Екатерина II Велика

превод: Любомир Духлински

Преди времето на киевския княз Кий живееше в Русия един добър човек, който обичаше истината и желаеше добро на всички хора: той често обикаляше своите области, за да види как живеят хората и сам да се убеди правят ли добро.

Царят имаше царица. Царят и царицата живееха съгласно; царицата пътуваше с царя и не обичаше да се отделя от него.

Царят и царицата пристигнали в един град, построен на висока планина насред гора. Тук на царя се родил син с чудна красота, на когото дали името Хлор; но в разгара на тази радост и тридневно тържество царят получил неприятно известие, че съседите му живеят неспокойно, навлизат в земите му и причиняват различни обиди на пограничните жители.

Царят взел войските, които били на лагер наблизо, и отишъл с полкове да бранят границата. Царицата потеглила с царя. Царевичът останал в този града и в къщата, където се родил. Царят му назначил седем бавачки, разумни и изкусни в отглеждането на деца.

Царят заповядал градът да бъде укрепен със стена от див камък, с кули в ъглите според древния обичай; на кулите не сложили оръдия; тогава още никъде не е имало оръдия.

Къщата, в която царевичът Хлор останал да живее, въпреки че не беше построена от сибирски мрамор и порфир, била много добра и разположена на тихо; зад палата били насадени градини с плодни дървета, край тях изкопани езера с риба украсявали местоположението; беседки с различните вкусове на народите, откъдето гледката се простираше наоколо в околните полета и долини, придаваха приятност на това обитание.

Когато царевичът започнал да расте, кърмачката му и бавачките започнали да забелязват, че колкото красив бил той, бил също толкова умен и жизнен, и навсякъде се разпространили слухове за красотата, интелигентността и добрите таланти на царевича.

Някой хан на Киргизстан, който се скитал в дивата степ с палатки, чул за това, станал любопитен да види чудното дете и когато го видял, поискал да вземе детето със себе си в степта и започнал да моли бавачките да отидат с царевича в степта при него; бавачките отвърнали с най-голяма учтивост, че не могат да направят това без разрешението на царя, че нямат честта да познават г-н хана и не отиват с царевича да посещават непознати.

Ханът не се задоволил с този учтив отговор, той досаждал все повече от всякога, като човек, който няма време за разтакаване, и само помолил бавачките да отидат с него и детето в степта; но след като получи твърд отказ, най-после разбрал, че с молбите му няма да успеят в намерението си и им изпратил подарък; те, като благодарили, върнали подаръците и казали, че не се нуждаят от нищо. Ханът бил упорит в намерението си, чудейки какво да направи нататък.

Хрумнало му да се облече в парцаливи дрехи и да седне пред портата на градината, сякаш е стар и болен човек и иска милостиня от минаващите. Онзи ден царевичът се разхождал из градината, видял един старец да седи пред портата и изпратил да попитат кой е той. Изтичали бавачките и попитали що за човек е старецът.

Върнали се с отговора, че това е болен просяк. Хлор, като всяко любопитно дете, поискал да види болния просяк. Бавачките успокоявали Хлор и казали, че няма какво да гледа и трябва само да му изпрати милостиня.

Хлор сам искал да даде милостинята, хукнал напред, бавачките тичали след него, но тъй като бавачките тичали бързо, момчето се затичало още по-бързо, изпреварил ги пред портата и докато изтича до въображаемия просяк, спънал се в камък и паднал на лицето си.

Просякът скочил, грабнал детето на ръце и хукнал с него надолу от планината. Тук ги чакала позлатена карета, тапицирана с кадифе. Седнали в каретата и препуснали с царевича в степта.

Когато бавачките стигнали до портата, те не намерили нито просяка, нито детето, нито път се виждал, нито следа от бегълците. Когато ханът слязъл от планината, седнал, държейки принца пред себе си с една ръка, сякаш държал пиле за крилото, а с другата размахвал шапката над главата си и три пъти извикал „Ура”.

При този вик бавачките изтичали към склона, но било твърде късно, не можали да ги настигнат. Ханът отвел Хлор в своя номадски лагер и влязъл с него в шатрата, където го посрещнали неговите велможи.

