Робърт Луис Стивънсън, изтъкнат шотландски писател и поет, е роден на 13.11.1850 г. в град Единбург, политически и културен център на Шотландия, в семейството на Томас Стивънсън и Маргарет Балфур. Основоположник, теоретик и водеща фигура на английския романтизъм от последната четвърт на XIX век, литературно направление, което е прието да наричат неоромантизъм за разлика от романтизма от първите десетилетия на века. От млад се подготвя за овладяване на писателското майсторство и изучава литературни образци. Писателят е коренен шотландец, шотландец по рождение, възпитание и национално чувство, по духовна връзка с историята на своя народ и неговата култура. Далечни предци по бащина линия на Стивънсън били дребни фермери, а по-близките му предци били мелничари. Дядо му, Робърт Стивънсън, станал виден инженер, строител на фарове, мостове и вълноломи. На мозаечния фриз в Националната галерия в Единбург той бил представен сред прославените шотландци. Делото на Робърт Стивънсън продължили неговите синове, талантливите инженери – Алън, чичо на писателя, и Томас, баща му – убеден консерватор и остро критичен към либералите, който възпитал сина си с религиозно-нравствените норми на шотландските калвинисти. Писателят бил наричан Луис, така се обръщали към него и в семеен кръг или с умалителното Лу. Робърт го наричали рядко. По майчина линия Стивънсън произхожда от старинния род Балфур, принадлежащ към “знатните хора” от видните кланове на равнинна и гранична Шотландия. Майката на Стивънсън, Маргарет Изабел Балфур, била дъщеря на свещеник от Колинтън, разположено близо до Единбург. Бъдещият писател познавал от малък семейните предания и легенди и по-късно търсел тяхно документално потвърждение, проверявал вероятността за родствена връзка с войнствения клан Мак Грегър, със знаменития Роб Рой, за който Уолтър Скот написал прочутия си роман. Стивънсън бил единствено дете в семейството. На третата си година прекарал болест, според лекарите – круп, последствията от заболяването се оказали непоправими. Луис често се задъхвал, получавал дълги пристъпи на кашлица. Във всички разпространени биографии на Стивънсън е казано, че страдал от туберкулоза на белите дробове. Тази диагноза се подлага на съмнение в книгата на Е. Н. Колдуел “Последният свидетел на Стивънсън” още през 1960 г. Според автора писателят е имал тежко заболяване на бронхите. Сменяйки няколко училища и частни учители, той учи известно време в Единбургската академия, средно учебно заведение за деца на състоятелни родители, а през 1867 г., постъпва в Единбургския университет, за да учи инженерство. Напуска го, записва юридическия факултет на Единбургския университет, който завършва през 1875 г., макар че едва ли някога е практикувал адвокатската професия. За първи път името на Стивънсън се появява в печата през октомври 1866 г. – на 16 г. издава в Единбург книжката от 22 страници в 100 броя със средства на баща му – очеркът “Пентландското въстание. Страница от историята, 1666 година” – така младият Стивънсън отбелязал селското въстание в Шотландия преди 200 г, подчертавайки намерението си “честно да оцени това добро, което донесоха пентландските въстаници, борещи се за живота, свободата, родината и вярата”. Юношеското съчинение на Стивънсън показва постоянния му интерес към националната история, важните й събития и стремежа да бъде обективен. Първото му печатно произведение, с което започва професионалната му дейност на литератор, е очеркът с показателното заглавие “Пътища” (1873). През 1876 г. Стивънсън и приятелят му Уолтър, син на знаменития столичен лекар Джеймс Симпсън, с две лодки извършили пътешествие по реките и каналите на Белгия и Франция. Крайната цел бил Париж, но не стигнали до Сена, спрели в село Грез, където имало шумна колония на млади английски и американски художници, пристигнали