Едно непубликувано интервю на Огнян Стамболиев с поета и преводача Александър Миланов

- Кога създадохте първите си стихове?

- Първите си опити направих десетинагодишен. Подтикът не дойде от книгите. В селото ни /роден съм в Ямболския край/ винаги е имало родени народни стихотворци. Техните стихове се разпространяваха като устно народно творчество. Нищо чудно – тази традиция идва още от траките, в землището на моето село Овчи кладенец има цели седемнайсет/!/ тракийски могили.

- Поетите нерядко изпадат в отчаяние, защото не намират опора в какъвто и да е принцип. Вие как постъпвате в подобна ситуация?

- Екзюпери казва, че за него Франция е усмивката на приятеля му Марсел. Когато не мога да намеря в никакъв принцип опора, търся я в близки и приятели, в България, за която са загинали мои предци, за да я освободят от жестокото петвековно робство, и през войните, и през социалните смерчове…
България е моята опора. Много ми е болно, че сега сме забравили своите сънародници, които, прокудени по време на варварското турско робство, живеят извън нея, в Молдова, Украйна, Румъния, Сърбия и по други земи. Затова посвещавам много от времето и силите си на тази кауза. Но ми е нужда по- сериозна подкрепа. А правителството, за съжаление, не мисли за тях и не прави почти нищо. Мисля, че няма друга държава като нашата, която да нехае така за своите сънародници, които са извън пределите й. Наистина, няма друга такава държава – мащеха!

- А кои са Вашите поетически пристрастия?

- Имах нещастието юношеството ми да съвпадне с годините на култовските дитирамби, а на село оскъдицата от книги беше голяма, още по-голяма от тоталната оскъдица при всяка купонна система. Като ученик засищах глада си за четене с книги, които е било по-добре изобщо да не чета. Книгите на великите класици като класическите ястия нормализираха вкуса ми – най-голяма, разбира се, е заслугата на великия Вазов… Пристрастията ми се меняха с годините. Първо се пристрастих към Дебелянов, Лилиев, Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и компанията им от „Млада България” на Иван Радославов. После към Яворов, към Атанас Далчев се пристрастих най-накрая… Ботев за мен винаги е бил голяма загадка. Просто не мога да повярвам, че този удивителен поет и човек е написал само двадесет стихотворения. Струва ми се, че повечето негови стихотворения просто не са стигнали до нас, изгубили се, подобно на много книги, създадени през Първото и Второто българско царство, като толкова съкровища от българските земи заради това ужасно робство, което сега някои искат да забравим и да споменаваме между другото, като някакво си там „османско присъствие”! Какъв цинизъм?! Не е ли срамно и позорно да се говори така?! Наистина, какво безродие!… Що се отнася до моите лични пристрастия – най-трайни са били към поезията от хайневски тип, в която се съчетават лириката, хуморът, сатирата, иронията. Всъщност отдавна вече нямам пристрастия – харесвам хубавата поезия от всички школи, автори, направления…

- Журналистите често задават въпроса за „пълномощията и силата на поезията днес”. Могат ли, според Вас, творците да променят света?

- Ако поетите можеха да променят света, сигурно той би бил много привлекателен и нито една нация не би имала в историята си страници, от които да се срамува. Но на поетите принадлежи главната заслуга в изграждането на народната духовност. Без тях светът сигурно би бил толкова неуютен, че да ти се отще да живееш..

- Вие не само пишете, но и много активно превеждате от руски, немски, унгарски. Какво мислите за превода? Не потиска ли той Вашата индивидуалност като поет?

- Колкото и ярка индивидуалност да е поетът-преводач, при превода трябва да се изяви само индивидуалността на превеждания поет. Не е истински артист артистът, който на сцената играе само себе си, дори ако е необикновено колоритна личност. Всеки превеждан поет ме обогатява като едно пътуване в чужда, непозната страна. Ех, пътуването често ми отнема доста време и сили. Друго не ми отнема. Дава ми! Щастлив съм когато превеждам поезия…