Иванко Маринов

РОДОПСКИЯТ АДАМ

Като се хванахме по-горе на дума с Кольовото Черничино, се така вървим с него.
Да, селото на вяра приема, че е от глина чилякът. Но в рода му има и маймуна, че и магаре.
В близкото Попско споминат и мечка, но мечката – мечка! – „ама сигур ше е и от маймуна, щот’ маймуната по-мязя на чвяка”…
Без да теглим долна черта, че понявгаш, на блага ичкия – и обърнато на хастар, пак е същото, си ги оставяме горните три точки.
В сътворението на света чирак на господа непременно е дяволът. В село Припек сме отишли и по-нататък. Не само носи и подава чамур и киреч – кал и вар – дяволът, ами е баш-майстор с голямата мала.*
Само не като голям, ами ситен дявол, „шейтанче”.
Пак чираче, но сътворило шедьовър.**
Правенето на човека не за сефте върви с богомилството.
В книгата си „Zoo, или писма не за любовта” литературоведът Виктор Шкловски разказва легенда.
На господ му дотрябвал морски пясък.
А дали щото бил зиморничав, или го домързяло, но пратил дявола да далдисва към дъното.
Със заръка да рече: не вземам аз, Бог взема.
Ама чиракът си знаел неговото: „ Йок, бог – я́зе! – взимам”.
Самолюбив дявол.
Но Морето не отпускало и зрънце без верните думи.
На третия път дяволът изпръхтял над водата син-посинял и Господ от пясъка в шепата му направил човека. Така.
Така че…
Стига сме окайвали своите кусури. С морски солен пясък и къща се не гради.
Всъщност, с това Дванадесето писмо Шкловски иде да ни напомни, че без верните думи нищо не може да се вземе от дълбокото.
Но това е друга, друга бленда.

* Мистрия /дюлгерско, б. а./
** Кандидат-майсторска заявка.

РАЗТУРЕНИТЕ СВАТБИ

Стане ли дума за такива сватби, става дума и за грехове.
Не за книгата на Дж. Гулд.
За разбойници.
Случката идва от село Царино и обитава един „бустанък” /бостан/.
Бостана го сял за изкупление баш-харамия, който харизвал по един голям „бустань” /диня/ на който минел-заминел.
Но клонката, която арапинът забол в земята с върха надолу, не рачила да се „слисне”.
Инат клонка.
Като шейтанчето по-горе.
Нейсе, ябанджия конник дигнал пушилка на пътя и отминал бостана като малка гара.
Разбойникът пък дигнал долмата /пушка-едноцевка/, и с изнасяне на мушката една конска шия напред, го обрулил от седлото.
Назлън-донкината клонка одма „се слиснала”.
Щото ездачът като на огън бързал „да развърне” /разтури/ дълго чакана сватба и разбойникът вместо още един грях, сторил библейско добро.
Разказва Михаил Арнаудов в „Очерци по български фолклор” т. ІІ.
След „бостанджията” от с. Царино, варди ред друг обесник.
Преданието за Хасанджък е от с. Мъгляне.
Писнало му на остаряващия човек от золуми, рекъл и той душа да отърва.
Дал халал всичко, де-що бил бастисал, за невестин откуп на сиромах ерген.
След първата брачна нощ младите първом нему принесли блага ракия.
Булката му сторила и заричане срещу куршум и сабля.
И доживял Хасанджък до благи старини, и още добрини сторил на добри хора.
Бог чува булчина дума.
И друм й струва.
Не знаем да има „младоженски” паметник, правен от хорска ръка, но вкаменените сватби по нашенско са на картата.
За разлика от веронската традиция Монтеки-с-Капулети, белокаменните ни природни изваяния хортуват за невъздържани свекъри. Единият, от с. Долна Кула, не изтраял и открехнал булчиното фередже, да види дали си е струвал чудовищният баба-хак, дето бил наплатил. И вбесеният Аллах на място го вкаменил, барабар с булката на магарето. Покрай сухото гори и…
Пък може и булката да не е била без кусур, без исик, знаеш ли.
Тук Аллах ще е винаги прав.
Един назидателен паметник, чиито цветчета се „опрашват” от пчелите на Зимзелен.
Тук свекърът зачел адета – младоженецът пръв разбулил булката, но оная ми хубост така го блъснала стария в главата, че с леката си ръка Аллах сторил на камък и него.
Втора версия, в която местните Монтеки-Капулети като кавказки абреци, пийнали повечко „буза”, побарали ножовете, поради което директно гушнали варовика и те. Но хайде, стига, много камен стана.
Има по нас и „момин скок”.
Айше от село Чам дере и Олиме /някъде Халиме/от Дедино.
Нищо ново – и двете си любят фукари пастирчета, а ги цанят за богатски синчета, че и двете…
От високото – та в реката!
Баш в деня на двете сватби.
Почитаме мълком отчаянието и на Искра от с. Припек, потънала в „Лебедовите езера”, хубава Кера от Горно Луково, Ирина от Ивайловград, Райка от Черничево, името й носи изворът „Райкин врис”.
А един друг „масов” скок от скалата край с. Горски извор…
Него да го бяхме отминали!
Това си е бетер нос Калиакра – 18 девойчета…
Но как да отминем тяхната „Кървавата ливада”.
„Канлъ чаир”.
Всичките до една наши отчаяно-храбри моми заслужават отделно писмо, остана едно.
За хубава мома Марушка от с. Черни рид.
Как не я усукват върли джелати да смени вярата, накрая раздират дрехата й.
Да ги черпи дибидюс гола на мегдана.
И това не лови дикиш – и като озъбени дервиши, скачат криви ятагани.
Кръвта й отича в извора на река Марашница.
/Библейски мотив, с Третия ангел./

. . .