да практикуват при барбизонците. Тук Стивънсън срещнал Франсес Матилда Осбърн, по-късно Фани Стивънсън, родена Ван де Гриф, или Вандергрифт, както произнасяли фамилията си нейните предци, преселили се в Америка от Швеция и Дания. По онова време тя се увличала по живопис, затова и се намирала в средата на художници. Била загубила по-малкия си син и търсела уединение. Фани била омъжена, по-голяма от писателя с 10 години, с нея били и 16 г. й дъщеря и 9 г. й син, Лойд Осбърн, бъдещ доведен син и съавтор на писателя. Връщайки се в Единбург през късната есен на 1876 г., Стивънсън се заел да опише пътешествието си и скоро бил готов с книгата с очерци “Пътешествие във вътрешността на страната” (An Inland Voyage, 1878), появила се едва след две години – тя била първата му книга, ако не се счита “Пентландското въстание”. “Това е литература” – тоест не занаятчийски фалшификат – казал за нея Джордж Мередит, ценен високо от Стивънсън.
През октомври 1877 г. (в списание “Темпъл Бар”) се появило първото му художествено произведение – разказът “Нощувката на Франсоа Вийон”. Скитникът Вийон и зимният Париж от 1456 г. са описани проникновено. Заедно с разказа той пише и статията “Франсоа Вийон, учен, поет и касоразбивач”, а разказът “Уил от мелницата” (”Will O’ the Mill”), написан през есента на 1878 г., се появил в януарския брой на списание “Корнхил” за 1879 г.
През 1878 г. писателят е отново във Франция, в планинското село Монистие, където завършил поредица разкази, които от юни до октомври под общото заглавие “Съвременни хиляда и една нощ” се печатали в списание “Лондон”. Намирането на издател се оказало сложно и като отделна книга с малко променено заглавие (”Нови хиляда и една нощи”) те излезли едва през 1882 г. Книгата включвала 7 новели, събрани в два цикъла – “Клубът на самоубийците” и “Елмазът Раджи”. Първият цикъл “Клубът на самоубийците”(The Suicide Club, 1878), е иронично наименование на естетските кръжоци и групи, предшестващи декадентските кръгове от края на века. Предмет на стивънсъновата пародия била мнимата значимост, егоцентризмът и кресливата поза на поклонниците на меланхолията, проповедниците на упадъчни идеи и настроения. “Клубът на самоубийците ” е само за избрани, посещават го чувствителни млади хора “с всички признаци на остър ум”. Клубната атмосфера е наситена с екзалтация, заниманията са малобройни, празни, но по своему деловити и всичко се върши с поза на преситеност и показност. През есента на 1878 г., завършил своите “приказки на Шехерезада”, Стивънсън предприел пътешествие “вътре в страната”, но този път по суша и сам, с магаре и спален чувал. Той пресякъл Севенските планини, преминавайки по слабо населени места, където някога се криели френските протестанти, за да се спасят от наказателните отряди на Луи XIV, с когото водили упорита партизанска война. Стивънсън се занимавал с историята на социално-религиозните борби в Шотландия, интересувал се от въстанията на протестантите-ковенантери, от готовността им за решителна съпротива в името на независимостта и свободата на убеждения. Книгата “Пътешествия с магаре в Севените” (Travels with a Donkey in the Cévennes, 1879) излязла от печат през юни 1879 г. В началото на август 1879 г. Стивънсън получил от Фани Осбърн, отдавна намираща се в Калифорния, вест, съдържанието на която останало неизвестно. Писателят веднага отплувал за Ню Йорк. Силното неразположение, недостигът на пари, усложнилите се отношения с баща му, увещанията на приятелите, объркаността на ситуацията – Фани била все още омъжена – нищо не можело да го спре. Това ново “пътешествие” едва не струвало живота му – условията в емигрантския препълнен кораб били изключително тежки дори за здрав човек. Но Стивънсън не заварил любимата си в Сан Франциско, тя била заминала за Монтерей, някога столица на Калифорния, а сега