Ханът назначил за царевича най-добрия си старейшина. Той взел Хлор на ръце и го занесъл в богато украсена шатра, покрита с китайски червен дамаск и персийски килими, сложил детето на брокатена възглавница и започнал да го утешава, но Хлор плакал много и съжалявал, че е избягал толкова бързо от бавачките си и постоянно питал къде го водят, защо, за какво и къде е?

Старейшината и киргизите, които били с него, му разказали много басни, друг казал, че това е така определено от хода на звездите, трети казал, че е по-добре да живее тук, отколкото у дома. Казали всичко, освен истината, но като видяли, че нищо не спира сълзите на Хлор, решили да го изплашат с небивалици.

Казали му: „Спри да плачеш, или ще те превърнем на прилеп или хвърчило и тогава ще те изяде вълк или жаба”. Царевичът не бил страхлив и насред сълзите избухнал в смях на такава нелепост.

Старейшината, като видял, че детето престанало да плаче, заповядал да сложат масата, тя била наредена и храната била донесена, царевичът се нахранил, след това сервирали конфитюр и различни плодове в захар; след вечеря го съблекли и го сложили да спи.

Рано на следващия ден, преди да се разсъмне, ханът събрал своите велможи и им казал следното: „Да знаете, че вчера доведох със себе си царевич Хлор, дете с рядка красота и ум. Исках да се уверя със сигурност в това, което бях чувал за него, а то е вярно. За да открия дарованията му, възнамерявам да използвам различни способи.”

Велможите, като чуха думите на хана, се поклониха до кръста; ласкателите между тях възхвалявали постъпката на хана, че е отнел дете, което е чуждо, и то дори от съседния цар; страхливците снизходително казали: „Е, хане, надежда наша, как би могло да бъде иначе, каквото ти дойде на сърцето.”

Няколко от тях, които наистина обичали хана, кимали с глави и когато ханът ги попитал защо не говорят, те казали чистосърдечно: „Ти направи лошо нещо, като отне сина на съседния цар, и ние няма избягаме от неприятностите, ако не поправиш постъпката си.”

Ханът казал: „Така, вие винаги роптаете против мен” и минал покрай тях, а когато царевичът се събудил, заповядал да го доведат при него; детето, като видяло, че искат да го носят, казало: „Не се трудете, аз умея да ходя, сам ще отида” и влязло в ханската шатра, поклонило се на всички, първо на хана, после на онези, които стояли наоколо отдясно и отляво, след което застанало пред хана с такъв почтителен, учтив и благопристоен вид, който изненадал целия киргизки народ и самия хан.

Ханът обаче, като се опомнил, казал така: „Царевич Хлор! За теб казвам, че ти си дете разумно. Също като мен. Трябва да намериш цветче на роза без бодли, което не боде. Старейшината ще ти покаже обширното поле. Давам ти три дни.” Детето отново се поклонило на хана, казало: „Слушам”, излязло от шатрата и се отдалечило.

По пътя то срещнало дъщерята на хана, която била омъжена за Сърдития султан. Той никога не се смеел и се сърдел на другите, че се усмихват, но ханската дъщеря била с весел нрав и много любезна; като видяла Хлор, тя казала: „Здравей, царевич, добре ли живееш? Накъде си благоволил да се запътиш?”

Царевичът казал, че по заповед на хана, нейния баща, ще търси роза без бодли, която не боде. Фелица, така се казвала тя, била изумена, че детето е изпратено да търси толкова трудно нещо и обиквайки момчето със сърцето си, тя казала: „Царевич, почакай малко, аз ще дойда с теб да потърся роза без бодли, която не боде, ако татко ми, хана, го позволи.”

Хлор отишъл в шатрата си да вечеря, защото било време за вечеря, а Фелица отишла при хана да поиска разрешение да отиде с принца да търси роза без бодли, която не боде. Ханът не само не разрешил, но и строго й забранил да тръгне с детето да търси роза без бодли, която не боде.

