Празниците се забравиха и веселбите изчезнаха, църква и свещеник нямаше. Дошло бе време това да се промени или българското и християнското щеше да се заличи. Юнаците не можеха да разрешат това да стане. Но имаше и предатели.
От разшумялото се мнозинство тихомълком се измуши пантата(9) на селото – Пулю, мразен и проклинан от всички, заради пакостите към християните и слугуването на агите.

Сред младите бяха и Дечо Мерджанов, Насо Райчковски и Райчо Грибачев, които навършваха осемнайсетте и покрай бащите и дедите си занаята упичаха. Вече няколко години подред ходеха заедно на гурбет из кърджелийско. Задружната им дюлгерска чета също се прочу и работата им спореше, разбирателство и уважение цареше. А младежите и в ергенлъка си уйдисваха.
Дечо беше малко по-голям, но повече го отличаваше от аркадашите неговият ум и съобразителност. По външен вид и тримата си мясаха с атлетичните снаги и симпатични лица. А Дечо се открояваше между тях и с широките си плещи, големи очи, къдрави коси и хубав черен мустак на красивото си лице. Той грабваше сърцата на горнодерейкьовските моми, но неговото го теглеше към Елена Тодорова. А тя бе баш красавицата на селото. Разликата им с Деча беше около две години, но от пръв поглед личеше, че те са родени един за друг. А и комшулъкът в селото, и съседството на ливадите по Клисурата и Общúната, спомогнаха родителите им първи да заговорят за сватосване. В тия времена това бе много важно. А в селото бяха малко момите и момците християни.

След завършването на общоселската сбирка тримата приятели се отделиха настрани и тъкмо да приседнат в края на ливадата, към тях се отправи Георги Цървуланов. Момчетата, както бяха клекнали, скочиха на крака и учтиво поздравиха човека, от който искрено се възхищаваха и който вече бе един от най-личните и уважавани мъже в селото. Отскоро беше се прибрал и оградил своя мандра.
- Седнете, седнете, нимойте се изправя – вместо отговор им рече Георги и приседна до тях, направо на тревата.

Вече се смрачаваше. Месечината се показа над Дупчов камък и огря притихналото село. Заедно с вечерната прохлада приповдигнатото настроение сред християнското население преля в душите на младежите и те не бързаха да се прибират у дома. В това настроение ги завари кехаята, който отскоро бе наречен така.
- Чухте ли какво думаха Чакôра и Бакларя? – започна разговора напетият тридесет и петгодишен, вече известен извън селото кехая, Георги Цървуланов.
- Чухмя, чухмя – отговориха в хор и тримата.
- Тогава трябва да правим някву – продължи Георги и отправи погледа си към Дечо.
Младежът също го гледаше без да премигне и не вярваше, че най-прочутият кехая в цялата Ахъчелебийска кааза(10) – Георги Цървуланов, му обръща такова голямо внимание. Той се ползваше с голям авторитет и голямо уважение не само сред всичките овчари в планината и по Беломорието, а също и сред турските аги и бейове в тези райони.
- Я пасах овцете на Аджи ага и на брат му Салих ага цели петнайси години, все около Ксанти и край Бяло море. Ала през 1806-та година, когато кърджалиите притиснаха и нашето село, вече не се стърпях. Доста години бях башкехая на двамината аги и са управях с шяснайси хиляди брава, но сърцето ми не даде да търпя потурчването, защото е бялли(11), че тука няма кой да им се опъне. Още малко и българщината в село ще се крати(12). А и моите браве се намножиха, та трябваше да се отделя. Казвам ви тия работи, защото гледам, че сте еркек(13) момчета – завърши мисълта си той и отново загледа многозначително в очите на Деча.
Настъпи мълчание, а след малко кехаята продължи:
- В село прекръстиха всички, които можаха. А някои от страх, други тарлите да не идат в кършилийско, приеха сами другата вяра. Щом са станали мюсюлмани, трябва да си вървят, където им е мястото. Тука нямат работа. То и напред имаше помохамеданчени в село, но яваш-яваш се изнизаха към Богутево. Малчовци първи са отишли там. След тях и Мяшовци тръгнаха към Лъкавица, а Рахмановци към Оряховец. Вôлнявци и Чукаловци са в Журкускана дерô и много други зарязаха нашато село, ала аз викам, че без бахтаница трябва всички да се изметът оттука. И нашите люде трябва ден напред да добият кураж. Някой трябва да им го даде – твърдо заяви Георги Цървуланов.
Тримата младежи не сваляха погледите си от разпаления си бате Георги и горяха от желание да му покажат, че напълно са съгласни с него и са готови да сторят всичко, каквото се поиска от тях, но да спасят вярата и да възродят селото, каквото е било още от създаването му. Но дъхът им бе спрял и не можеха да проговорят. Кехаята след малка пауза продължи:
- Дячо, по другите села наоколо вече има харамия(14). И в село трябва да започваме. То по-голям зор ще видим само първия път, доде съберем патлаци и кремаклийки от някви заптиета или хайти. С вас тримата и с още дватруица души ще свършим тая работа – погледна ги пак отблизо кехаята.
- Че аз съм готов, бате Георги, но хубаво е да сторим сефтето с теб! – деликатно го подкачи Дечо и наведе главата си от срам.
- Аз затова дойдах при вас, защото реших, че мога да ви се доверя. У дома имам жупане и като се съберем, ще ви кажа кое как се прави. Ти, Насо, и ти, Райчо, съгласни ли сте?
- Хеля(15) та сме съгласни – отговори възбудено Райчо Грибачев. – Нали нашите къщи пострадаха най-много от кържалийските хайти.
- И аз съм съгласен – отговори и Насо.
Георги Цървуланов стана пъргаво и се ръкува за довиждане, но по-скоро може би за поздрав заради бързо сформираната първа група от горнодерекьоски хайдути – борци за запазване българщината в селото. Той си тръгна в нощта, но като че ли остави в тримата нещо от себе си, или по-точно от вярата и любовта към своите съселяни.

