Албер Камю е роден на 7.11.1913 година в град Мондови, Алжир, в семейството на селскостопански работници. Баща му, Люсиен Камю, елзасец по произход, загива по време на Първата световна война, когато Албер е бил на по-малко от една година. Скоро след това майка му Катрин Синтес, слабо грамотна жена от испански произход, получава удар, в резултат на което остава полуняма. Семейството на Камю се премества в столицата Алжир при бабата и дядото – инвалиди и за да изхранва близките си, Катрин е принудена да работи като прислужница. Въпреки необичайно тежкото си детство, Албер не се затваря в себе си. Той се възхищава на удивителната красота на северноафриканското крайбрежие, която никак не съответства на изпълнения с лишения живот на момчето.
Албер завършва началното училище в Белкур, един от най-бедните райони на Алжир. Голямо влияние оказва върху Камю неговият учител Луи Жермен, който, видял способностите на своя ученик, започва всячески да го подкрепя. С помощта на Жермен Албер постъпва през 1923 година в лицей, където интересът му към учението се съчетава със страстно увлечение към спорта, особено бокса. Френският лицей давал добра хуманитарна подготовка и право на постъпване без изпит в университета. Камю се учи отлично, но го съпътстват проблеми от социалнопсихологическо естество. На бедния стипендиант, пришелец от Белкур, гледат покровителствено и преподавателите и съучениците му – потомци на местната богата аристокрация. Така че стремежът към справедливост, към социално равенство, у Камю в зрелите години, се явява не просто умствена конструкция, а резултат от житейския опит. Но тук на Камю повторно му провървява с преподавател: с учителя по философия Жак Грене, в бъдеще близък приятел на Камю. Той спомага за пробуждането на интереса на младия човек към метафизиката, литературата, театъра. След завършване на лицея Камю постъпва във философско-историческия факултет на местния университет. Въпреки постоянната грижа за насъщния, той успешно усвоява класическите философски текстове, запознава се със съвременната философия. Чете Ницше, Киркегор, Шестов, Ясперс, и едновременно с това – Достоевски, Пруст, Малро. Завършвайки обучението си в университета, той пише дипломна работа на тема „Християнската метафизика и неоплатонизмът”. Тази тема – за връзката между християнската и езическа мисъл – ще бъде и по-нататък една от основните във философията на Камю. Сформираното по време на написването на тази учебна работа разбиране за християнството се запазва и в „Разбунтуваният човек” – в това основно философско произведение на Камю има отделни страници, възпроизвеждащи текст от дипломната му работа, която е извънредно важна като етап от формирането на неговия мироглед. През 1930 г. Камю се разболява от туберкулоза, което завинаги го лишава от възможността да се занимава със спорт. Въпреки болестта, на бъдещия писател му се налага да смени немалко професии, за да плати обучението си във философския факултет на Алжирския университет. През 1934 г. Камю се жени за Симон Ийе, която се оказва морфинистка. Те преживяват заедно няколко години и през 1939 г. официално се развеждат. По време на немската окупация на Франция Камю взема активно участие в съпротивата, сътрудничи в нелегалния вестник „Битка” (”Le Comat”), който се издава в Париж. Наред с тази изпълнена със сериозни опасности дейност Камю работи над завършването на повестта си „Чужденецът” (”L’Etranger”, 1942), която е започнал още в Алжир и която му донася световна известност. След „Чужденецът”, завоювала огромен успех, последва философското есе „Митът за Сизиф” (”Le Mythe de Sisyphe”, 1942), в което авторът сравнява абсурдността на човешкото битие с труда на митическия Сизиф, обречен да води постоянна борба със сили, които не може да победи. След края на войната Камю продължава известно време да работи в „Битка” (”Le Comat”), която сега става официален ежедневник. Но политическите разногласия между десните и левите принуждават Камю, който считал себе си за независим радикал, през 1947 г. да напусне вестника. Същата година излиза третият роман на писателя – “Чума” (”La Реste”), история за епидемия от чума в алжирския град Оран. На темата за универсалното зло е посветена “Калигула” (”Caligula”, 1945), най-добрата, по единодушното мнение на критиците, пиеса на писателя. “Калигула”, в основата на която е залегнала книгата на Светоний „Дванадесетте цезари”, се счита за важен етап в историята на театъра на абсурда. По това време Камю се сближава с Жан Пол Сартр. Но пътищата за преодоляване на абсурдността на битието при двамата не съвпадат, и в началото на 50-те години, в резултат на сериозни идеологически разминавания, Камю скъсва със Сартр и с екзистенциализма, за вожд на който се е считал Сартр. През 50-те години Камю продължава да пише есета, пиеси, проза. През 1956 г. писателят пуска ироничната повест “Падение” (”La Chute”), в която разкайващият се съдия Жан Баптист Кламанс признава своите престъпления срещу морала. Обръщайки се към темата за вината и разкаянието, Камю широко използва в “Падение” християнската символика. През 1957 г. Камю получава Нобелова награда „за огромен принос в литературата, осветяващ значението на човешката съвест”. Връчвайки на френския писател наградата, Андерс Естерлинг, представител на Шведската академия, отбелязва, че „философските възгледи на Камю са породени от острото противоречие между възприемането на земното съществуване и осъзнаването реалността на смъртта”. В ответната си реч Камю казва, че творчеството му се основава на стремежа „да избегне откровената лъжа и да се противопостави на угнетението”. Когато Камю получава Нобеловата награда, той е на 44 години и, по собствените му думи, е достигнал творческа зрелост. Имал е обширни творчески планове, за което свидетелстват записките в тетрадките му и спомени на негови приятели. На тези планове обаче не е било съдено да се сбъднат: в началото на 1960 г. писателят загива в автомобилна катастрофа в Южна Франция.

Публикации:

Проза:

ИЗ „ДНЕВНИЦИ”/ брой 86 юли 2016

Публицистика:

НОБЕЛОВАТА РЕЧ НА АЛБЕР КАМЮ/ превод: Огнян Стамболиев/ брой 5 януари 2009

АЛБУМ