Радослав Михайлов

За да се освободя от късни, но все още живи угризения, започвам кратките си бележки за Тодор Харманджиев с едно неприятно за мене признание.

Няколко месеца след постъпването ми в „Профиздат” той ми предложи за преиздаване романа си „Грешницата”. Може би най-доброто му белетристично произведение.

Макар да бе последният човек, когото бих си позволил да огорча, отказах да приема ръкописа. Имах достатъчно основание да го направя: издателството рядко преиздаваше книги, едно заглавие годишно, и авторите обикновено си уреждаха нещата над главата ми по познатия механизъм - задействаха връзки с високопоставени шефове.

Аз обаче все пак играех някаква роля, имаше начин да преодолея ограничителните бариери, да се запъна и да вкарам в плановете една честна книга.

Още на другия ден си дадох сметка, че съм избрал по-лесния път, за да си спестя разправии с началството.

Не мога да забравя израза на бай Тодор! Той не се впусна да иска обяснение, да ме убеждава, да повишава тон, както правеха други. Разочарова се като излъгано дете, каза, че ме разбира.

Понеже връщах ръкописи на много автори и после с години търпях неприязън, злословия, отговарях на писмени оплаквания, при последвалите срещи с бай Тодор все изпитвах неловкост, очаквах да ми напомни неприятната случка.

Нямаше такова нещо, държеше се непосредствено и сърдечно, сякаш между нас нищо лошо не е станало. А всеки писател знае какво означава да ти върнат ръкопис…

Запознах се с бай Тодор през шестдесетте години. От Михайловград изпратих три разказа на списание „Септември” и зачаках присъдата с познатата на всеки начинаещ автор тревога. Месец по-късно бях извикан по телефона.

Понеже не знаех за добро ли ме викат или за зло, пък и изпитвах силен респект към редакцията, взех със себе си за кураж Йордан Радичков, мой съселянин и приятел, вече издал първата си книга и почувствал ласките на всеобщото признание.

Тодор Харманджиев ни почерпи кафе, сложи в тъничката папка разказите ми и с някакъв тролей ме отведе в парка. Там седнахме на една пейка и надълго и нашироко говорихме на най-различни теми.

Вероятно целта му бе да ме опознае, тъй като аз врях в провинциален казан, както бе прието да се казва - съвсем вътре в живота. В тази паметна за мене двучасова беседа, много подробности от която са живи в паметта ми, ние се опознахме взаимно и по-нататъшното ни общуване показа, че в много отношения сме си допаднали.

В негово лице срещнах утвърден писател от друго поколение, създал значително литературно дело, доказан професионалист и изключително добронамерен редактор.

Дори за миг не зае учена поза, не се изкуши да ми чете лекции и ако в думите му сегиз-тогиз се прокрадваше педагогична нотка, тя бе от най-висока проба.

После по редакции и издателства срещнах и други добре разположени и внимателни писатели, ала с бай Тодор мога да сравня само Леон Даниел, поставил двайсет и три години по-късно моя пиеса във Военния театър.

В литературния ми път тези две личности са уникални. Бележките на бай Тодор за разказите ми бяха малко и деликатни: ако съм съгласен, ей тази думичка да заменим с друга и т.н.

Не налагаше мнението си, предоставяше на мен да реша. Срещата ми тъкмо с него в началото на писателското ми поприще беше неоценимо благоприятен шанс, който ме окрили, отключи енергията ми, сякаш бях облъхнат от магията на човешка доброта, толкова оскъдна в писателските среди.

Разказите ми видяха бял свят на страниците на най-авторитетното литературно издание, бай Тодор стана мой литературен кръстник.

Той излъчваше не само доброта, почтеност и чистота, а и необичайна широта на възгледите, чужда на самовлюбената вкусовщина и дребнавите предпочитания.

Беше едро скроен, достоен, благороден човек, бих казал, литературен кавалер. В душата му имаше място за автори от различни бои и направления. Олицетворяваше оня тип патриаршески устроени книжовници, които бяха и винаги ще бъдат рядкост в творческите среди.

Не обичаше само нахалници да вдигат пушилка около името си. Помръкваше, когато в негово присъствие се долавяше вонята на клюката, нечистоплътните подмятания, злобарското разчистване на сметки.

Имаше свой собствен начин да укроти страстите - просто сменяше темата.

Притежаваше великолепна памет за имена, събития, анекдотични случки не само от нашия, но и от европейския литературен живот, беше жива енциклопедия.

Обичаше да разказва забавни истории, подбрани по мярката на добротата, безобидни и чужди на литературната суета.

Беше жизнен, хармонично оразмерен човек, не го разяждаха самоубийствено прекалени амбиции, така присъщи на мнозина творци, не ламтеше за награди и власт, никому не натрапваше вкуса и волята си, но и не се унижаваше за нищо да се моли.

Може би тъкмо тези черти на характера му позволиха да доживее в мир със себе си до преклонна възраст.

Помня как му прилоша на едно събрание в парк-хотел „Москва”. Седна на канапе във фоайето, силно пребледнял, без да се оплаква или да дири помощ. Няколко души се разтичахме да издействаме една от шефските коли да го отведе у дома.

Понеже скромността не носи дивиденти, в литературната менажерия е почти хулна дума. Бай Тодор не се срамуваше да бъде скромен.

Не насилваше природата си да навлича чужда кожа, да се харесва на този и онзи, да тича по посока на вятъра или да се домогва до гребена на вълната, където се разграбваха печалбите.

В стабилно изградената му личност имаше нещо възрожденско, неподатливо на деформиращото влияние на нравите.

Не знам какво място ще му отреди историята. Тя си има галеници, в капризните си изстъпления повече прилича на митология, отколкото на истинска история.

Но в паметта на неговите приятели и познати той ще живее като високоморален, въодушевяващо светъл човек.