След като излязла от шатрата на баща си, Фелица убедила съпруга си, Сърдития султан да остане при баща й, хана, а самата тя отишла при царевича; той се зарадвал, когато я видял, помолил я да седне до него, на което тя се съгласила и му казала: „Ханът не ми разреши да дойда с теб, царевич, да търся роза без бодли, която не боде; но ще ти дам добър съвет: не забравяй, чуваш ли, дете, не забравяй това, което ти казвам.”

Царевичът обещал да запомни.

„На известно разстояние нататък - продължила тя, - накъдето ще тръгнеш да търсиш роза без бодли, която не боде, ще срещнеш много приятни хора, които ще се опитат да те уговорят да отидеш с тях, ще ти кажат много приятни неща и че прекарват времето си в безброй забавления; не им вярвай, забавлението им е измислено и е свързано с много скука. След това други хора ще те помолят още по-силно, откажи им. После ще влезеш в гората, там ще намериш ласкатели, които всячески ще се опитат да те отклонят от истинския път с приятни разговори; но ти не забравяй, че трябва да намериш роза без бодли, която не боде и Аз те обичам и затова ще изпратя сина си да те посрещне и той ще ти помогне да намериш роза без бодли.”

Хлор, след като изслушал думите на Фелица, казал: „Нима е толкова трудно да се намери роза без бодли, която да не боде?” „Не - отговорила ханската дъщеря, - не е толкова трудно, ако човек е прямодушен и твърдо се намира в добри намерения.”

Хлор попитал дали някой вече е намирал това цвете? „Видях, - каза Фелица, - търговци и селяни, които успяваха не по-лошо от велможите, царете и цариците.”

Като казала това, ханската дъщеря се сбогувала с царевича, а старейшината повел детето да търси роза без бодли, която не боде, и за това го пуснал през портата в огромна зверилница.

Тогава Хлор видял много пътища пред себе си: някои прави, други със завои, други объркани. Отначало детето не знаело накъде да върви; но видяло юноша, който чакал да го срещне и побързал да го попита кой е той. Юношата отговорил: „Аз съм Разум, синът на Фелица; майка ми ме изпрати да отида с теб да търся роза без бодли, която не боде.

Царевичът, като благодарил на Фелица със сърце и уста, хванал го за ръка и го попитал накъде да тръгне. Разум с весел и бодър вид му казал: „Не бой се, царевич, да вървим по правия път, по който не всеки ходи, въпреки че е по-хубав от другите.”

„Защо не ходят по него?” - попитал принцът. „Защото, - казал юношата, - те спират или се губят по други пътища.” Докато вървели, юношата показал на Хлор красива пътека, казвайки: „Виж, царевич, този път се нарича благоразположената душа на младенчеството, той е добър и кратък.”

Минали през гората до една приятна долина, в която видели рекичка с бистра вода, край която намерихме няколко млади хора; някои от тях седели, други лежали на тревата и под дърветата.

Като видели царевича, те се изправили и се приближили до него; един от тях, с пълна учтивост и приветливост казал: „Позволете ми, господарю, да попитам: къде отивате? Случайно ли сте попаднали тук? И не може ли да имаме удоволствието да ви помогнем с нещо? Погледът ви ни изпълва с уважение и приятелство към вас и ние сме изключително щастливи да видим толкова много от вашите блестящи качества.”

Царевичът, си спомнил думите на Фелица, усмихнал се и казал: „Нямам честта да ви познавам, нито вие ме познавате и затова приписвам думите ви на обикновена светска учтивост, а не на моите достойнства; отивам да търся роза без бодли, която не боде.”

Друг от намиращите се там заговорил и казал: „Вашето намерение показва величието на вашите дарования, но направете ни милост, останете с нас поне няколко дни и вземете участие в нашето несравнимо забавление.”

Хлор казал, че му е даден краен срок и няма време да спира; страхувал се от гнева на хана. Те се опитали да го уверят, че има нужда от почивка за здравето си и че няма да намери по-добро и по-пригодно място, нито хора, които са по-прилежни от тях, и Бог знае как не го молиха и убеждаваха да остане при тях.

