Петко Тотев

Застанете до Омуртаговата колона и до Иван-Асеновата колона във Великата лавра „Свети 40 мъченици” във Велико Търново. Един до друг, сякаш създадени един за друг, тези два стълба здраво крепят нетленен мост над всички български пространства и времена.

Внушителната, общодостъпна, монументална мисъл, изразена с българската колонада в Търновската велика лавра е най-доброто въведение към съкровищницата и на Търновската книжовна школа като интелектуален център с общобалканско, общославянско и европейско значение.

Старобългарската култура, създадена като някакво чудо през ІХ и Х в., и то от преки ученици на солунските първоучители и равноапостоли Кирил и Методий, от проповедници и мъченици като Климент, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава, от преките им следовници цар Симеон, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски и толкова още блестящи умове, съзнателно оставили се безименни, не е могла да остане без продължение. То е все едно да се опитаме да си представим Омуртаговата колона без Иван-Асеновата.

Търновската книжовна школа не е само литературно явление. Става дума за философия, богословие, етика, естетика, за всички прояви на тогавашния интелектуален, духовен живот.

Тяхна обща основа е исихазмът - мироглед, светоусещане и възпитателна система. Исихазмът се оказва костелив орех за съвременната наука. И това не е неочаквано, защото исихастът е именно костелив орех.

Сега той изглежда на мнозина отблъскващо фанатичен и аскетичен, брониран и самоброниран в себе си интелектуалец, който непрекъснато гради крепостни стени в душата си - концентрично и до безкрайност.

Колкото и да ни изглежда непривлекателен от съвременно гледище, при днешните разбирания за личностната свобода, такъв тип български духовник е изграждан в школа, т.е. напълно съзнателно, целеустремено, поколение след поколение.

Строителите на Търновската книжовна школа са имали пред себе си историческата съдба на Борисовата и Симеоновата държава.

Те са помнели всички възторзи и опиянения след въстанието на Асен и Петър, след бляскавите победи на Калоян и Иван Асен ІІ, но са виждали също, че яките стени на Царевец и Трапезица не са непревземаеми, че властта на царския двор може да се подкопава отвътре и отвън, че има богомили и други, новопоявили се еретици, последователи на Варлаам и Акиндин, че към меандрите на Янтра напират на вълни византийци и кръстоносци, кумани, печенези, татари, че се появяват и османците.

Българин не може да не знае какво може да се стовари върху българина. Затова още Теодосий Търновски, а след него Патриарх Евтимий, а след него Киприан и Григорий Цамблак подготвят исихасти - костеливи орехи на духа, които единствени са могли да създадат „непревземаемата Държава на духа” (изразът е на академик Дмитрий Сергеевич Лихачов), за която няма робство и завоеватели, която винаги може да намери семена и почва, слънце и влага в някоя друга славянска или неславянска страна, дори сред някоя по-далечна цивилизация, за да не изчезне, за да даде докрай своя принос за развитието на човека, на хуманизма.

Търновската книжовна школа - външен блясък, изискана висока стилистика, царственост - от оформлението и илюстрирането на книгата до нейната същност.

И същевременно - какво съсредоточение на волята, какво дръзко „самоограничаване на личността” само в дълга и единствено в призванието, какво далновидно изграждане на характери, способни да пренесат българските, първославянските културни ценности отвъд робства и завоеватели, отвъд козни и предателства, отвъд всички исторически превратности.

Следовници на Патриарх Евтимий тръгват през Нямц за Киев като изгнаници и мъченици - също като учениците на Кирил и Методий.

Киевска Рус ги посреща по славянски, по християнски, оценява ги веднага, дава им най-високи църковни постове.

На север се очертава величествена анфилада от врати с колони в търновски стил. Започва онова, което академик Дмитрий Сергеевич Лихачов, най-големият славист на нашето време, нарича „второ южнославянско влияние” в Русия.

