Продрум Димов

До такъв обезпокояващ извод стигнах, след като се запознах с второто издание на книгата на бургаския писател, поет, драматург и ярък, дръзновен публицист Стоян Георгиев. Името на този надарен и изключително ерудиран наш автор се появява официално в средите на родния ни литературен свят през първата половина на 90-те години, когато през 1994 г. излиза на бял свят дебютното издание на сборника му с разкази „Горчив коктейл”, предложено на читателската ни публика от столичното издателство „Бард”.

Всъщност Стоян Георгиев проявява неукротим афинитет към художественото слово още от ученическите си години в родния Бургас, когато прописва първите си стихове и разкази. Но литературните му интереси се задълбочават неудържимо по време на студентските му години и с постепенното му творческо узряване започва да публикува свои произведения във вестниците „Свободен бряг”, „Другата аудитория”, „Десант”. Не закъсняват и неговите творчески изяви по страниците на списанията „Везни”, „Море” и други издания.

С течение на времето писателят, поел уверено своя път по литературно-творческите коловози, натрупва опит и още през първите години на 21 век отново напомня за себе си. Така през 2002 г. той предлага на читателите ни своята “Митническа сага”, която буквално разтърси нашата общественост и с крещящата си актуалност беше един своеобразен „хвърлен камък в блатото”.

С не по-малък интерес се посрещат и следващите му заглавия: стихосбирката му „Дух мой” и пиесата „Хаос” от 2004 г. и първото издание на сборника му с разкази и новели „Тайното послание” (2010 г.), които показват нарасналите му професионални възможности - заявка за едно по-престижно творческо присъствие в света на родната ни изящна словесност.

Надниквайки в творческата лаборатория на Стоян Георгиев, където обект на сериозен и критичен художествено-естетически анализ са непрестанно нравствено-психологическите аспекти на днешната ни действителност, оставам с непоклатимото впечатление, че авторът броди със завиден пиетет и из дебрите на историята на българската литература и духовност.

Плод на тези негови изследователски усилия са чудесната му монография „Енциклопедистът Богоров” (2020 г.) и книгата за творческия път на Петко Росен „С пулса на народа” (2023 г.). Тези две книги имат изключително приносен характер за обогатяването на националната ни художествена и историческа книжнина.

Връщайки се назад, трябва да отбележа, че през последните две десетилетия Стоян Георгиев успя да настрои своето талантливо перо и на поетическа вълна, като остави зад гърба си стихосбирките „Анна” (2021 г.), „Странен пантеон” (2022 г.) и „Любов - загадка и мечта” (2022 г.), които дават представа и за забележителното му присъствие в света на мерената реч.

Но той никога не е оставал безразличен към вземащите все по-заплашителни размери негативни социални явления, които не престават да гнетят и раздират съвременното ни общество. И затова те резонират болезнено в обезпокоената му душевност и намират художествено-естетическо отражение не в една и две негови книги.

А това безспорно го нарежда сред най-чувствителните ни литературни творци, които смело и настъпателно разкриват пагубния характер и опасна обществена същност на т. нар. „демократични промени”, довели страната ни до тотална разруха.

Именно тази тревожна гражданска позиция Стоян Георгиев прокарва съзнателно и изключително добронамерено и във второто допълнено и редактирано издание на „Тайното послание”. А връщането му към тази проблематика в този сборник никак не е случайно. То е предизвикано от будната му гражданска съвест, която не оставя на мира критичното му писателско перо. Книгата ни впечатлява не само с внушителния си обем, но и с високите градуси на горещото си повествование.

Още от първия му разказ „Паметникът” усещаме болката на автора от развилнялото се безразсъдство, втурнало се безогледно да погребва високите стойности на миналото, наредило родината ни сред развитите и уважавани страни.