Накрая мъжете и жените, хванати за ръце, направили кръг около Хлор и водача му, започнали да танцуват и да скачат и не ги пуснали по-нататък; но докато се въртели, Разум сграбчил Хлор за ръката и те избягали от кръга толкова бързо, че въртящите се в кръга не могли да ги задържат.

Вървейки по-нататък, те намерили Лентяг-Мурза, главния надзирател на това място, който се разхождал с домакинството си. Виждайки Хлор с неговия водач, той ги приел с обич и ги помолил да влязат в къщата му; те, малко уморени, отишли при него.

Влизайки в стаята, той ги настанил на дивана, а самият той легнал до тях сред пухените възглавници, покрити със старинен брокат; домашните му седнали до стената.

Тогава Лентяг-Мурза наредил да донесат лули за пушене и кафе. Като чул от тях, че не пушат тютюн и не пият кафе, той наредил килимите да бъдат напръскани с благоуханен парфюм, след което попитал Хлор за причината да дойде в зверилницата.

Царевичът отговорил, че по заповед на хана търси роза без бодли, която не боне. Лентяг-Мурза се учудил, че в толкова млада възраст се е заел с такава работа, казвайки, че едва ли скоро ще остарее.

Един от седящите се изправил и казал: „Аз самият многократно исках да отида да я потърся, но ми омръзна и вместо това останах да живея при моя благодетел Лентяг-Мурза, който ме пои и храни.”

Между тези разговори Лентяг-Мурза заровил главата си във възглавниците и заспал. Когато седящите до стената чули, че Лентяг-Мурза хърка, те се изправили леко, едни отишли да чистят и украсяват, други си легнали, а други започнали да говорят всякакви празни приказки, трети се хванали за картите и заровете и при всичките тези упражнения някои се радвали, други се сърдели, а на лицата на всеки се изписвали различни вътрешни движения.

Щом Лентяг-Мурза се събудил, всички се събрали около него и внесли в стаята маса с плодове. Лентяг-Мурза останал сред пухените възглавници и оттам подавал храна на царевича, който много прилежно отбелязвал всичко, което се случвало там.

Хлор тъкмо бил започнал да опитва това, което му било предложено от Лентяг-Мурза, когато неговият водач Разум го дръпнал леко за ръкава; чепката красиво грозде, която царевичът държал в ръцете си, се разпръснала по пода, той бързо се опомнил, веднага се изправил и двамата напуснали двореца Лентяг-Мурза.

Недалеч видели селска къща и няколко десетини силно наторена земя, на която били засяти всякакви зърна като ръж, овес, ечемик, елда и други; някои вече зазрявали, други едва изниквали от земята.

По-нататък видели ливади, където пасяли овце, крави и коне. Заварили собственика с лейка в ръце: поливал краставиците и зелето, засадени от жена му; децата се упражнявали на друго място и скубели негодната трева от зеленчуците. Разум казал: „Бог на помощ, добри хора”; те отговорили: „Благодаря, господарю”; е се поклонили на царевича, после притеснено, помолили Разум, като казали: „Посети нашия дом и вашата майка, ханската дъщеря, ще ни благослови, посещава ни и не ни оставя.”

Разум се съгласил да влезе при тях и отишли с Хлор в двора. Всред двора стоеше стар и висок дъб, а под него имало широка, чисто остъргана беседка, а сред беседката имало маса; гостите се настанили на една пейка, домакинята и невестата постлали покривка на масата и поставили на масата купа с кисело мляко, друга с бъркани яйца, блюдо с топли палачинки и рохки яйца и хубава шунка в средата, сложили на бял хляб и сложили пред всеки кана с мляко, а след това вместо закуски донесли пчелни пити и пресни краставици и боровинки с мед.

Стопанинът помолил: “Моля, яжте.” Пътниците, които били гладни, не презирали нищо и междувременно разговаряли със стопанина и стопанката, които им разказали как живеят здраво, весело и спокойно и във всякакво удоволствие според състоянието си, прекарвайки живота си в селски грижи и преодолявайки всяка нужда и липса с упорит труд.

