Книгата на Станислав Сивриев „До видело”
(Разговори с Илия Бешков)

Никола Иванов

Книгата на Станислав Сивриев „До видело” се състои от разговори с Илия Бешков в продължение на повече от девет години – от 1948 до смъртта на художника в края на 1957 година. Включени са над 120 разговора и случки, в които е целият Бешков. Това е много особена, твърде специфична и сложна книга. Особено когато става въпрос за подобни редки, сложни, трудни, чепати творци като Бешков. Сложността е преди всичко в това, че трябва безрезервно да те приемат и да ти се доверят. Трябва да получиш тяхната оценка за възможностите ти, за да те признаят за съавтор. Сивриев си дава сметка за какъв класик на българското изкуство става дума, колко дълбока е неговата мисъл, интересните му, оригинални и смислени разсъждения, многото му дарби. Младият писател е напълно убеден, че това богатство не трябва да се губи и решава тайно да записва чутото и видяното от Бешков. Но бързо е „разкрит” от умния и наблюдателен художник, който става съучастник в раждането на книгата. В предговора Сивриев е записал: „С него се запознах през 1948 година на ден Илинден. Знаех с кого ме е срещнала щастливата съдба и от първия ден – 2 август – започнах да записвам водените с Бешков разговори. Какви разговори – говореше той, а аз слушах и мигах като пале в лапавица… Първите записи са доста претенциозни, но тогава ми изглеждаха съвършени. За да не разбере Бешков какво правя, пред него записвах хитро: „ан пасаван” по две-три думи от мисъл, а и цялата мисъл – ако тя бе изречена като афоризъм или сентенция. Тази „хватка” съдържаше своето негласно обяснение, а и оправдание: дядо Илия, такова нещо не е за изтърване!… После – след като около полунощ се приберех у дома – сядах и пишех. По вехите на две-три думи възстановявах цели фрази. Паметта ми е добра, пък и човек по помни това, което е чул със сърцето си.
По това време Бешков започна да ме нарича Сиври-сини. То всъщност е сиври-синек, което на турски значи комар. Един комар със сърмени панталони, „златни” копчета и лъскава кинкалерия от Офицерската кооперация… Не дръзнах да оправям грешката и произношението. То ме изпълваше с гордост, съдържаше истинския смисъл на това обръщение: бях повярвал, че съм негов син…
Толкова потънах и се вдадох в тези нови писмени занимания, че съвсем зарязах собствените си съчинителства. Окото на Бешков ли няма да усети какво правя, що става с мен? В публикуваното досега точно съм отбелязал кога за първи път четох на Бешков от своите записки и как той ги прие. Все пак, когато минахме на открит запис и той дори започна да ми диктува цели пасажи, успях да го интервюирам по 393 въпроса, съставени предварително с негово участие…”
Позволих си този по-дълъг цитат от предговора на Станислав Сивриев към „До видело”, защото това е най-убедителното доказателство за достоверността и автентичността на записаното и в този смисъл не можем да имаме каквито и да е съмнения. Даже е добре дошло за Бешков, защото казва, че го мързи да пише, но самият художник прочита всички записи и ги одобрява.
Това съвсем не означава липса на авторски художествен принос на Станислав Сивриев към книгата. В подобни книги приносът е в способността и дарбата на писателя да отдели важното от маловажното, значимото от незначителното, съществената, уж наглед дребна подробност, детайла, който понякога има значението на цели страници и пасажи. Характерното в проявите и казаното от Илия Бешков, което дава главната представа за него като личност и творец.
Много са дарбите на Илия Бешков – художник, музикант, писател едновременно. И във всичките му дарби се откроява мислителят, философът, общественикът. За всичко Бешков говори със страст, вниквайки до самата същност на нещата.