Изборът на Киприан и Григорий Цамблак, както показва историята, е бил единствено правилният. Една заличена на географската карта културна страна, потопена в кръв и сълзи от османските орди, придобива нови, необятни простори, спечелва нови жажди за слово и дело в най-близките, най-сродните славянски души.

И започва да се увеличава стократно славянският принос в европейската и общочовешката цивилизация. От век на век тази истина става все по-безспорна, по-богата и прекрасна.

Търновската книжовна школа не е само литературен, философски, богословски, интелектуален, духовен център; тя е епицентър, от който се разпространяват културни вълни във всички посоки.

…Една от най-характерните особености в книгите на Търновската книжовна школа е така нареченото плетение словес - особени словоплетеници, слововезби.

Всеки може да види словоплетеницата в надписа на Иван-Асеновата колона, а също и във всички най-известни книжовни паметници от онова време - Четвероевангелието на Иван-Александър (наречено още Лондонско, понеже се съхранява в Британския музей), Томичовия псалтир, Манасиевата хроника и т.н.

Свързването на няколко букви или думи в нещо единно като графика, орнамент, ребус, загадка открива необятни възможности за художника, който рисува книгата.

Сякаш се обединяват буквата и йероглифът, отварят се неизчерпаеми простори за графика, за превръщането на буквата, думата, изречението в неочаквана гледка, която започва да въздейства още преди да е достигнала до разума.

Такъв е общият стил на Търновската книжовна школа: всичко в книгата - от словото до миниатюрната илюстрация, до орнаментите в началото и в края на страницата, до подвързията и обкова - да издържа на най-високи изисквания за красота, всичко да се прави - винаги изящно, изтънчено, съвършено.

Но не бива да се спира само до естетическите достойнства на „плетение словес”. Тъкмо по този начин четенето - дори и от опитния четец - неизбежно става много бавно, тъй като разплитането на словоплетеницата изисква усилия и време.

Ето още един начин да се осъществява непрекъснато повтаряната повеля на Патриарх Евтимий - вниквай дълбоко в словото, изграждай си свои вътрешни съпротиви срещу лесното и повърхностното четене!

И наистина - за какво самосъсредоточение (основно понятие на исихазма) може да става дума, ако още в навиците за четене не се достига дълбочина, нагласа да се търси втори и трети план на словото, да се навлиза в тайни, трудности, заплетени места с много значения и тълкувания?

Исихазмът до голяма степен предопределя и основните жанрове в Търновската книжовна школа. На преден план излиза житието, разказът за един светец, за една светица, великомъченица и т.н.

Ударението пада върху личния подвиг, върху личната борба срещу злото, съблазните, козните на дявола. Всичко това е имало, разбира се, чисто религиозни форми, осъществявало се е в рамките на канонизирани славянски стереотипи.

Не е могло да бъде иначе в ХІІІ и ХІV в. Съсредоточението върху съдбата, мъченичеството, аскетическите подвизи на отделния човек е истина с огромно общоидеологическо значение и внушителни последици, които по-нататък причудливо и ненадейно се свързват с хуманизма на Европейското възраждане.

Още по-интересно е, че вътре в житието се развива и разцъфтява като крин летописна традиция с ясна патриотична мисъл и насока, последователно преминаваща от учителите към учениците, стилистично единна, отличителна зрително и текстово - може да се каже: герб на цялата Търновска книжовна школа.

Прославят се български царе и светци, които са по народност българи или пък мощите им се намират в Търновград. (Мощите на светци са най-предпочитаните трофеи във всички победоносни битки на Калоян и Иван Асен ІІ.)

В житието на св. Иван Рилски, написано от Патриарх Евтимий, централно място заема епизодът за срещата на светеца с цар Петър. Иван Рилски връща изпратеното му в дар злато и съветва царя да го раздаде на бедните и бездомните и - забележете! - да купува оръжие и да събира войска!

В житието на св. Филотея Темнишка от Патриарх Евтимий се разказва как са пренесени мощите на тази светица от Калоян и се прославя войнството на българския владетел. Житието на св. Петка (Параскева) Епиватска, наричана и Търновска, е шедьовърът на Патриарх Евтимий.

