СТИХОВЕ
Встъпителни думи и превод: Надя Попова
Името на този изтъкнат руски творец (28.01.1929 – 09.07.2009) е трайно свързано с България и българската литература. И това се дължи не само на избраната в края на 40-те години на миналия век специалност “Българска филология” в Ленинградския държавен университет. Корените на интереса и привързаността отвеждат много по-назад във времето – към Освободителната руско-турска война от 1878-ма, в която дядо му участва като подпоручик от 140-и Зарайски полк. Предсмъртните думи на стария воин били: “С нас са Бог и България”.
Нея, България, внукът ще види още като студент-специализант в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1952 година. Оттогава датира познанството и приятелството му с редица поети, негови връстници, които по-късно ще се утвърдят като водещи имена в българската поезия и на първо място – с Павел Матев, когото руският поет нарича свой побратим.
Трудно е да бъдат обгледани и изброени имената от българската класическа и съвременна литература, на които О. Шестински е дал руско битие. Той проявяваше интерес и към най-младата ни лирика, въведе имената на нейни талантливи представители в публичното пространство на Русия още преди те да получат широка популярност в България. През 1989 година в негов превод излязоха избрани стихове на Никола Вапцаров, това е най-пълният и сполучлив превод на поета-антифашист. Превеждал е почти всичките значими съвременни български поети – с отделни книги и в антологии.
И стиховете на Олег Шестински са превеждани много на български език – от Първан Стефанов, Григор Ленков, Кирил Кадийски, Лъчезар Еленков… В по-ново време излязоха стихосбирките му “В очакване на прилива” от поредицата “Лауреати на Международна Вапцарова награда” (1986) и “Думи към бъдния век” (2003) в превод на Надя Попова.
През 2005 г. в Русия бе публикуван представителен том с разкази на Олег Шестински, озаглавен “Тайна предназначения”. В тази книга писателят е изповядал преживяното и премисленото през своя вече доста дълъг житейски път – от спомените за страшните блокадни дни на ленинградското си детство, през възторзите на младостта и битките на зрелостта до горчилките от последните години.
За изключителните си заслуги в областта на руско-българското духовно сътрудничество и художествения превод О. Шестински е удостоен с Международна Вапцарова награда (1984), той е носител на орден “Кирил и Методий” 1 степен, лауреат на наградата “Свети равноапостолни братя Кирил и Методий” (Русия) и на редица други високи руски отличия.
В края на 2008 година, броени дни преди поетът да навърши 80, му гостувах в подмосковното писателско селище Переделкино. Той, както винаги, ме разпитваше за България, отдалечила се през последните две десетилетия от него и изобщо от Русия, извън всякакви пространствено-времеви, исторически, географски и просто човешки закони. В думите му се чувстваше горчивина. Преди да си тръгна, извади една грижливо подвързана папка и ми каза: “Това е моят “български” архив. Не знам колко още живот ми остава и какво ще се случи с библиотеката и с книжата ми, когато си отида. Нека се съхранява при теб.” В папката имаше ксерокопия от публикациите му в българската периодика през годините, пожълтели от времето оригинали на писма до него от известни български поети и преводачи, други документи… Не допусках, че толкова скоро тя ще премине изцяло в мое владение като свидетелство за онази безвъзвратност, която никога не сме готови да приемем.
Н. П.
ОЛЕГ ШЕСТИНСКИ
* * *
Макар животът ми да е на свършек,
не искам да съм октопод изпържен
върху трапезата на новобогаташ,
пишман банкер с кокона нагримирана
да ме набучи с вилица гравирана,
гаврътнал чашка в ненаситната си паст.
Дотегна ми кадрила ви, министри –
ту монархисти, ту монетаристи,
разтягащи локуми пред “сганта”…
Живеех ли по вашата метода,
щях да се хвана сигурно с Мавроди,
та баламите да оставя с пръст в уста;
или пък щях да се оженя за еврейка –
вместо да кътам сетната копейка,
да имам вила край Иерихон
като колегата си Анатолий, мъж с харизма,
на соцбита прославял хуманизма…
Но днес щурецът взел е по-друг тон.
Все някак си ще оцелеем ние
без южни плажове, парижки глезотии,
без да въртим опашка и скимтим,
с любов към българите (и какво че ни забравиха!),
с гняв към хазарите –
оброка, дето ни стовариха
до днес не можем да го изплатим.
А пък през Май, гнева си уталожил,
аз ордените стари ще си сложа –
“Велика октомврийска”, още два
на Трудовата слава, ред медали…
Ще ми подхвърлят: – За какво са ти ги дали?
И ще им отговоря на това:
- Как за какво? За истински заслуги!
Че не слугувах никога на други,
скрил кукиш в джоба, изтъргувал своя род…
Ще прихне някой със цинична морда:
- Че той бил патриот! Я виж!..
И гордо
ще кимна:
- То се знае, че съм патриот!
НА ПАВЕЛ МАТЕВ
Посвещавам с поклон на Лиза Матева
Тъжна, зъзне душата в мрак леден,
тъне в скръбна унилост умът…
Де е гробът ти – пристан последен?
И какви ли цветя там цъфтят?
Красотата им есенна, късна
със сребриста роса бих покрил,
не за почест и слава посмъртна –
просто Бог е така отредил.
Аз не знам днес лъчите оскъдни
над кого греят в твойта земя,
но откакто ти мина в отвъдното –
и България в скръб занемя.
С укор някой ще каже: “Изхвърляш се!”
Но недейте сега ме кори;
без орли планините са свършени
и без славеи няма гори.
В ден обречен, във смъртно сражение
свойта рота през огън повел,
Дебелянов, лиричният гений,
бе пронизан от френски шрапнел.
Не Дантесов куршум те уцели –
от кощунствата ти залиня
на мерзавци с кесии дебели
в твойта бащина, свидна земя.
Ала раната ще заздравее,
ще обрасне със златна трева,
благ ветрец от Чирпан ще й вее,
полъх тих ще струи от Нева.
Те ще ръснат над теб благодатство –
ще кълнят върху гроба ти свят
семена на славянското братство
и безсмъртни ще бъдем чрез тях.
Не, не бъркам: невидима сила
ни крепи в този свят… И съвсем
явно Бог ни е взел под закрила –
нито ти,
нито аз ще умрем.
24 октомври 2006
КЪМ НОВАТА ГОДИНА
Ще промълвя под стряха зимна
най-съкровения си блян –
да бъде Новата година
нова за моя край смълчан.
Снежец да посребри кварталите
в разграбената ми страна,
където само непредалите се
сънуват още знамена.
Без да крещим и да се пъчим
и без да свеждаме очи –
пред никой да не коленичим,
достойнството да ни личи.
Да осъзнаем в тъмни нощи
посред живота оголял,
че руската душа все още
налята е със устрем зрял.
Без календара да прелистваме
далеч през дните да прозрем,
сплотени от най-прости истини –
не ще търпим, не ще сведем
глави пред гаври задкулисни
на този наш “елит” избран,
престъпни разни “цар борисовци”
не ще се вихрят пак в канкан.
И в родната литература,
отърсила плода червив,
пак и де факто и де юре
най-после ще се зазори.
Бъди! В стъклата ми надничай
с елови клонки, с хлорофил.
И светлина плисни в очите
като след много страшен филм!
2006
