Евгений Попов

превод: Орлин Стефанов

И ти си виждал неведнъж
от самолет във замъглената тайга
несъществуващи на карта градове.
От мен съвет – не казвай за това.
Сибирският поет Роман Солнцев

Тази гора аз нито съм я садил,
нито искам да я сека.
Лагерен фолклор

В нашия толкова прекрасен свят почти всичко се подрежда неправилно или необяснимо. Преценете сами. Защо, пита се в задачата, има толкова много огромни мегаполиси, в които хората живеят покатерени над главите си по на двайсет и пет етажа и при това са доволни от градската си участ? И поради що в дивните диви краища от севера и североизтока на цялата наша обилна все още родина човешкият живот се е притаил, разтворил се е като прашинка в морето, в „зеленото море на тайгата”, както навремето се пееше в знаменитата и романтична съветска песен? А и въобще – какво е това така неуловимо понятие ТАЙГА?

Ечат, не стихват ветровете,
а скитникът поел е надалеч.
Укрий го в теб, тайга стаена.
На пътника да си отдъхне позволи.

С какво или как, питаме се ние, тайгата може да скрие същия този криминален престъпник, побягнал, както се пее, „от Сахалин”? От къде идва тази мистичност, след като според дадените в енциклопедията сведения под тайга се разбира просто сибирското наименование за хвойнова гора и тази дума „се употребява като обозначение на растителната подобласт от хвойни гори, които се простират от северозападна Европа през целия материк на Азия до Охотско море”.
Ех, ако можеше всичко да е толкова просто, както е написано в енциклопедиите, в справочниците и в училищните учебници по география. Защото и в Америка „подобластта от хвойни гори също се разпростира от южното крайбрежие на Аляска до остров Ню-Фаундленд на изток”. Обаче едва ли това може да се нарече тайга, както езикът ни не би се обърнал да наречем щатския тръмп с нашенската дума бродяга, а на сибиряка да се каже каубой. Заравям се отново в речника и този път не се учудвам, че на английски на ТАЙГА се казва, какво си помислихте? Точно така – TAIGA. Обаче е дадено и описателно – forest area. Нещо от рода – горско пространство. И се получава, че всичко, на което се гледа едва ли не от космоса, ни се струва плоско и еднообразно. Пространство, море, океан… Кое ще е по-малко, кое – по-голямо. Тайга… Тайга… Къде ли се намира. Знае се, че режисьорът Михалков-Кончаловски е заснел прочутата си „Сибириада” в Тверска губерния, близо до атомната електроцентрала, която и до ден днешен носи името на дядката Калинин, пък няма какво – пак е красиво и ни се вижда напълно убедително. И в Урал има тайга и в Далечния Изток – пак тайга…
Или както пеехме край огъня в тайгата с китара в ръка:

Тежат ботушите подгизнали,
а карабината е мокра от роса.
Наоколо тайга и пак тайга,
и по средата – ние.