полузабравено градче на брега на Тихия океан, на 150 мили от Сан Франциско. На 18 мили от Монтерей той се почувствал много зле и две нощи лежал под дърветата в безсъзнание. Спасил го стар ловец на мечки, в чието ранчо се съвзел. На 19.05.1880 г. в Сан Франциско Стивънсън се оженил за Фани, а на 7 август отплувал от Ню Йорк за Ливърпул. Стивънсън продължил да пише статии и очерци. Излезли книгата с очерци “Емигрант-любител” и повестта “Дом на дюните”. Кратката повест “Дом на дюните” Стивънсън завършил през октомври 1880 г. след завръщането си от Америка. В повестта си той не бил склонен да идеализира първобитната дивост на циганския табор, възприемана от европейския романтизъм като алтернатива на цивилизацията. “Островът на съкровищата” (Treasure Island, 1883) е първата му книга, получила широко признание и с която писателят станал световно известен. Отначало тя се печата в “Янг Фолкс” от октомври 1881 г. до януари 1882 г. под псевдоним “Капитан Джордж Норт”. Като отделно издание “Островът на съкровищата” – вече с истинското име на автора – излиза едва в края на ноември 1883 г. В тази многопланова творба смелото, енергично, мъжествено отношение на Джим Хокинс към живота дава тон на цялата книга. Пиратите са лишени от романтичния ореол на днешен Холивуд. Почти всички са въплъщение на злобно и хищно коварство.
“В наши дни – писал Стивънсън през 1882 г., – се счита за добър тон да се пишат безфабулни романи или поне с много скучна фабула”.
Писателят е привърженик на динамичното и увлекателно повествование, на психологическата достоверност и убедителност. Той обявил “война на прилагателното” и “смърт на “зрителния нерв”, което показва неприязънта му към натурализма и копирането на външното. През 1880 г. Стивънсън посетил Швейцария, Южна Франция, Бърнмаут (Англия).
“Проклетата Джанет” (Thrawn Janet, 1881), разказ по народен шотландски мотив, се появил през октомври 1881 г. Към този цикъл се отнася и разказът “Веселите момчета”. Той бил напечатан в списание “Корнхил” в юнския и юлски брой за 1882 г., а през 1887 г. в сборника разкази под същото заглавие, обединил близки по психологически и етични мотиви разкази от различни години. Тук влезли “Уил от мелницата” (”Will O’ the Mill”), а и по-късните, появили се в периодичните издания през 1885 г.: “Маркхейм” (”Markheim”, психологически етюд, написан под въздействие на “Престъпление и наказание” на Достоевски) и “Олала”. През 1885 видял бял свят историко-приключенският му роман “Принц Ото” («Prince Otto», 1885). Повестта “Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд” (The Strange Case of Dr. Jekyll and Mr. Hyde, 1886) била публикувана през януари 1886 г. и веднага станала предмет на широко обсъждане – по думите на литератора Едмънд Гос, “Стивънсън, вече ползващ се с признанието на сравнително тесен кръг, започна да заема централно място в големия свят на литературата”. През май (в списание “Янг Фолкс”) се появили първите глави на “Отвлечения” (в същата година романът излязъл като отделно издание). Все повече го интересувала историческата перспектива и той се обърнал към миналото на своята страна: XVIII век, борбата на Шотландия с Англия за независимост. Епохата на Червената и Бялата роза (XV век) Стивънсън описал в първия си исторически роман “Черната стрела”, (The Black Arrow, 1888) над който той, подготвяйки го за сп.”Янг Фолкс”, работил още през 1884-1885 г. Като отделно издание “Черната стрела” излязъл през 1888 г. Стивънсън се намирал тогава в САЩ, където отишъл за кратко (май 1888). За две години той посетил няколко архипелага в Тихия океан, пишейки почти непрекъснато, така изпълнявал договорите си с американските вестници.
През септември 1889 г. завършил драматичен роман за шотландската история от средата на XVIII век “Господарят на Балантрей” (The Master of Ballantrae, 1889).