Много е преживял Бешков, много е препатила главата му. За разлика от редица хора на изкуството Бешков не е индиферентен към политиката, интересува се не само от българските работи, но и от събитията по света. Коментира световните и български обществено-политически проблеми и интуитивно се ориентира и ги коментира. Дали ще са събитията от българската история, от историята на света, от ставащото в момента или пък прогнозите му за бъдещото развитие на световните работи, Бешков за всичко има собствено оригинално мнение, което често се оказва по-вярно и прозорливо от занимаващите се с тези работи. Вълнува се и коментира Суецката криза, войната в Корея, колосите Америка и Русия, Хитлер, Чърчил, Рузвелт и Сталин, Ленин и Георги Димитров и още мнозина.
Но най го интересува собствената ни национална съдба и история. В тях Бешков е потопен изцяло и завинаги. В „Йеромонахът” говори с възхищение и преклонение за Паисий. Сравнява го с Омир, защото за родно място на Паисий претендентите са няколко. Според Бешков най-важното е да се осъзнае, че Паисий принадлежи на нацията, на България. Възхищава се от гениалното му интуитивно досещане, че доказателствата за писаната българска история са в манастирите в Хърватско. Говори за българското безгробие: „Паисий беше първият  б е з г р о б е н  мъченик; по-късно го последваха Левски и Ботев, та оформиха българската Света троица. И може би така стана най-добре; опредметяването им чрез гробовете все ми се струва, че с нещо щеше да ги доближи до нас, дъвкачите на семки, а така те стоят недосегаеми, безсмъртни, без гробове, без заупокойни треби и ментърджии, които все се навъртат около големите, за да изкарат някоя парица и видят файдица!… Завинаги  Т р и м а т а  пресекоха пътищата на лешоядите, да се приближат до тях и ги наортачат в земните ни дай-подай!… това е великият символ на  б е з г р о б и е т о  и аз му правя поклон доземи! А иначе? Мани-мани – не е за разправяне на какви резилици щяхме да се нагледаме!…” Бешков възроптава срещу Вазов и Мърквичка, които представят Паисий като неук старец, а той е само на 40 години, когато завършва своята История през 1762 година, в силата си е. Разсъждава за ролята на съдбата, която го среща със Софроний. Но именно защото Софроний е голям, той не си приписва като своя „История славянобългарска”, което твърде често се среща в историята, а създава безсмъртното си Житие – първата новобългарска книга.
Според художника Паисий съвсем не е наивен, макар че Бешков определя наивността като окраска и богатство на националния ни характер, а не като недостатък. В записките става няколко пъти дума за Кирил и Методий. Бешков е с пълното разбиране, че те са равни на 12-те Апостоли, че са българи до мозъка на костите си, макар и генетично да е по-различно. Защото най-важно е какво си направил за един народ, за една нация. Иначе нас просто нямаше да ни има. И не само нас, разбира се. Дразни го гузното мълчание да отстояваме националните си приноси като азбуката, потискани от конюнктурни интереси, сакън да не разсърдим по-силните. Сравнява братя Миладинови с Кирил и Методий.
Разбира се, на няколко места става дума за титани като Левски и Ботев – еманации на българския гений. Бешков разсъждава за поправката, която си позволява Левски върху стих на Ботев: „И на глас тичам свободен!”, вместо „народен”. Бешков се възхищава от тях, но според него България трябва да се гордее и със Стамболов, за когото гавазина казва: „Тоя не го лови кантара!” и цяла Европа пише за него и му се възхищава. И това е на 6 септември 1949 година!
Бешков говори с преклонение за българската земя, за капитаните от сръбско-българската война, за народните ни песни. Но за каквото и да става дума, всичко е лично изразено и е видяно от изненадващ и оригинален ракурс.
Илия Бешков е патриот по манталитет, по кръв, по мислене, по рождение. Той се възхищава дълбоко от народните ни песни. А когато Станислав Сивриев надписва първата си книга с автограф за Бешков на руски език, художникът му изнася цяла лекция и завършва: „- Всеки език, особено руският, е голям прозорец към света. Изучавай го, говори го, но помни и своя  м а й ч и н   е з и к!”
