превод: Георги Ангелов

В издателство «Руски Вестник» излезе новата книга на историка Н. Селищев «Главоблъсканицата с романа на Стивънсън «Островът на съкровищата».
В основата на книгата са девет негови статии, публикувани в «Руски Вестник» през 2007-2008 г., но материалът в нея е увеличен около пет пъти за сметка на по-подробната разработка на вече разгледаните в «РВ» сюжети, и проучването на нови.
Руският историк се движи паралелно с английските изследователи, занимаващи се с темата. Но в случая не говорим за «международно сътрудничество в рамките на единна Европа». Англичаните реагират много болезнено, когато някой се занимава с «техните» тайни, считайки, че е напълно в реда на нещата, когато те се ровят в руската история с далеч не винаги благородни цели.
Съдейки по публикациите в «Таймс», «Индипендънт» и «Гардиан» (вж. съответния раздел, епилога, под заглавие «Как се е променяла позицията на английските вестници» на с. 278-284), англичаните, признавайки историческата достоверност на романа на Стивънсън, са слагали акцент съвсем не на политическите връзки с пиратите. Обществеността е била отвличана с фриволни епизоди. Стивънсън, напротив, избягвайки всяко фамилиарничене, намеква за задкулисните фигури, свързани с морските бандити. Именно тези намеци анализира Селищев.
Може би неговите изводи за връзките на семейството на първия херцог Малборо (Джон Чърчил – прадядо на Уинстън Чърчил, министър-председател от ХХ век) и пирата Уудс Роджърс ще се сторят спорни на скептиците, свикнали да виждат английското минало само в розови тонове. Казват, че живеем в независима демократична държава, а не в английски протекторат от XIX век от типа на «Британски Хондурас». Тогава защо да не повярваме, че и руски историк може без опасение да пише за връзките на предците на Чърчил с пирати?
Откъде произлиза названието на пиратския флаг «Веселия Роджър»? Твърди се, че от един забавен акт, съчинен в Лондон и огласен на Бахамите от пирата и губернатора Уудс Роджърс. Без да настоява само на това обяснение, Селищев допуска и средновековния произход на «Веселия Роджър», свързан с пиратството още от XII-XIV век. Във всеки случай, исторически и филологически са оправдани възраженията срещу натрапваното ни обяснение за произхода на «Веселия Роджър» уж от изопачените френски думи «весел червен», което е безсмислено.
Разбира се, връзките на пирата Черната Брада, споменат в романа на Стивънсън, със семейството на английските политици Идън са почти неопровержими, но се интерпретират по различен начин. Например, английският историк Дейвид Кърдингли, често появяващ се в историко-документални филми на Би Би Си, в неотдавна излязлата в Москва в нов превод «История на знаменитите морски разбойници от XVIII век» пише ни повече, ни по-малко за «мъченическата смърт» на Черната Брада. Толкова далече е отишла героизацията на пиратството в страните от НАТО.
Но Селищев е ползвал не новия, смекчен превод на тази история на английските пирати, а изданието на френски език (Утрехт, 1725 г.). Кърдингли споменава изданието от 1725 г., но без пояснение – къде и на какъв език е отпечатано. Затова пък в новото московско издание от 2009 г. е добавена глава за Кид, която липсва в книгата от 1725 г.
Това е много важна разлика. Селищев пише, че Даниел Дефо, авторът на историята на английското пиратство, не поискал да лъже и да напише през 1725 г. измислена биография на Кид, сега представян като злодей на злодеите. Възможно е Дефо да се е опасявал от лондонските върхове от началото на XVIII век, отстранили Кид като нежелан свидетел на техните политически замисли. Между впрочем, станът на капитан Кид е споменат в романа на Стивънсън. Защо? В «Главоблъсканица…» са предложени няколко обяснения.
Сега Кърдингли в московското издание от 2009 г. е добавил глава за Кид, както той твърди, взета от изданието от 1725 г. Едновременно с това Кърдингли отрича авторството на Даниел Дефо. Кой е написал тогава главата за Кид?