През декември 1889 г. Стивънсън купил на острова Уполу (архипелаг Самоа) 20 хектара земя и започнал да строи дом. По онова време Уполу с град Апиа бил най-големият от Самоанските острови. Там се намирали около 300 бели (архипелагът Самоа бил под троен протекторат – на английската корона, САЩ и Германия). Земята и строителството тук били евтини, което предопределило избора на писателя. Здравето му започнало да укрепва, след година той се установил окончателно на Самоа: за това време бил построен домът му, а Стивънсън и Фани реализирали третото от своите плавания, по време на което Стивънсън за малко не понесъл голяма загуба: едва напуснали Нова Зеландия и на кораба от фойерверките избухнал пожар, запалил се и куфар от багажа на писателя – един матрос бил готов да го изхвърли зад борда. Навреме го спрели: в куфара били всички ръкописи!
През октомври 1890 г. Стивънсън окончателно се установил на новото място: Вайлима, Апиа, Самоа. Вайлима, т.е. Пет реки – така се наричало владението на писателя на океанския бряг в подножието на планината Веа, недалече от Апиа. Той водел напрегнат и еднообразен живот – пишел.
Пишел непрекъснато. Създал редица художествени произведения (приключенски роман, стихотворения, станали христоматийни), политически статии за положението в Самоа, водел обширна кореспонденция. Книгите му с пътеписи слагат началото на цяла традиция. Сред кореспондиращите си с него били писателите Джордж Мередит, Хенри Джеймс, Артър Конан Дойл, Киплинг, Джеймс Матю Бари, критиците Андрю Ланг и Едмънд Гос. “Дяволски много работя – писал той на Хенри Джеймс на границата на 1891-1892 г. – За дванадесет месеца от изтеклата година завърших “Корабокрушенци”, написах целия, с изключение на първа глава, “Брегът на Фалеса” (The Beach of Falesa), значителна част от “История на Самоа” (която по-късно била наречена “Бележка към историята”), написах едно-друго за “Жизнеописание на моя дядо” (по-късно – “Семейството на инженера”), започнах и завърших “Дейвид Балфур” (”Катриона”). Как ви се струва за една година?” Тук, далеч, аз пиша, обзет от мисълта за моя народ и моята родина” – се казвало в посвещението на новия му, останал незавършен роман “Уиър от Хермистън ” (Weir of Hermiston). През 80-те години на века Стивънсън създава и романи от съвременния живот «Погрешният сандък» («The Wrong Box» 1889), «Корабокрушенецът» («The Wrecker» 1892), «Отлив» («The Ebb-Tide» 1894).
В едно от късните му писма от 1893 г. – до Джордж Мередит, той признава: “…Работя непрекъснато. Пиша в постелята, пиша, когато се надигна от нея, пиша при кръвотечение от гърлото, пиша болен, пиша, раздиран от кашлица, пиша, когато съм уморен, и все пак считам, че победих, с чест вдигнах ръкавицата, хвърлена ми от съдбата”. През април 1893 г. Стивънсън публикувал “Вечерни разговори на острова”, а през септември същата година – “Дейвид Балфур” (”Катриона”), работел и над два нови големи романа – “Сент-Ив” и “Уиър от Хермистън “. Още през декември 1889 г., по време на пътуване из острова заедно с английски мисионери, той бил представен на местното население като Туситала, т.е. Разказвача на приказки. Самоанците го ценели като автор на “Вечерни разговори”, сборник повести, включващ “Сатанинската бутилка” (1891), “Брегът на Фалеса” и “Островът на гласовете” (1893). Публицистичните писма, които от 1889 до 1895 г. печатал в лондонския “Таймс” и в други вестници, както и книгата му “Бележка към историята”, издадена в края на 1892 г., разказват за безчинствата на колонизаторите – английската, американската и главно немската администрация на островите Самоа, за “режима на терор”, за изпитанията на самоанци, които писателят защитавал. Ето защо на островите с особено уважение произнасяли името Туситала и грижливо пазели паметта за него.
Още през 1881 г., когато научил подробности за действията на английските войски в Трансваал, той написал писмо-протест, наричайки агресивни действията на англичаните срещу бурите, но жена му не изпратила писмото в печата, опасявайки се от враждебни реакции от страна на т.нар. прогресивно обществено мнение.