Но преди всичко Бешков е художник, човек на изкуството. Затова и в епизодите преобладават размислите му на тази тема. Когато коментира паметниците на Раковски, Берон и другите в Борисовата градина, той ги определя като помпозни, патосни, неадекватни, шаблонни. Дори един Андрей Николов не е успял достатъчно. И Бешков задава въпроса: защо го няма Левски? И отговаря: защото респектира и плаши с величието си. Според Бешков трябва да има един общ паметник – една морена с изписани имена на загиналите въобще, без идеологии.
Много интересни и оригинални са оценките на Бешков за художници – български и световни. Често те са в противоречие с утвърдените мнения за творчеството им и за отделни техни творби. Но Бешков никога не говори без аргументи и художествени доказателства. Едва ли всякога и за всичко е прав, това могат да кажат специалистите, но еретичните му преценки при всички положения са крайно интересни, провокативни и антидогматични. Едва ли можем да виним Бешков в завист, защото той е достатъчно голям като творец, по-скоро става въпрос на гледна точка, за разбиране, за интуиция. Несъмнена е дарбата му да усеща фалшивото и искреното, да отделя оригинала от имитацията. За Бешков най-важна е автентичността в изкуството, той не понася ерзаца и не премълчава. Още повече, че Бешков е във всякакви възможни журита през този период, сблъсква се с догматизма, който го отвращава, с хора като Белмустаков, Кюлявков и подобни, които са културните сатрапи тогава. И Бешков не ги щади в откровенията си. Студентите му се възхищават и попиват всичко, което им говори маестрото.
Другата страст на Бешков е музиката. Той говори професионално за българската народна песен, за неравноделните й тактове, което я прави наистина гениална. Дотам е обсебен от песента и мелодията, че често свири и заиграва на улицата, обзема го истинска лудост и стига до самозабрава. Хората се спират и му се възхищават. По концерти търсят мнението му, а той не се церемони много-много. Нелицеприятни са оценките му за Панчо Владигеров, Асен Карастоянов и редица други композитори и музикални изпълнители. Дудуците са негови неразделни другари.
Илия Бешков говори не само за добродетелите, но не премълчава и недостатъците на българите. Ето какви размисли на художника е записал Сивриев на 10 август 1951 година: „Сивриев, Сивриев! Това сме българите: неверници от огизване във взаимопредателства; еретици от зачатието си; все очакващи освобождението си отвън, поради съмнения в собствените си сили; страхливци, които все се мъчат да докажат на света своята храброст; самохвалци с това, което отлично знаем, че ни липсва.” Бешков се съмнява в гостоприемството, честността, щедростта, трудолюбието и ученолюбието на българите.
В книгата става дума за много български и световни писатели. Илия Бешков е другарувал с мнозина от тях и ги преценява от първо лице, от лични впечатления. Говори със симпатия за Смирненски, Ясенов, Гео Милев, Хрелков, за съдбите и характерите им. С добронамерен хумор разказва случки между тях, за дарбата им да виждат зад нещата, за социалната им чувствителност.
Най-близък приятел на Бешков е Константин Петканов. Когато обвиняват Петканов в нерешителност в най-догматичните и опасни години след 9.9.1944 година, Бешков го защитава пред Сивриев: „- Ти не съди толкова строго Коста – той е много горял и патил от устата си… Да не искаш, дето седне и стане, да ругае властта? Те и без това знаят какво мисли и добре си разчистват сметките с него… Бъди по-толерантен, защото, ако ги нямаше и такива, отдавна суховеят да е подсушил корена ни, че и под корена…” А по-нататък споделя: „- Виждам, Сиври-сини, много работи виждам. Виждам и това на какво ставам роб, когато изпонараня личната си свобода!” В друг епизод продължава за компромисите във връзка със статия против Илия Петров: „Вчера от „Работническо дело” ми изпратиха един със статия за същата изложба да я прочета и ако съм съгласен, да се подпиша. Погледнах го над очилата и той ме разбра. „Подписа ви – казва, – няма да се публикува, а е само за вътрешна консумация. Прегледах текста: пълно разминаване с това, което бях видял, но подписах. Компромис! – ще кажеш. Не компромис, а съобразяване с действителността. Та това не е кой да е вестник! Б е ш к о в   о т к а з а! Разбираш ли какво означава това! Казах си тогава: „Не ритай срещу ръжена!”