След вечерята разстлали на пейката кече; Хлор и Разум сложили върху тях плащовете си, домакинята донесла по една възглавница с бяла калъфка, легнали и заспали дълбоко, защото били уморени.

На сутринта станали призори, благодарили на стопанина, който не пожелал да им вземе нищо за нощуването и потеглили. След като изминали половин верста, чули отдалеч, че свирят на гайди.

Хлор решил да се приближи, но Разумът казал, че гайдата ще ги отклони от пътя. Любопитството на Хлор го принудило да се приближи до гайдата, но като видял лудориите на пияните, залитащи около гайдата, се уплашил и се втурнал в обятията на Разум.

Този го отнесъл обратно на правия път, където скоро, след като минали горичката, видели стръмен хълм. Разумът казал на принца, че тук расте роза без бодли, която не боде.

Тук Хлор почувствал зноя на слънцето и се уморил; той започнал да се отегчава и казал, че този път няма край, колко дълъг ще бъде, възможно ли е да минем по друг път?

Разум отговорил, че го води по краткия път и че трудът се преодолява само с търпение. Принцът казал недоволно: „Може би сам ще намеря пътя” и, като махнал с ръка, удвоил крачка и се отдалечил от водача си.

Разум останал назад и го последвал мълчаливо с тихи крачки. Детето попаднало в малък град, където малко хора биха го погледнали, защото бил търговски ден и всички хора бяха заети с търговия и размяна на пазара. Принцът, вървейки между каруците и сред търговския шум, започнал да плаче.

Един човек, който не го познавал, минал покрай него и като видял, че детето плаче, му казал: „Спри да крещиш, кученце, и без теб има достатъчно шум”. Разум го достигнал точно по това време; царевичът се оплакал от човека, който го нарекъл кученце.

Разум, без да каже дума, го извел оттам; когато Хлор попитал защо не продължава да говори с него, Разум казал: „Ти не питаш моите съвети, ти самият си се скитал на непристойно място, така че не се ядосвай, ако откриеш хора или думи не по твоите мисли.”

Разум искаше да продължи да говори, но срещна немлад мъж, но с приятен вид, който бил заобиколен от множество юноши. Хлор, винаги любопитен за всичко, извикал един от тях и попитал кой е той?

Юношата казал, че „този човек е нашият учител, ние свършихме да учим, отиваме на разходка. А вие къде отивате?” На което царевичът отговорил: „Търсим роза без бодли, която не боде.”

„Чух, - казал младежът, - тълкуването на роза без бодли, която не боде от нашия учител; това цветче не означава нищо повече от добродетел; други мислят да стигнат по коси пътища, но никой няма да стигне освен по правият път; щастлив е този, който с чистосърдечна твърдост преодолява всички трудности на този път. Ето пред очите ви планина, на която расте роза без бодли, която не боде, но пътят е стръмен и каменист.” Като казал това, той се сбогувал с тях и тръгнал след своя учител.

Хлор и неговият водач отидоха направо в планината и намериха тясна и камениста пътека, по която вървяха трудно. Тогава се натъкнали на старец и старица в бяла рокля, и двамата с еднакво почтен вид; те протегнали тоягите си към тях и казали: “Опрете се на тях, за да не се спънете.” Присъстващите там казали, че името на първия е Честност, а другото е Истина.

Като стигнали, подпирайки се на тези тояги, до подножието на планината, те били принудени да се изкачват от пътеката по клони, от клон на клон, и така стигнали до върха на планината, където намерили роза без бодли, която не боде.

Едва успели да я свалят от храста, когато от намиращия се там храм засвирили на тръби и литаври и навсякъде се разнесъл слухът, че царевич Хлор е намерил на толкова млада възраст роза без бодли, която не боде.

Той побързал с цветето при хана, а ханът изпратил Хлор с цветето при царя. Този беше толкова щастлив от пристигането на царевича и неговите успехи, че забравил цялата тъга и печал.

Царят, царицата, и целият народ обичали царевича от час на час все по-силно, така че час след час той ставаше по-силен в добродетелта. Тук приказката ще свърши и който знае повече ще разкаже друга.

1781-1782