Дни преди настъпването на Коледа издателство “Опонент” зарадва читателите на стойностната българска литература с представителен том творби на изтъкнатия български писател Иван Митев. Избраното на писателя се нарича “Звън” и е побрало негови разкази и новели, писани между 1982 г. и 2000 г. На читателите на списание “Литературен свят” предлагаме предговора на книгата.

ДУМИ ОТ АВТОРА

Написано е на езика на мъдрите: Ако животът, който живееш, може да се опише с думи, това означава, че трябва да се замислиш дали изобщо живееш.
Честно казано, аз смятам, че моят живот не може да се опише.
Дори само затова, че той минава в търсене на скъпоценни камъни.
Смятам също, че скъпоценните камъни са довели човешката цивилизация до сегашното й състояние. Всички битки – било с каменни брадви, било с крилати ракети, са се водили най-вече за да се допълни нечия хазна.
Изкуството също е рожба на скъпоценните камъни. Първото нещо без практическо значение, вдъхновило прачовека, е бил намереният на пътеката кристал. С появата на усещането, че в света съществуват тайни, чието описване с думи е почти невъзможно, се появява и желанието да се направи съпричастен на това откритие още някой. Оттогава досега всяко изкуство по различен начин ни показва все това – усилията на човека да надзърне отвъд своето пребиваване в капана – един път, вечно залаган от по-силния в живота, и втори път – от мислите на самия човек.
Вгледайте се в букет цветя и ако сетивността ви е нормално развита, ще потръпнете от копнежа, който нахлува в тялото ви.
Погледнете и картината, на която някакъв едва забележим град тъне в мъгла, а по пътя към него вървят прилични на сенки хора. Не ви ли се струва, че заедно с тях очаквате срещата, която ще донесе промяна? Желанието да се надзърне отвъд видимото се забелязва дори в портрета на крал Рудолф Втори, нарисуван от Джузепе Арчимболдо с лице от плодове и зеленчуци.
В литературата е същото. Всички странници – от Великият Гетсби до Алексис Зорбас, правят все това – опитват се да съсипят сценария, в който са натикани от живота. Ясно е как свършва всичко.
Въпреки това, явяват се нови странници. И в живота, и в изкуството.
Скъпоценните камъни бяха и моят начин да си спестя ровенето в чувалите с маски, които държавата щедро подхвърли на поданиците си след 89-та година на миналия век. Те бяха и средството да дочакам периода в живота, в който според Шопенхауер царува Юпитер – периодът на опита и познанието. Дотогава – след завършването на университета в Пловдив, поучителствах малко – колкото да се влюбя в ученичката, която по-късно стана моя съпруга и управлявах нелошо образованието в доста голяма община. След 90-та година тръгнах по чешките кръчми, след 2000-та – по немските научни институти, изучаващи въздействието на минералите върху човешкия организъм. По-късно установих, че на едни мои познати им се ще да го няма периода с кръчмите в живота ми, а на други – времето, през което съм общувал с най-посветените в лечението с минерали хора на планетата. Но аз смятам, че както посетителите на кръчмите, така и присъстващите на конференциите по минералотерапия, са еднакво достойни за четката или перото на всеки велик творец. Защото и едните, и другите са обладани от едно и също – извечното желание на човека да счупи оковите около духа си.
Изнесъл съм близо двеста лекции пред над десет хиляди души, в които наред с другото съм учил присъстващите да търсят вечното във всеки миг от своето съществуване. През всичкото това време и аз съм се учил. И съм се опитвал да върша всичко с вдъхновение, незасегнато от житейския ми опит. С еднакво внимание съм докосвал магически кристален череп и съм носил премръзнала змия през безкрайна кална нива, за да я спася. С един и същ трепет съм надигал халба с пилзенски праздрой и съм протягал ръка към късче огнен опал, светнало пред очите ми.
Всичките ми седемдесет разкази са публикувани в различни издания – някои в списанията „Пламък”, „Тракия”, „Везни”. Част от тях излязоха в книги – „Герб” – в ДИ „Христо Г. Данов” през 1990 г., „Тя ще дойде всеки миг” – 1994 г., „Паяк в колба” – 2000 г., „Подземната река” – 2001 г. През 2006 г. издадох романа „Играта”, а на следващата година заедно с Владимир Янев създадохме „Край Златната река” – думи в памет на Георги Богданов.
Като основоположници на минералотерапията в България, със съпругата ми написахме няколко книги на тази тема, като последната стана настолна на много българи – „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали”.
Малко преди новото хилядолетие се роди синът ни, който порасна по гари, влакове, планински пътеки, кръчми и халета, пълни с най-красивите минерали на Земята. Днес той знае, че добиваните с много труд през годините скъпоценни зрънца, събрани на едно място, се превръщат в съкровище.
Затова реших да поднеса на всички, които обичат да четат, разказите в този сборник, до един написани с много любов.