Затова е толкова саркастично-иронично отношението му към цензурното чиновничество от КНИК: „…Прежде болгаре не имеехон „К Н И К”… Затова пък сега си имат, че и още колко работи покрай него!… Видя ли ги? Цяла сюрия…” И естествено, се налага въпросът: щом като Илия Бешков, когото властта има за свой, толкова се страхува да не „сгреши”, какво остава за другите. И неслучайно Бешков говори за убитите и репресираните след 9.9.1944 г. Райко Алексиев, Йордан Бадев, Талев, Михаил Арнаудов, Кожухаров и другите.
За автентизма, за националните корени в литературата и изкуството става дума в няколко епизода. На прицел са главно Пенчо Славейков и Далчев. Писмата между Пенчо Славейков и Мара Белчева Бешков смята за повече позьорски и съчинени, прекалено стилизирани. Прав или неправ, според Бешков прекалено силно е немското влияние върху Пенчо Славейков и френското върху Далчев. Според Бешков смирението е единствената ни възможност да се украсим и смирим с достоянията на непостигнатото.
Много оригинални са наблюденията на Бешков за Елин Пелин: „Той не ценеше нищо тъй, както скрития смисъл на думите. От всяка дума той изтегляше нишки към съвършеното  с л о в о. Вмести човека в своето слово и то му стана свой дом…”

Бешков вижда в Дон Кихот и Санчо Панса две неразделими половини, които се обичат и без едната човекът би обеднял. По подобен начин художникът разсъждава за творчеството на Гогол, Достоевски, Толстой, Чехов – все колоси на световната литература. В „До видело” става дума за Стамболийски, Яворов, Л. Пипков, Васко Абаджиев, Любен Зидаров, Константин Щъркелов, Разцветников и Сл. Красински, Фурнаджиев, Захари Стоянов, Вазов и Дебелянов и за много други.
Често в записаните разсъждения на Бешков става дума за таланта, без който е немислимо изкуството. Говори на Павлина, че утробата на музиката е душата, а не пръстите. Ето и друг урок на Бешков към дъщерята Павлина: „Запомни: тежко и горко на артист, който резонира чужда скръб и прави неща, без да са станали негово собствено страдание!…” Още: „Малцина имат дарба, а останалите им отмъщават!”
Само широко скроените и интелигентните могат да оценят значението на една карикатура. Като патриарх Стефан, който вместо да се обиди, се възхищава от таланта на Бешков. „Видя ли сега?… С една карикатура аз не само осмивам една личност: аз я и утвърждавам – най-малкото, защото признавам нейното съществуване и й отдавам значение. Екзархът с интуиция и дълбока интелигентност бе схванал тъкмо това… Който ме лишава от правото да го направя тема на една карикатура, той се самолишава от възможностите да бъде третиран като личност. Това става обикновено след като човек сам се откаже да бъде личност, а по-голямо зло от това кой би могъл да му стори?… Човек, който по този начин се отрича от присъствие в битието на изкуството, той може да отрече всичко останало!” – един от големите и безценни уроци на Бешков! Царят също е колекционирал карикатурите на Бешков за него и семейството му. Дори директорът на политическата полиция Павлов през 1941 година се вълнува и му прощава за анонимните карикатури!