В същото време чрез разказа си „Летят жерави” не забравя да ни припомни и за преклонението си към онези, които в името на един светъл идеал, загиваха с ботевска песен на уста. В тези страници струи топлата симпатия и признателност към тръгналия към своята мъчителна Голгота борец, но има редове, в които ставаме свидетели и на подчертаната ненавист на писателя, рисувайки окарикатурените образи на униформените убийци.

Още от тези страници се докосваме до завидното умение да се представя определен тип, прибягвайки похватно до авторската и речева характеристика на героите. Този начин на визиране на образната система битува твърде професионално в цялото произведение.

В сюжетно-тематичен аспект обаче Стоян Георгиев си е поставил определено като основна творческа задача да потопи читателите в необуздаемите упадъчни социални и неудържими психически провали, последица от бруталната реставрация на капитализма, връхлетял с толкова низост и падение изпадналия ни в незаслужена беда народ.

И дълбоко съм убеден, че авторът е обект на немалко несъгласия, огорчения и разочарования, които са го заставили да постави ударението върху властващата уродливост, натрапена ни от новото демократично време. С нейното ужасяващо лице се срещаме с осъдително отвращение в разказите „Святият човек”, „Фирмата”, „Прокълнатото училище”, „Народният представител” и много други, които наистина ни карат да се замисляме докъде е стигнало погубването на човека у нас през последните разрушителни десетилетия. Читателят изтръпва и недоумява, докосвайки се до мизерния облик на „святия” божи служител, който използва недопустими измами, за да прелъсти красивата гимназистка Росица, чиято съвест я довежда до самоубийство, за да се спаси от настъпилото угризение.

Трудно бихме открили друг наш автор, който така угрижено и с такова себеотдаване да настройва своите рецептори и да анализира случващото се в днешната безпрецедентно грозна действителност, оставила на произвола на съдбата онеправданите ни съвременници, превърнати в жертви на безотговорни, бездушни държавници и политици. Инак как да си обясним унизителното поведение на млада жена в разказа „Вечер с проститутка”.

Изхвърлена на улицата от върлуващата безработица, тя е заставена да погазва семейната си чест и да продава тялото си на някакъв ненаситник, за да осигури прехраната на децата си. Ситуация, която историята на българското семейство не познава. А за съжаление препитанието чрез ползване услугите на този „древен занаят” взима все по-застрашаващи мащаби в условията на днешна капиталистическа България. От тези страници извира непоносима горест, която завладява и автора, който ни отвежда и в мрачните, погълнати от отчаяние мисли на съпруга на проституиращата жена.

„Сутрин - пише той, - когато Петър Мижев отиваше на работа и пак гледаше усмихнатите  разголени момичета по страниците на списанията от съседната будка за вестници, той изпитваше дълбока погнуса от техните излети и лъскави тела. Отвращаваше се, защото знаеше, беше вече сигурен, че те са една голяма лъжа, огромната, лустросана лъжа, която като октопод беше впримчила целия свят в прегръдката си.”

Думи - жестока присъда на днешния безчовечен ден.

От тягостната атмосфера, която гнети безмилостно обедняващите семейства, писателят ни прави съпричастни на драмата, която се разиграва сред представители от различни социални слоеве на разстроеното ни общество в неговите много говорещи „Епохални открития”. Пред погледа на читателя оживява една пъстронравна галерия от разнопосочни личности, настанили се в претъпкано купе на пътуващ нощен влак. Разноезичието на компанията в морален, културен и битов план характеризира облика на разговорите между събеседниците.

И разбира се, в приказките доминира политическата и нравствената апатия, умората от фалша и лицемерието, пороците, от които боледува обществото ни и като капак на всичко е нахлуването в купето на Пешо Бивола, току-що излязъл от затвора, който покачва негативно градусите на всеобщото отрицание с досадната си бруталност при нежелателната си поява. Немалко нелицеприятно впечатление създава и присъствието на срамна духовна ограниченост, която сякаш се сродява с плоска надменност, демонстрирана тарикатски от влюбени в себе си псевдоинтелигенти.