Стивънсън продължил да работи над “Отвлечения”, пише “Катриона” (в журнален вариант – “Дейвид Балфур”), “Уиър от Хермистън” и “Сент-Ив”. Вярвал, че “Уиър от Хермистън ” (издаден посмъртно през 1896 г.) ще бъде най-доброто му произведение. Прието е да се смята, че романът наистина би бил един от великите романи на 19 век, ако беше завършен. В романа “Сент-Ив” е развита наполеоновата тема: френски военнопленник бяга от Единбургския замък “Сент-Ив”, останал, както и “Уиър от Хермистън “, незавършен, бил дописан от литератора Артър Куилър Кауч и излязъл през 1898 г.
Болките се усилвали. Веднъж през тези последни години Стивънсън направил такова признание: “Да бъде известно на днешното поколение, че аз, Робърт Луис Стивънсън, 43 годишен, живеещ 20 години от литературен труд, написах неотдавна 24 страници за 21 дни, работейки от 6 сутринта до 11, а после от 2 до 4 без отдих и прекъсване! Толкова е даденото ми от Бога, такива са възможностите на плодовития писател.”
Починал от кръвоизлив в мозъка на 3 декември 1894 г., работейки над ръкописа на “Уиър от Хермистън”, завършен почти до половината. С почести, в обкръжението на самоанци, писателят бил погребан на върха на съседната планина Веа.
“Единбургското издание” на своите съчинения, първите томове на което били подготвени за издаване приживе на автора, Стивънсън обособил в четири раздела – романи, разкази и повести, очерци и статии, стихотворения – възнамерявайки те да обхванат около 15 тома. Сидней Колвин, редактор на изданието, публикувал през 1897 г. 27 тома. В това, както и в следващите, също многотомни и съвсем не компактни издания, голяма част заемат литературните статии, очерци, публицистиката и кореспонденцията на писателя. Неговите статии за писателите и писателското изкуство – “Скромно възражение” (A Humble Remonstrance, 1884), “Съновидения” (Dreams, 1888), “За някои технически елементи на литературния стил” (On Some Technical Elements of Style in Literature, 1885) и др. го сближават с Хенри Джеймс. Стивънсън е и автор на поетичните сборници «Детска градина на стиховете» (A Child”s Garden of Verses, 1885) и «Балади» (1890). Големият му исторически роман за съдбата на шотландския народ “Дивата котка” остава ненаписан.
Принципът на мъжествен оптимизъм, провъзгласен от Стивънсън в края на 70-те години, е основополагащ в програмата му на неоромантизма. “Две задължения има пред всеки, който избира литературната професия: да бъде верен на факта и да го интерпретира с добри намерения” – подчертава той в статията си “Нравствеността на литературната професия”. За Стивънсън, принципен противник на натурализма, да бъде верен на факта не означавало да се придържа към неговото копиране, към външното документално правдоподобие. Той поставял високо литературата, нейните възможности и общественото й значение, считал литературата за една от действените форми на живота, не само отражение на реалността. Литературата, според писателя, не трябва нито да подражава на живота, т.е. да го копира, нито да си “съперничи с него”, т.е. да прави безплодни опити да се сравнява с творческата енергия и мащаб на самия живот. Художественото произведение, за което може да се каже, че е живо и че ще живее, според него, съединява в себе си правдата на живота и идеала – то е “едновременно реалистично и идеално”, както формулирал той принципа на художественото си творчество в кратката статия “Бележки за реализма”. В същото време му били чужди декадентския скепсис, снобизма, упадъчните настроения на естетите. Не приемал и повърхностно битописателство на натуралистите, както и демоничните обсесии и егоцентризъм на романтиците. Справедливи са думите му за класическата традиция, за нейното значение при формирането и развитието на писателското майсторство, оправдана е ориентацията му към високите образци, заслужават признание и уважение неуморните му и вдъхновени грижи за съвършенството на формата.

Публикации:

Поезия:

ДЪЖД/ превод: Диана Павлова/ брой 15 декември 2009

Проза:

В ЗАЩИТА НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БУРИТЕ/ превод: Диана Павлова/ брой 15 декември 2009

ЧЕТИРИМАТА РЕФОРМАТОРИ/ превод: Георги Ангелов/ брой 15 декември 2009

За Робърт Луис Стивънсън:

«ГЛАВОБЛЪСКАНИЦАТА С РОМАНА НА СТИВЪНСЪН «ОСТРОВЪТ НА СЪКРОВИЩАТА»/ превод: Георги Ангелов/ брой 13 октомври 2009