Велчо Милев

На хвърлей от Стара Загора, в една от гънките на Средна гора, има едно малко, но много красиво селце – Люляк.
Красиво селце с красиво име.
Селцето е родното място на поета Христо Кацаров, а той му е дал името Люляк.
Навярно по склоновете му поетът е връзвал гердани на белите агнета, за които децата ще плачат, както пише в стиховете си. А и те, стиховете му, са бели и невинни като белите агнета.
Всичко това – селцето, името му и стиховете, и вилата на сина ми в това селце – събудиха в паметта ми отдавнашен спомен за единствената ми среща с Христо Кацаров.
Бе началото на втората половина на миналия век.
Горещ летен ден в Стара Загора.
В ъгловата сладкарничка срещу градската градина седим на чаша боза с Рашко Стойков и Жеко Христов и играем на “кибритена кутийка”. Бъбрим за какво ли не и не смеем да погледнем навън към улицата, над която трепти мараня.
Задуха.
- Я, Христо Кацаров! – възкликна Жеко.
По нагорещената улица вървеше плещест, як мъж, бос и с разкопчана бяла риза. Ръкавите й навити до над лактите, крачолите възпретнати до средата на силни прасци. Ъгловато и силно лице с дебели вежди. Абе – селянин!
Нима това е поетът Христо Кацаров, за когото бях слушал от Рашко и Жеко?
Той беше.
Излязохме от сладкарничката. Рашко и Жеко го спряха, а той смръщен заговори, че отново отказали да поставят в театъра драмата му “Студена земя”.
После разбрах на какво се дължи отказът: в драмата ставало дума за отчуждението на селяните от земята след кооперирането й!
Христо махна с ръка за изпроводяк и отново пое по нагорещената улица.
Това бе за мене единствения и последен изпроводяк на поета.
Но в спомена ми остана и нещо странно – отдалечаваше се, а не се смаляваше.
Ризата му белееше като белите агнета в неговата поезия.
И още белее…