А ето ви и други бисери на справочникарската мъдрост. Оказва се, че има тайга, която е тъмнохвойна – тогава навсякъде има мрачни гигантски ели, чиито корони се сливат с върховете си и в ниското въобще не прониква божествената светлина. А има и светлохвойна тайга: борове, кедрови дървета и лиственица. Вечно съществуващата, като при всичко на този свят, двуполюсност. Черно и бяло, тъмно и светло, песимизъм и оптимизъм, смях и сълзи.
Вникнем ли по-надълбоко, ще се окаже, че кедрите в тайгата съвсем не са кедрови дървета, ами също са борове, макар да растат навсякъде в Сибир, на височина стигат до четиридесет метра, а диаметърът на короната му – до осемдесет. Обикновен КЕДРОВ БОР. А истинският кедър, тоест онзи, който е в старозаветните текстове, той си вирее на Обетованата Земя, както и в Крим, на Кавказ, в Хималаите. Само недейте да говорите за този несъмнен факт на сибиряците. Отначало ще ви осмеят за вашата ученост, а ако не спрете да упорствате – ще ви се обидят. Както си знаете, ще рекат, но и ако ТОВА не е кедър, този исполин, който расте от стотици години и който е изхранил със своите ядки толкова поколения обитатели на тайгата, какво остава да е кедърът? Да не би пък онова, което ни показват по картинките – хилаво, тъничко, издължено?
Да, наистина, когато се гледа отгоре надолу, да речем от самолета, който прелита от Москва до Токио за десет часа, цялото пространство ще се окаже нещо монотонно, някаква живост ще внасят само контрастните извивки на реките и белите петна на преспите. Но ако хвърлите поглед отдолу нагоре, дъхът ви ще пресекне и ще ви обхване ужас, примесен с възторг, тъй като в тайгата дърветата нямат връх, короната се скрива в синевата на обърнат към небето вертикал.
Нагоре са короните, а надолу е настръхнала от гигантски стволове пресечена местност. Ветровал. Пропадания, високи колкото многоетажна сграда. И на всичкото отгоре – коварни тресавища, в които са погинали безчислени човешки същества. 80 % от блатата в Русия се намират в тайгата. Да прибавим и „ненаситния звяр” в тези дебри. Мечката далеч не е добродушният симпатяга от рисуваните филмчета или от зоологическата градина в Москва, който обича да си похапва медец, а е злобно, хитро и нагло същество, което напълно презира човека. Няма да пропуснем вълка, особено единака. Ще ви нападне, разкъса, оглозга, без да се задави. Ами рисът – не ви се ще тази стокилограмова котка да се метне от дървото върху раменете ви, нали? Ами росомаха – Иисусе Христе, не дай си, Боже, да му се изпречиш в тайгата. Идва ред на змиите, а също и на комарите през цялото лято – гнусната „окрилена кръвопиеща гадост”. Не току така едно от най-страшните смъртни наказания в съветско време, които са прилагали в ГУЛАГ, било да съблекат до голо провинилия се затворник и да го завържат за някое дърво. Неописуемо мъчителна е тази смърт, когато полуживата жива червена човешка плът е изцяло покрита от шупналите кърваво-черни пълчища комари, а погиващото Божие създание е вече безсилно да издаде ни стон, ни звук дали е за или е против съветската власт.
Но в тайгата настава славната златна есен, когато за броени часове измират всички комари и покриват като плътно фолио цялата повърхност на течащите реки, блестейки под горещото слънце като натрошено стъкло. Но тайгата съвсем не спи, защото веднага се появява новата гадост, наречена мушици. Още не си успял да се надишаш на воля, да се освободиш от омръзналия ти комарник и си вече нападнат от тази съвсем микроскопична кървава напаст. Тя ти се напъхва в ушите, носа, очите, гърлото. Терзае впрегатните елени, ако имат дори и най-малка раничка.
Ужасихте ли се? А пък за да внуша на читателите си допълнителна доза страх, няма да забравяме и за КЪРЛЕЖИТЕ в тайгата, които ни заразяват с енцефалит, треска, тиф, туларемия, чума. И ако сред един милион кърлежи само един се окаже енцефалитен, повярвайте, че това ще е напълно достатъчно. Виждал съм с очите си в едно село в тайгата превит на две паралитик, ЩАСТЛИВ да оцелее след енцефалит, облечен в геологически брезентов костюм с яки ластици на ръкавите и с плътна качулка, наричан умилително енцефалитка, как изчопля от кожата си с топлийка тези „членестоноги от клас паякообразни”.
И все пак, независимо от всички тук описани ужаси, осмелявам се да кажа, че според мен в тайгата не е пресекнала хармонията, която е прогонена в по-цивилизованите пространства и съдружества. Нали тук, също като в споменатото море-океан, се извършва саморегулация на всевъзможните пакости и мерзости. ЗАКОН Е ТАЙГАТА, МЕЧКАТА Е ГОСПОДАРЯТ. И това не съм го съчинявал аз самият, а същият онзи безхитростен сибирски народ, населяващ тайгата по своя собствена воля или по принуда.
Убедете се и вие самите, като проследим христоматийно известното: комарът хапе човека, птицата се храни с комарите, птицата е плячка за лисицата, която е храна за вълка, вълкът пък – за мечката, нея я трепе човекът и по този начин кръгът благополучно се затваря.
Точно със същия кръговрат се спасяват растенията. Под короните на дърветата растат храстите, отдолу е тревата, под тревата никнат гъбите, има мъх и всяко нещо гледа да живее за сметка на другото, а ако това не е възможно, то поне да съществуват съвместно, макар от неизбежност.
Дървото хвърля сянката си, почвата се наторява от падащите листа и на свой ред подхранва растенията. Вълците и овцете взаимно регулират своите популации. Снегът покрива земята, щом температурата падне под нула градуса. Бялата снежна покривка отразява слънчевите лъчи и в тайгата става още по-студено. Затуй пък в студените нощи тайгата запазва далеч по-добре топлината, която при открито пространство се отвява от ветровете. Защо е всичко това? Ами затуй, понеже така трябва. Защото винаги е било точно така или поне докато във всичко това не се е намесил човекът, който самомнително се е обявил за цар над природата.
