Ангел Дюлгеров

Удивително е да срещнеш сред авторския колектив на една съвременна поетическа книга имената на трима от най-известните варненски автори – Илиян Троянски – автор на “Клетвата на вторите стрелци”, Валери Станков – редактор, и Гаро Кешишян – художник. Ако преодолеем баналните тълкувания на този факт, не можем да не се изправим пред тъжната констатация, че подобно обединяване на усилията ни доказва как колкото по-„завършена”, „логична”, „правдоподобна” става моралната система, толкова по-категорично лъсва нейното противоречие с живота.
Изказана на друго място, тази теза несъмнено би предизвикала спорове, но в случая с новата книга на Илиян Троянски най-точно бележи кода на поетическите инвенции, сътворени в голямата самота на живота. Не е лесно след триумфално-красивите прощални фойерверки на отиващия си свят, плебейската ти мисъл много скоро да проумее, че идващият няма да може да изпълни обещанията си. Че той е неизлечимо болен още от зараждането си и носи такива болезнени противоречия, каквито никой не е познавал. Че утрешният ден е ден на Хаоса. Именно на мястото на измислената и натъкмена “вечност на Разума”, поезията на Илиян Троянски предлага тъжното усещане за края “в някой ден”, когато няма на кого да предадеш миналата слава и романтика. Трудно е да се анализират творбите на Поета, защото най-малкото е нужно да чуваш как би звучало словото конвенционално, за да разбереш кое е различното. Зад любопитството, богатството от идеи и готовността за импровизация в “Клетвата на вторите стрелци” се крие усет към нещата от света, благоразположеност, чиято изходна точка е човечността.
И въпреки това, при Илиян Троянски има нещо плашещо – тъмни дупки, дълбоки пропасти, до които почти не се докосва. В словото си той ни позволява само един дистанциран поглед надолу към бездната. За четящия това е още по-застрашително, защото въпросите универсализират своите питания, усилват многократно страха от бъдещи отговори – дали усилието да победиш демоничното в себе си, да надвикаш със слово виещите нощи, ще изтрие усещането, че изчезваш безследно в годините с безимотния срам пред децата. Правото на силата отвращава Поета от “вечните истини” на новото живеене, плаши го властта на злия и свирепия и силата на многото пари, черните дупки от “алчност и мрачни лъчи”, убийствените войни и пожарищата в мислите на другите – една история, която “плаче” за Начало. Когато на безлюдната гара на живота не спират вече влакове и маранята размива образите на живота, спасението изглежда толкова миражно, колкото отново вярата да зацарува.
Лирическият човек у Илиян Троянски има нужда да обяснява себе си и света в истории. След болезнено преглътнатите безответни въпроси какво е да се бориш, да се блъскаш, докато умреш, когато музиката отдавна е избягала от хората и няма кому да посвириш, неизменно остава усещане за загуба, за победеност в мига, когато ценностите трябва да се отвоюват.
Напрегнатите и вибриращи емоционални спомени много често преминават в болка, тревога и резигнация. Словото все “по-живо” очертава надвисналите стени на омразата около нас (а може би на истината!) и сенките, в които скрито все още мърморим. “Зла епоха на обречени и на злодеи”, “на кръв и велики идеи”, която сякаш след миг за последен път ще изпирува и последната останала сълзичка на надеждата… Многословието на Илиян Троянски търси имена за хилядите тъмни пипала на живота, заболял безнадеждно от “дива алчност” и самоизмами… Пред ужаса на безграничното време и съзнанието за орисаност водата тече и изтича без спомен за костите. Настъпило е сякаш отново “време потайно”, в което променливата алчност ще изгризе крехко поникналите надежди.