В епизода „Без свой дом” Бешков прави тотална и безпощадна характеристика и оценка на политиците ни, която е напълно валидна и актуална и за днес: „- Защо и как се въдят толкова хора – хлъзгави и безплътни? Един националлиберал е разюздан, похотлив и безсрамен; един народняк – лаком и користен; един сговорист – нагъл и безскрупулен; един радикал – загладен и паркетен; един демократ – фалшив и сервилен; един социалдемократ – бъбрив и заоблен; един комунист – с поетия риск на лицето.” И как превратно, едностранчиво, ограничено тълкуват в своя полза карикатурите му: „Оня ден чета: „Бешков заклейми буржоазията; с гневното си перо на непримирим сатирик той разобличи монархофашистката клика…” Спрете! И стига сте ме правили на касапин със засукани ръкави. Ако сте умни и се взрете в туй, което съм рисувал, то е предусетило и вас в аванс и не ви е пощадило. И после – аз с вас имам много по-малко общо, отколкото вие с тези, срещу които непрестанно ме тикате!…”
За словото говори Бешков и в „Докато виното не стане” – последния епизод на книгата: „- Словото, Сиври-сини, може да бъде и грозно; може и всякаква мерзост да приюти. Ако не е пречистено от висока нравственост, то не е слово. Никой не е погинал извън словото, както и никой не е оживял извън него… Завчера ти ме накара да премисля нещо много сериозно. Само с едно движение на лицето ти ми подсказа цялата тайна: не поставяй своите изповедания над словото, за да не погине!…” И въобще за изкуството художникът споделя: „- Изкуството е силно, защото черпи и от живота, и от смъртта; всепобеждаващо е, защото едновременно е и при победата, и при поражението; то е над всички, защото има укор към жертвите и милост към техните мъчители; вседесъщо е, защото е дарено с божието осенение; ще пребъде во веки веков, защото е извън законите на земното тление…”
Бешков обобщава: „В нашия занаят колкото повече даваш, толкова ставаш по-богат”. Всеотдайност, грижа, съвети, подпомагане на талантливите, защото бездарните, както е известно, сами се оправят – всичко това е характерно за Илия Бешков. Той помага на младите с каквото може и ги поощрява, непрекъснато им дава уроци – житейски и творчески. Казва, че му се полага световната награда за търпението. Изживява искрено и успехите, и неуспехите на младите, както и незрелите им увлечения. За залитанията им по модерността, за тази опасност, която съзира Бешков, за пътя на младите художници, негови студенти, той им говори за усета за пространственост и обобщава: „Този усет някога го притежаваха в излишество старите майстори, а академията ги отхвърли със своя мъртъв академизъм, та ни остана само смътната надежда за вас – младите. Заклевам ви: върнете се при първосилата, но не като нейни копирачи, а я наситете със съвременните си виждания. Това ще бъде качествено съвсем ново и слисващо нещо…” Още: „Как да обясниш на тези глупаци, че голямото изкуство не е заемка, а е най-пълното изявяване на себе си?” За автентичността става дума и в епизода „Тук тебе те няма”, където Бешков „кастри” Сивриев заради негов разказ, в който отсъства личната авторова гледна точка, личната му позиция. Споделя с младите, че за Пикасо изкуството е път, пътуване, а за Рембранд тайната е сърцето на художника. Той разбира, че културната опека винаги води до културно проституиране от страх. Достигнал е до абурдността и пълното отрицание на войната.
В книгата намират място и недолюбванията между художниците и творците. Отношенията на Бешков с Илия Петров и някои други художници са сложни и деликатни. Често острите професионални забележки на Бешков и хапливият му език преобладават. Книгата изобилства с находчивост и мъдрост.
Езикът на Бешков е много специфичен, метафоричен, богат, експресивен, нюансиран, поразява със своята неочакваност и находчивост. Понякога е безцеремонен, не му пука за изразите, които употребява. „Бързото лайно връх няма” – образно се изразява художникът, имайки предвид някои нетърпеливи, прекалено припряни и агресивни млади художници и студенти, които бързат да се изявят и да получат признание, без да са го заслужили, без да имат съответни творчески постижения. Те са прекалено самонадеяни и суетни и като по правило това са по-посредствени автори. Може да покаже среден пръст, но и цинизмите и псувните при него не дразнят, защото е майстор на мярката и контекста. Служи си с афоризми, притчи, пословици, поговорки, народни мъдрости. И винаги ги заковава на точното място.
