КУКЛИТЕ И БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Румен Стоянов

Предвиждам възражения досегателно заглавието: не трябва ли да гласи „Българският език и куклите”, ибо той е къде-къде по-важен от них?

Само на ужким, в действителност е обратно, те са несъпоставимо по-значими, щом в древната и вечно млада София Музей на куклите има, но музей на езика нам насущний няма, дори съвсем никакъв, даже никаквичък, ни помисъл за него, още по никак негов паметник, та съдейки пo тия даденост и отсъственост кому отдава по-голямо внимание овцеството: не ли на ръчно измайсторени човекоподобни предмети?

Тръгвайки от тая неопровержима истина койо ценим по-високо?

За нас, днешни, вчерашни, онзиденшни, задонзиденшни тукашняци безговорните кукли стоят над, над словесността ни. Моя смиреност не съм против упоменатото културно учреждение, а срещу нас разобличаващото нехайство към говора ни мил. Уви, не се и досещаме да се подсетим за някакъв си там паметник/музей на българския език, чак пък.

Ще припомня тук нещо, което, за срам и позор, не преподаваме в училищата: през турското робство/владичество/присъствие/съжителство, ощастливяло ни едва полухилядолетие, най-вече три неща са ни предвардили от претопяване = изчезване: Православие, език, народотворчество.

Тям дължим вечна, дълбока и съкровена благодарност за оцеляването си като народ и такъв музей/паметник би бил презаслужен.

Обаче аз не съм чувал някой поне да намекне за някакъв си там еди къв, хайде холан, такова пък възвеличаване, какви по-неотложими работи нас чакат, не сме до него си опрели.* Дали ще ни осени прословутият втор акъл на българина, дето късно ни идва?

Ха дано. И най-вече: да не чакаме скръстили ръчинки + да се не оправдаваме с ам пари? Народна мъдрост е отсъдила: имаш ли цел, път ще намериш. В случая имаме ли я? Къде я, оти не се види, камо ли задава? Ако не, защо не? Белким родната ни реч омайна, сладка не заслужава чест такава? Щом сме намерили платежни знаци да направим
(няма лошо) Куклен музей, как, как, как не щем да ги издействаме/съберем за говора ни мил?

Защо не питаме народонаселението (на грозния полубългарски популацията) иска или не по въпросния начин да отдадем синовно-дъщерно признание и би ли дало свой принос? Това отваря работа, пък често-често ни мързи и да мигаме, та добре (чети лениво) си я караме сгодно безхаберно.

Бразилия над триста години е португалска колония, а днес в най-многолюдния неин град Сао Пауло съществува Музей на португалския език, натрапен й от дошляците иберийци. Значи страна, с над 800 000 квадратни километра по-голяма от материк Австралия, урежда музей на речта, занесена й от завоевател, а ние, спасени благодарение на своята майчино-бащина реч, не благоизволяваме да я удостоим с едно здание. Дето е издумал незнайникът оня: виж му ума, па му крой шапка.

Впрочемка, насърчителна добавенка: ти, лююбомъдрий, в Тутракан може да посетиш риболовен музей, твоите праправнуци ще ли дочакат в столицата Музей на българския език?

————

* Знаейки що за родолюбци сме, няма нивга да опрем, но аз да си кажа болката, белким поолекне.