Кърдингли хвали романа на Стивънсън «Островът на съкровищата», който се «…счита най-известното произведение на пиратска тематика, оказало голямо влияние на литературния свят». Той признава, че Стивънсън е използвал съчинението на Дефо (това не е тайна): «Подробностите, посочени от Стивънсън, основно съответстват на действителността».
Позицията на Селищев е друга. Подробностите в романа на Стивънсън съответстват на историческата истина във всичко, а не само «в основното». Но за да избегне съдебните преследвания писателят щателно ги е замаскирал и разхвърлял в различни глави на романа.
Кърдингли, и в това отношение той не е сам в НАТО, настоява: «Високият Джон Силвър» е «измислен персонаж», да не говорим за Флинт. Напротив, Селищев предполага, че прототип на Силвър е бил английски политик, произлизащ от пиратско семейство. Но Кърдингли и неговите приятели предлагаха нелепо обяснение и за «Веселия Роджър» – от френското «весел червен» (не и от Уудс Роджърс и неговите лондонски покровители).
В «Главоблъсканица» има и снимка на паметника, издигнат в САЩ през 2003 г. на англо-американския политик, масон и пират, който най-вероятно е бил прототип на Флинт. На Запад не допускат никакви разсъждения на тази тема – кой се е криел зад имената на Флинт и Силвър. Измислица, и толкова! Но що за измислица е това на фона на другите персонажи, съществували в действителност, най-често под същите имена, с които ги знаят и читателите на романа на Стивънсън?
Москва неслучайно е заслужила репутация на дом за всички. За да се научи мнението на английските пиратоведи, не трябва да се губи време в безполезни пътувания до Лондон. В днешна Москва и Англия те са рамо до рамо. Разбира се, смекченият превод на историята на английските пирати от Даниел Дефо (псевдоним – Чарлз Джонсън) с предисловие от Кърдингли, издадено в голям тираж, непременно ще постъпи във всички руски библиотеки.
В «Главоблъсканицата» е изказано предположението, че пиратът Бартълъмю Робъртс, с хората на когото е бил познат Силвър, имал осведомители в Бразилия и приятели сред банкерите на Европа. Стивънсън споменава в романа вземането на абордаж на кораба на вицекраля на Индия: за този факт Силвър, без да споменава имена, разказва на младия Хокинс на палубата на «Испаньола». Руският историк успял дори да определи острова, на който пиратите, включително и Силвър, свалили ограбения вицекрал на португалска Индия, и да проследи по-нататъшната съдба на този велможа. Историкът дава обяснение на странната разсеяност на Силвър, когато той откровеничи за своето минало по време на плаването към Острова на Съкровищата.
Селищев прави собствените си предположения къде се намира островът, след като провежда две изследвания. Едно, основано на редовете от романа на Стивънсън, описващ ветровете, крепостта и пристанището – без име, разбира се. Изводът е, че островът лежи близо до такива и такива брегове. Второто изследване се опира на редовете от романа, които изглеждат съвсем безобидни: описанието на светлината, флората, климата на Острова на съкровищата. Тези редове показват ъгъла на едно от моретата. Изводите и на двете изследвания съвпадат. Следователно Стивънсън никъде не си противоречи.
Англичаните също търсят. Телевизионният продуцент и историк Дрейк счита, че вече го е намерил, но не иска да каже къде е. Други англичани са предлагали острови край бреговете на Шотландия, край Лазурния Бряг на Франция и даже офшорните Вирджински острови в Карибско море. Селищев смята, че след като веднъж тези варианти са обнародвани в английския печат, те най-вероятно вече са отхвърлени от МИ-6 и трябва да се търси на друго място. Само в едно руският историк задочно е съгласен с англичаните – картата, нарисувана от Стивънсън, е преднамерено променена.

К. Кузнецов, библиограф

“Русская линия” 18.09.2009