Явяващ се менталната кристализационна точка на общностното, Поетът опитва да съчлени завършена картина на света, да скрепи отделните части в едно стилистично единство. Но все още така далече е разумът от “другия диагонал”, а толкова малко остава да догори и “последната греда”. Поетическата реторика е изживявана като увличаща, неустоима игра на неутолимия копнеж по съкровищните острови и отвъдните хоризонти, по вечността на детството, звездните хълмове на момчешките мечтания и дъхавия хляб на сития, по небесните заливи, окъпани в пяна. Сред удивлението от забравените цветни мъниста духът възражда спомените, с които да живее. Топлинката на мечтата извайва Принца от новата приказка, единосъщност на “възторжена и безмерна любов”, съхранен от злото на цялото минало, който ще остави следата си в безмерното време…
Голямата заслуга на тази поезия е, че се опитва да постави мост между действителността на битието и действителността на литературата, както и между литературните факти на миналото и тези от днес, и най-главното – да подири трайността на едно литературно творение по-дълбоко в измеренията на една бърза промяна на емпиричното време и действителност. Вместо “парадоксите” и “двойствеността” на Новото чувстване, Илиян Троянски предлага “двусмислиците” – вместо целостта, той предлага многопосочното, където в съвършения полюс на мрака загадъчно надничат тъмните сънища и “спряло времето своите спомени пише”. Това словесно “разравяне на тъмните пластове”, характерно за книгата на Илиян Троянски, извиква на живот цялата странност и изменчивост на човешката съдба, метаморфозите на живота, сред които трябва да изминем земния си път. Притежаващи особена метапоетика, непрестанна потребност от спомняне, от досег с предишния поетически опит, съмненията на Поета често приповтарят старите библейски истини, че никой в своя дом не е пророк, и ще проклинат (за кой ли път!) греховната съдба на първия човек. “Дали сега не спим” и не виждаме как мислите дълбоко пускат корени в душите ни – онези мисли, които се проточват като сълзи по кожата на обречения сред порутените гнезда и обелиска на незнайните… И така блажено сити от клюки, ще се превърнем в зрители пред движението на Вселената. Ще премитаме прашинките от Господнята трапеза и ще умираме от скука.
Целенасочено словото в “Клетвата на вторите стрелци” ни води към идеята за самото свободно мислене на степента на съвършеното знание. Това е върховата перспектива, даваща ни възможността да свържем в едно различните фасетки на мисловните ни усилия и определяща динамиката на нашия стремеж към познание. Със сигурност в тези поетически движения на мисълта “диша” нашата резигнация, нашите стремежи към далечното, нашата любов към странното, екзотичното, и носи въобще резигнацията на епохата – един жив, нетеоретично изживян екзистенциализъм, откриващ се в самотата на индивида и още повече на интелекта.
Има нещо по-силно от самата власт и многоповтаряната вечност – вярата, че човекът ще изрине леда от позабравената си човечност и ще устрели отново духа си напред. Поезията е диханието и по-възвишеният дух на цялото познание, тя е изразът на възторга, който Илиян Троянски открива във всяка дума. Дори и тогава, когато тайният знак на миналото ни преследва, след като отдавна сме поставили върху него клеймото “Живях!”?
Сред безжалостните контрапункти на настоящето понякога съзнанието импулсивно ще закрачи сред миражите на своята младост, за да открие в края неумолимостта на времето върху себе си. Бременна от познание, душата на бащата все така тайнствено ще мълчи и ще се взира с надежда, че Човекът-чудак все още е съхранил способността си да възкресява доброто у хората. Упованието, че “всеки може да стане Втори стрелец” и да спази Клетвата на живота, ще води Поета по трудния път на истината и тревогата, на болката по изгубените приятелства, встрани от бетонните писти на самодоволните самоизмамници… Един самотник, който търси риска и проправя път… Поетът, който от дълбокия мрак на духа е обречен да изтръгне безкрая и с него да начертае магическия път на човешкото спасение, “просто така”, сред невъзможностите на живеенето. Възкръснал дух, опознал и ада, и рая, докоснал се до непокорството на духа, избродил простора на чувствата, който със силата на словото ще овечности Любовта – “силна и вярна като роб”, и също толкова човешка.
Струва ми се, че лирическият човек на Илиян Троянски, върху когото е легнала голямата тежест на Всеобщото, търси за себе си такава лична сфера, която да е достойна за него, да е ограничена от това Всеобщо, но върху която все пак Всеобщото да се отразява цялостно и точно. За да продължим да живеем с онова особено чувство, че не сме сами и в нас е будна съвестта на “верните майки и бащи”, че сме готови да понесем дълга си в този живот – “удивително чудо”, погледнато през очите на скиталеца, носещ в себе си предвечния зов на любовта…
Но първо трябва да извървим пътя си в тайните на мрака, през щастие, зло и грях, за да достигнем Къщата “без ключ”, откъдето сме тръгнали… По пътя “към градините на лятото”, когато някой ден, без жал и страст, времето ще ни превърне в Слово.

Илиян Троянски. Клетвата на вторите стрелци. “Галактика”. Варна, 2009, 144 с.