Младежите дълго мълчаха, стояха прави и гледаха към отдалечаващата се фигура на своя нов селски първенец и навярно – най-голям смелчага измежду тях. Още не можеха да повярват на случилото се!
- Кóга да рукним още? – запита Дечо приятелите си.
- Трябва хубаво да помислим преди да рукним будно, защото работата не е майтап – загрижено рече Насо Райчковски.
- Тогава да помислим тая вечер, утре надвечер пак тука ще подумаме. Засега лека нощ – каза Дечо и сложи ръцете си на раменете на двамата си верни другари.

Месечината се усмихваше от небето и сякаш им казваше: “Аз съм с вас, юнаци. Вървете смело напред. Бог да ви помага!”.

А на другия ден Пулю в ранни зори яхна коня си и препусна към Читак, за да докладва на Аджи ага за снощното селско събиране. В конака го пуснаха веднага и доносникът докладваше.
- Ако не очистиш Стою Чакôра и Куртя Бакларя и Хажицкуну, ша загубиш, ага, и Дерейкьой ша вазври. Данъци и налози няма да зимаш.
- Ах, тия каурски първенци! Ще хми видя сметката – закани се люто Аджи ага и изпрати със задоволство своя шпионин в селото.

(1) такъми – инструменти, пособия Обратно в текста
(2) вейкя – вече Обратно в текста
(3) мухтар – управител на селото; старейшина Обратно в текста
(4) ази – съветници на мухтаря (управителя) Обратно в текста
(5) Кършилъ – старото име на село Виево Обратно в текста
(6) жупане – оръжие, бомби, пушки и други Обратно в текста
(7) нá – намерим Обратно в текста
(8) дъврандисвам – възстановявам Обратно в текста
(9) панта – луд, необуздан човек; крадец Обратно в текста
(10) кааза – околия Обратно в текста
(11) бялли – видно, очевидно Обратно в текста
(12) крати – свърши, изчезне Обратно в текста
(13) еркек – смели, оправни Обратно в текста
(14) харамии – хайдути Обратно в текста
(15) хеля – да, разбира се; бива, може Обратно в текста

бутон за сайт