За да докара земята до такова състояние, че днес единствено тайгата и горите от тропиците и екватора са здравите бели дробове на Планетата. Всички останали зелени пространства са пределно изтощени от горделивата човешка цивилизация.
Три са огромните реки, които текат в тайгата от юг към север, вливайки води в Ледовития океан. Об – 5400 км., ако броим от извора на Иртиш, на чийто „див бряг” погива главният покорител на Сибир Ермак, Енисей, най-пълноводната руска река с дължина 3500 км., Лена – 4400 км., само делтата на която е около 30 хиляди квадратни километра.
Неизброимо е количеството на езерата, от които най-главно е, разбира се, „славното море, свещеният Байкал”. Това е най-дълбокият в света резервоар със сладка вода, в който се вливат 336 реки, а се излива една единствена – Ангара.
Или в нашата тайга, подобно на чеховата Гърция, има ВСИЧКО – и безценни кожи, и риба, и месо, и диаманти, и рудни находища с всички елементи на Менделеевата таблица, както и кариери за нерудни изкопаеми, които са пригодни за всякакво строителство, и вода, и слънце, и енергия. Някои казват, че неотдавна са виждали дори жив мамут някъде на юг от Курейка, прославила се с това, че тук е карал заточението си другарят Сталин. Твърди се, че всъщност Тунгуският метеорит е бил някакъв космически кораб, с който пришълци са кацнали в тайгата, за да се заредят от нея с някакво още неизвестно ЗНАНИЕ. Със същото онова, което владеят магьосниците-шамани в тайгата, можещи да правят заклинания на духовете, да обитават в паралелни светове. В тайгата има всичко.
Но липсва главното. Не достига разбиране за това, че основната заплаха за тайгата, също както и за цялата планета, е човекът, въобразил си, че е диктаторът във вселената и постепенно превръщащ се от Homo Sapiens в хищник на два крака, който посяга на Божиите, човешките и на природните закони.
За жалост, към края на второто хилядолетие „покорителите на природата” и „търсачите на бъдното” прекъснаха хармонията със заобикалящия ги свят, изгубиха онова благоразумие, което се наблюдава при аборигените на планетата. Като приеха, че тайгата е някакъв механизъм, който следва простички праволинейни закони, пределно ясни за всеки грамотен човек, хората причиниха много злини на тайгата, а тайгата си отмъщава, макар че може да търпи. Стотици години тук се е добивал дървен материал, но при съветската власт дърводобивът придоби тоталитарни мащаби. Огромни пространства в тайгата бяха впримчени в паяжината на концлагери, като основният метод за въздействие както над провинилите се, така и върху затворените за няма нищо, бе прословутото дървосекачество, в резултат на което на много места тайгата окапа и оплешивя. Построиха се димящи комбинати, военни заводи, секретни „наблюдателни станции”, депа за радиоактивни отпадъци.
„Със теб, Енисей, ще бъдем „на Вие!” – такъв бе лозунгът на строителите на Красноярската водноелектрическа централа, завършена в началото на шестдесетте години и още дълго жителите на Сибир ще го споменават с лошо. Тази ВЕЦ отне нормалния живот на техния огромен град, на обширния им регион. Защото град Красноярск е разположен на четиридесет километра след язовирната стена и според предвижданията на проектантите, докато изминава това разстояние, водата щяла да се нагрява, но, уви, всичко се оказа не както трябва, ами далеч по-зле. Изкуственото „красноярско море” летем представлява обхванати от цъфтящи водорасли плитчини, по дъното на които при ясно време се виждат кръстове от попаднали под водата параклиси, изгниващи дървета, които в забързаната социалистическа надпревара са останали неотрязани. Затуй пък и в мразовитата зима, и през горещото лято, водата около Красноярск е ледено студена. Огромната по площ незамръзваща повърхност неимоверно увеличава влажността на въздуха, възниква лепкав смог, който понякога поглъща централната част на града и така се появи нещо невиждано – КИСЕЛИННИЯТ СНЯГ. И това е само един от неизброимите проблеми, които се налага да бъдат решени днес, та да може да има и утре.
Ще напомня стар анекдот как „покорителите” и „търсачите”, горди от своите подвизи, крачат из тайгата и изведнъж попадат на мъж, който кротко си седи на един пън и си пуши папироска. „Човече, а ти какво правиш тука?” – питат го те учудени. – „Ами че аз, момчета, тук си живея” – скромно им отговорил той.
Разбира се, само да си седиш върху пъна е невъзможно.
Но според мен съдбоносните изменения са все пак обратими, не е още премината опасната граница, тъй че краят на света отново се отлага за неопределено време. Може да е парадоксално, но породеният от „перестройката” икономически спад и възникването в Сибир на див капитализъм, по тайнствен начин допринесоха за решаването на някои проблеми с екологията в тайгата. Очистиха се реките, по които без никакъв надзор се прекарваше дървесината, отново има риба в до неотдавна варварски размътени води, вредните и губещи производства се преобразуват за нови технологии.
И всичко това е правилно. Тогава суровата наглед тайга ще се отблагодари. Нали съществителното име „тайга” е от женски род. Тайгата е зажадняла за мъж. Не за онзи, който си търка гащите върху пъна и от зори до здрач се налива с водка, а после трепе стопанката си право по главата, но не и за онзи, който се вее из гората, бленувайки за неясното „светло бъдеще”. Още не е късно. Има време до заник слънце. Може да се започне начисто, да се преобърнат минусите в плюсове, а не обратното. Нужно е нещо да се направи, колкото и нелепи неща да се случват в нашия свят, в който има Бог, а, както се разбра, човекът не е сред най-разумните му обитатели.