Авторът съобщава, че е бил подтикнат съм това дело от самия цар Иван Шишман. В лиричния, възвишен разказ за аскетическите подвизи на светицата Петка Търновска като мълния проблясва единствена по рода си прослава на българския цар Иван Асен ІІ - ненадмината и до днес и в иконографията, и в изкуството ни. Ето част от този безсмъртен текст:

„В това време благочестивият български цар Иван-Асен, син на стария цар Асен, смело, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните (на кръстоносците - б. м., П. Т.) лаяния. Нещо повече - като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите латинци и покори цялата Македонска област, още и Серес - заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече, Света планина. Освен това той завладя и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с открито лице свидетелствуват неговите царски хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и завладя всичко, дори до царствуващия град, па опустоши и покори и самия царствуващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си”. (1)

Когато Григорий Цамблак пише по-късно житието на своя учител Патриарх Евтимий, неговата прослава нарочно е направена в същия стил!

Както се вижда още от пръв поглед, житието под перото на Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак, а и на други представители на Търновската книжовна школа, все повече се приближава към единство на биографични и летописни, исторически и фолклорни елементи, което широко отваря вратите на жанра и го подготвя за новите времена, за новите идеологически задачи.

Търновската книжовна школа развива старобългарската книжовна традиция, като я прави неразделна и жадно очаквана в почти всички литературни жанрове.

Така например в сборника Борилов синодик се намират драгоценни сведения за събора против богомилите и други еретици, свикан от търновския цар Борил в 1211 г., за провъзгласяването на Търновската патриаршия в 1235 г., за българи, загинали в сражения срещу османските нашественици, и пр.

Бориловият синодик е допълван и дописван непрекъснато през ХІІІ и ХІV в. И в края на краищата, основно редактиран от Патриарх Евтимий, той се превръща в един от най-интересните паметници на времето.

Това е истинска енциклопедия на ересите, срещу които се налага официалното християнство да се съпротивлява без отдих.

Няма друг документ на епохата, в който така остро да се усещат непримиримите социални и идейни сблъсъци. Те дават дълбоко отражение и в следващите векове, чертаят основни конфликтни зони и в далечното бъдеще.

Търновската книжовна школа воюва на два фронта в света на идеите. Първо: срещу все още силното богомилство, в основата на което е дуализмът на източните религии и философии. Второ: против новопоявилия се западен рационализъм (ересите на Варлаам и Акиндин), подкопаващ не само християнството, но и религиите изобщо.

Търново е една от най-ранните арени на сблъсъци, които предшестват идейната конфронтация между Изтока и Запада пред прага на Възраждането, а и по-късно.

Интересно е да се отбележи, че Бориловият синодик възкръсва за нов живот в Русия, преписва се многократно и повсеместно - и което е най-любопитно - превръща се в истинска народна книга!

Разбира се, това характеризира и високата култура на читателите - те много отрано са се научили да извличат сведения за ересите от полемиките и проклятията срещу тях.

Нека да се каже и в тези редове, че начинът, по който се води полемиката срещу ересите в Бориловия синодик, а и в други основни паметници на Търновската книжовна школа, едва ли се нуждае само от похвали заради великолепния стил и изисканата риторика.

Навикът да се заменят доводите с „анатема трижди”, който не е престанал да се среща и до днес, също си има отдавнашни и жилави като троскот корени…

Далеч от всички идилии, разтърсвано от всенародни вълнения и бунтове, кипящо от ереси и полемики, обкръжено отвсякъде от разноплеменни врази, дало престол на един цар свинепас, Търново си остава велико - велико със своите бляскави победи по бранните полета на Балканите, дваж по-велико с несъкрушимата и нетленна Държава на духа, която създава за всички времена, за всички поколения българи и славяни, за Европа и света.

———————-

в. „Антени”, № 44 (772), 30 октомври 1985, по повод на 800-годишнината на Велико Търново

1. Старобългарски страници. Антология. Под редакцията на Петър Динеков. С., 1968, с. 258-259.