А за отбелязване е завидното умение на автора само с кратко описание и няколко реплики да ни представи специфичната различност на този шарен персонаж. За щастие в тази разнородна среда случайно е попаднал и един мъдър селянин, който си личи, че е засукал от здравия народен корен и сръчно опровергава и отхвърля всяка недомислица, изсипана от надутите му събеседници, подхвърлящи разни врели-некипели, прикрити с купешки приказки. Това е единственият положителен герой в случая, към когото повествователят не може да скрие своите искрени симпатии.

Въвеждането ни само в тази компания дава възможност на читателите да усетят тотално пагубното въздействие на новото демократично време, съсипало безцеремонно народа и страната ни.

Писателят обаче е непримирим в неотстъпните си благородни намерения да търси светлината, която още плахо мъждука във все по-сгъстяващия се мрак. Той ни напомня Диоген, който е грабнал фенера, за да се добере до нейните спасителни зари. И ми се струва, че я открива, все още неугаснала в своя разказ „Тайното послание”, който неслучайно е кръстник и на цялата книга. В него ни завладява поведението на бедна и овдовяла стара жена, която е отделяла от скромния си залък, за да спести нещичко и бърза да го изпрати на своя скъп син и милите си внучки, за да ги зарадва с обичта на благородното си сърце.

Осиротялата старица излива болката си, тлееща с години в страдащата й пареща гръд пред таксиметровия шофьор Антони: „Тежки времена настанаха, мойто момче, мизерия, разбойници, продажни политици… Видя ли боклука - ето на такъв боклук ни превърнаха и нас: озлобиха ни, обезвериха ни, заблудиха ни. Няма вече любов между хората, няма милост и състрадание. Всеки себе си гледа и влачи, трупа пари, имоти, сякаш е вечен. Сиромахът от глад ще умре - другият банани хвърля; свястната жена се трепе да изхрани семейството си, а някоя наконтена кокона скача от мъж на мъж като катерица… И туй всичкото го наричат демокрация, ама че работа…”

Тази дълбоко искрена изповед едва ли се нуждае от коментар. Тежките преживелици, нейната доброта и загриженост, обич към хората правят наистина този разказ един своеобразен апогей на цялостното идейно-художествено съдържание на тази забележителна книга.

Сродно минорно настроение озвучава почти всички разкази, намерили подобаващо място в това напрегнато произведение.

Общувайки с „Тайното послание” на Стоян Георгиев, ние се убеждаваме в невероятните  творчески усилия на автора да вниква в самите отчайващи дълбини на днешния безперспективен социален организъм, изтъкан от ненаситна алчност, злоба и осъдително пренебрежение към безбройните творци на блага. От друга страна оставаме силно впечатлени от непоколебимия стремеж на автора непрестанно да се докосва до сложните и противоречиви социално-политически и нравствено-психологически процеси, като старателно ги анализира и търси тяхното обективно превъплъщение в творчеството си.

Паралелно с това авторът ни предлага едно дълбоко изстрадано, справедливо, реалистично четиво, което ни грабва с респектиращата си актуалност при запознаването ни с конкретни фрапиращи събития, факти, унизително поведение - рожба на недопустимата комерсиализация и морална деградация на обезчовеченото ни съвремие.

Подчертана творческа сполука за автора е умението му да подбира най-парливите сюжети, като ги интерпретира със зрял професионализъм, прибягвайки до услугата на изискан художествено-естетически критерий. Иначе едва ли би ни поднесъл такава внушителна галерия от живи, правдиви и убедителни образи - потребен реквизит, присъщ на днешната ни нелицеприятна и унизителна действителност.

При това обаче трябва дебело да се подчертае, че съвременната ни литература трябва още по-целенасочено да се ориентира към едно сериозно и задълбочено, честно отразяване на наболелите ни и не чакащи повече отлагане социално-нравствени проблеми.

Именно това с право нарежда Стоян Георгиев сред най-ревностните ни и ярки творци в днешната ни социално-гражданска художествена литература.

8 декември 2024 г.