Ех, Балканджи Йово, Балканджи Йово…
Да си ведал да имаш сестрица в Родопите!

Т о п о н и м и я. Селото Мъгляне го знаем с първозаселника Муса, стопанин на землището на Килли /дн. Бенковски/. Място високо, облачно, мъгливо – и затова наречено Булутлар.
Като отделил синовете си, Муса им разделил и земята. Дето е днешното село Мъгляне струпал колиба синът Юмер, после горе на бърцето дигнал къща и средният син, Мехмед.
Мехмед бил женски баща, но не дал навънка щерките, довел зетьове. Така че Мъгляне може по габровски да чества приведените си зетьове…
Не настояваме, не можем доведе при нас половин бивш Сатиричен театър.

ЗАБРАНЕНИЯТ – НЕЗАБРАВЕН ПЛОД

Скривала съм ти, юначе, деветгодишни ябълки.
Роса ги не е квасила, слънце ги не е фатало, слана ги не е пържила.
Родопска песен, около с. Неделино

Деветгодишни ябълки…
Толкова /години/ трае моминството.
Научаваме за мома-ябълка, която все нещо ревнува заглавието ни и авторът удържа позицията.
Но никак не може се удържа /още веднъж!/ от парафраза на „Извора на белоногата”.
Тя, случката станала пак в това село Мъгляне.
Случка, или легенда – етимологична мъгла, но истината е, че край Енген дере растяло чудно ябълково дърво.
И минала оттам Енбие, млада и хубава като Беттина, възлюбената на гениалния поет, ваймарски царедворец и таен съветник Йохан Волфганг фон Гьоте.
По съвместителство, приятелка и на Бетховен, който се отвърнал от гения на Наполеон.
Препратка, картината на Георги Трифонов „Heroika”.
Е – и /?/…
Ами, да си минела-заминела Енбие, ама не би. Не се удържала и си къснала ябълка.
И змията от дървото одма я клъцнала. Смъртоносно.
Библейската фаворитка не била каил да й отнемат ролята разни самодейки…
Оплакали Енбие, зарили я – и оттогава всяка нощ я виждали скръбна между клоните на дървото.
И то изсъхнало, та го отсекли.
И било чудо. Новата ябълка още същата година родила плод.
Нарекли я „ябълка-мома”. *
Ябълки много. На кастинга с Трите богини, с жури Приамовото царско недоносче Парис, ябълките на Хесперидите, на гравитацията /с Исак Нютон/, на Тримата юнаци от нашенската приказка.
Ябълка е награда за победителя в състезанието в чест на годеника-слънце; маслиненото клонче съответно за Луната Дева.
Ябълкова жена имаме у любовния ратай Ивайло Балабанов.
Приятелят Ивайло.

* В друга версия виждаме Енбие да седи между клоните на „новата ябълка”.

“КИРКОФ КАМЕН”

Когато в един сонет се яви камък, чакай прашката на Давид, поразила Голиат, или още един остър „брашнян” камък, та да не мелят заедно, както е в поговорката.
Воденичния камък на село Припек го дигнал на дърво овчарят Гроздан. От артък млад адреналин.
Като поизстинал, свалил камъка и отворил брашното.
Това, Давид ли да го речем, Голиат ли…
Хай, да си е Гроздан.
Още един овчар, Кирко, се запрял „при зелената трева и бистра вода” с жена си Кера.
Не от хубаво, бягали от чумата.
Пак надалече от бича на Албер Камю, се примъквали насам и хора от Шумнатица.
„Шумнатица, ах старата Шумнатица…”
Нататък не помня, но грандиозно започва, поете Петре Василев от село Хухла. Куме Петре…
Кирко е погребан, дето се бил пръв поселил и останал до гроб.
Има го тук и сакралния символ.
Големият камък, заличен по-късно без историческо обяснение.
Но овчарското име на селото идва от него.
Овчарите на Кърджалийско заслужават и те още думи. Освен Припек, казахме, са заложили: Ивайловград, Кърджали, Стояново, Орлица; за Крумовград, Джебел и Ардино не знаем. За Момчилград можем да питаме Тодор Коруев.
След чобаните като лавкаджийки-маркитанки вървят мандрите.
С родопското кисело мляко, сирене и кашкавал, за чиято запазена марка в сегашно време е малко неловко да се говори.
Както и за много друго нашенско и родно.