За Бешков най-великата книга е Библията, защото се докосва и занимава с непознаваемото, с безкрая.
С езиковите предизвикателства на Бешковата реч Станислав Сивриев се е справил блестящо. Отделил е по забележителен начин зърното от плявата и ни е показал големия художник в цялата му дълбочина. В подобни книги майсторството е в подбора на епизодите и случките, които дават най-пълна и точна представа за този, който е център на книгата. В този аспект Сивриев също се е справил безупречно. За това говорят и тънките характеристики, които Сивриев прави за Бешков. „За петдесет и седем години – пише Сивриев, – Илия Бешков извървя хилядолетното битие на България, осмисли своето време и трайно засели бъдещето. Насели го с рисунки, карикатури и мисъл, които не са подвластни на закона на стареенето. Защото те са образи на това, което човек пренася със себе си от време на време.
Както е често при гениите, той не беше само голям художник. На „прима виста” с лекота Бешков четеше и най-сложните нотни текстове, разгадал тайните на българските ритми; свиреше на десетина народни инструмента, от които дългите му пръсти изтръгваха небесни звуци… Заедно с хилядите рисунки и карикатури Илия Бешков ни остави един том проза, есета и размисли за изкуството, които се наредиха до най-извисеното мислене през далечни векове и близко време… Бешков много рано нарече себе си дядо. Той бе обезсмислил старостта и можеше да се погаври с нея. Тоя „дядо” още в младини мина през света с дрянова тояжка – отрязана направо от дървото, с дръжка на буква „Т”, излъскана като стар восък. Когато го видях за първи път, той бе познал обратната страна на славата и сам се пробождаше с целителна ирония. Пред погледа му бели и черни ветрове бяха отвели измамата, че хоризонтът е последната граница.”
Колко поетично и проникновено!
За сътворяването на подобни книги авторът трябва да е почти равен на този, за когото пише, да се родее с него, за да бъде допуснат до обекта на своето повествование. Защото творци като Бешков са и много капризни, трябва безпрекословно да извоюваш доверието им. Нужен е пълен синхрон между двамата – естествен и интуитивен – пълно доверие, напасване, за да се получи впечатляващ творчески резултат. В „До видело” можем да говорим за усещане на моментите, сходни творчески нива и „кръвни групи”. Бешков напълно се е доверил на Станислав Сивриев и го е приел за равен.
„До видело” е пълноценна художествена литература. Всички разказани случки са достатъчно важни, за да бъдат записани и включени в книгата. Няма нито един излишен или маловажен епизод. Художественото въздействие отговаря на всички изисквания на високата литература. Няма нищо хаотично, епизодите са подредени хронологично и изграждат един многостранен, пълен, плътен, крайно интересен, колоритен и незаличим образ на големия художник Илия Бешков – разнообразен, ситуиран. Пред нас е Бешков – гениалният карикатурист и художник, Бешков – мислителят, Бешков – философът, Бешков – общественикът, Бешков – музикантът, Бешков – интелектуалецът, Бешков – писателят, Бешков – мъдрецът.
Категорично можем да твърдим, че благодарение на писателя Станислав Сивриев имаме тази представа за Илия Бешков. Неговите заслуги и за „Словото на Бешков” са безусловни и безценни. А с „До видело” Станислав Сивриев довършва забележителните си книги за Бешков. Това е приносна книга за българската литература и култура. Тя е не само достоверна, от първа ръка, но и писателски достойна и стойностна. Без нея словото на Бешков би достигнало до нас непълно, осакатено и по-малко изчерпателно.
Прочитайки книгата на Сивриев, не може да не се съгласим с думите на художника Александър Поплилов към Бешков: „Ние всички пред теб сме запъртъци!…” Защото са казани напълно искрено и без капка куртоазия. И защото са Истина!
В предговора Станислав Сивриев споделя: „Но аз смятам, че като прилежен ученик на своя велик учител и като немирен син на народа си извърших добро дело.” С „До видело” Станислав Сивриев не само извърши едно забележително дело, но и остави златни страници за България.