Йордан Фурнаджиев

Тъй дълго няма да те виждам може би,
затуй тъй много пъти те сънувам
и с тебе аз отново се вълнувам,
и ставаш част от мен и моя бит.

Когато утро плисне в моите стъкла,
пак чувствам - твоя лют прибой ме плиска
и литвам над просторите ти чисти
на чайките със белите крила.

Когато нощ се спуснем неусетно,
аз виждам близо морските води
със отразената във тях звезди,
как в тъмната ми стая светят.

Когато залез аленее над града,
като че слънцето във теб се къпе,
при мене идва бризът с тихи стъпки,
за да последва моята мечта.

При мен си все със своя небосвод,
прелял във тебе багрите си сини.
В духът ми тъй ти грееш от години
и знам, че тъй ще бъде цял живот.